Пол-Лу Сюлицер
Хана (14)

13.
Аз съм еквилибристка

— Уморена?

— Да.

Тя лежеше със затворени очи. Къщата на художника, в черно и бяло, се издигаше на няколко метра зад нея. Виждаше се само покривът й, останалата част бе скрита от скалите, между които се виеше тясна пътечка. В тази посока хоризонтът бе закрит, докато срещу Хана беше само Тихият океан, синьо-черен, на места като индиго, изпъстрен с белите платна на лодките, излезли от Ботъни Бей.

Лежеше на нещо като странен, безумен мостик, който се издаваше от скалата и висеше на сто и двайсет стъпки над океана — почти четирийсет метра. Не можеше да види между редуващите се широки черни и бели дъски празнотата, ала я усещаше физически. „Точен пример за живота ми в Австралия, аз съм еквилибристка.“

… Усещаше я физически и това й доставяше удоволствие. Без точно да разбира защо и как човек може да се наслаждава, че виси така опасно във въздуха. Вярно, че й беше добре; чувстваше по кожата си приятната топлина на слънчевите лъчи, чието очарование откри през този ден. Беше си съблякла дрехите по молба на Лотар, на чието бедро сега бе положила глава.

— Страх ли те е от високото, Хана?

— Не.

Дори нямаше парапет, нито от едната, нито от другата страна. Безумната конструкция висеше във въздуха и след пет-шест метра просто свършваше. Те бяха пристъпили само две-три крачки по нея. Достатъчно, за да подминат сигурността на скалата, но не повече. Тя попита:

— Кой е построил това нещо?

— Художникът.

— Той е луд.

— Съвсем.

— Аз обичам лудите. Ще го видя ли някой ден?

— Той би искал да те нарисува.

— Защо не?

— Гола.

— Защо не?

Предишната вечер, когато слезе от каляската, къщата беше пуста, макар вътре да беше сервирана вечеря за двама. Видя как Мика Гън си тръгва и докато чакаше, разгледа стаите по-внимателно от първия път. На етажа, до стаите, откри ателие, претъпкано с платна, подредени едно до друго и покрити с плат заради праха. Всичките с цапаници, подобни на изложените долу. В този период от живота си Хана нямаше никакви познания по живопис. Ако знаеше името на Леонардо да Винчи, то беше заради Джокондата, чието име случайно бе научила от една книга. И това на барон Грос, автор на едно платно, изобразяващо битка на Наполеон — защото се беше учудила, че един барон може да рисува. Беше махнала плата и беше разгледала картините една по една. Подписите, често трудни за разчитане („тия типове не могат да си напишат дори името като хората“), нищо не й говореха: Сезан, Дега. Мане, Реноар… „Като че ли са французи. Този Писаро би трябвало да е италианец или испанец… А Ван Бог или Ван Гог, холандец като всички Ван Еди-кой си…“

Фактът, че е сама в притихналата къща, чувството, че извършва почти насилие, ровейки се в тайните на собственика, а може би и последователното изникване на творбите в светлия кръг на газовата лампа, която носеше, вероятно оказаха влияние, защото в нея се надигна някаква възбуда. Почти внезапен и любовен екстаз. Особено пред една картина на Ван Гог със слънчогледи в поле, обжарено от слънцето, с толкова ярка, почти бяла сияйна светлина. Преживя отново собственото си вълнение от определени лета, в околностите на щетъла. „Чудно красиво е, Хана…“ Непреходната й страст към живописта се роди в този миг…

— Как така в цялата къща няма нито една картина от твоя художник?

— Изгаря ги след като ги нарисува.

Тя отвори очи и ги ококори смаяна: прави ли се такова нещо?

— Според него — обясни Лотар — творбите му нищо не струват. Живял е десет години във Франция и донесе целия този куп платна от тамошните му приятели художници. Оттогава се опитва да ги имитира.

— Богат ли е?

— Много.

… Предишната вечер Лотар беше дошъл много късно. Извини й се хиляди пъти за закъснението. Бил задържан на делова среща — което беше и мотивът за новото му пътуване до Сидни. Вечеряха заедно. За първи път в живота си тя вкуси вино, и то шампанско, което решително беше много хубаво. Изпита леко замайване. Сетне двамата с Лотар дълго се любиха с все същия изключителен завършек. Ако ли не и по-силен…

Хана направи и други вълнуващи открития, като например, че в леглото жената може да поеме инициативата, тя да води играта, вместо просто да чака и получава; че може да дава, да налага свой собствен ритъм; че с подходящи милувки може да доведе партньора си до крайната точка на пароксизъм, да го накара да стене като жена, докато започне да вие и почти да моли за милост; да господства върху него в известен смисъл; че това трябва да е равностойна размяна… и че и при двете положения се изживява същото удоволствие. Какво интересно откритие!

На сутринта го нямаше в леглото, но не си беше тръгнал. Тя отиде при него, в ъгъла на огромната стая на приземния етаж, служещ за кухня, където той си пареше пръстите, опитвайки се да опържи бекон. Пое от него дръжката на тигана (и тя не беше особено сръчна), поиска да закусят навън и така откриха странния и впечатляващ безумен мостик, висящ над океана. Лотар отказа да тръгне по него. Тя обаче пристъпи напред и той бе принуден да я последва, „но само ако се съблечеш гола, та да знам за какво си рискувам живота“. Мигом остави ризата си на порива на вятъра и я проследи с поглед как пада към синьо-черния Пасифик, наслаждавайки се на милувката на вятъра по всеки сантиметър от кожата си…

„Започвам да се променям, помисли си тя, положила глава на бедрото на Лотар. Не защото се събличам гола на слънцето, под открито небе, пред мъж… Ти обичаше това и в щетъла, Хана — тогава нямаше мъж, въпреки че един ден Мендел за малко да те изненада (а може би ти се искаше именно да те изненадат). Не и защото сега се любиш, като изпитваш огромна наслада. Щом насладата съществува, защо да не я вземеш, тя дори е едно от редките неща, които не струват пари. Не, промяната е в мисленето ти: все по-добре разгадаваш хората, все по-добре отгатваш какво мислят и защо го мислят. Питам се само, докъде ще стигнеш с всичко това, защото с времето може да стане дяволски досадно. Да си глупав е все едно да имаш предпазна броня, която те защитава. А ти си все по-малко защитена…“

И то защото усещаше, че моментът наближава. Най-накрая седна с лице към слънцето и попита:

— Защо толкова много искаше да ме видиш?

— Защото много те желаех.

— Това сигурно не е била единствената причина — отбеляза тя търпеливо.

Мълчание.

Най-сетне той каза: Елоиза.

 

 

И й разказа всичко. Може би не точно с онези думи, които тя очакваше. Но беше горе-долу същата история, която се опасяваше, че ще чуе.

Как първо е излъгал Елоиза за истинската цена на шхуната, добавяйки две хиляди лири към истинската стойност на покупката. Как с отмъстителната си мнителност Елоиза се е осведомила и е установила разликата. За злобните въпроси, които тогава е задала. Как той отново е лъгал, че има дългове на карти. Отначало тя повярвала. За кратко. После…

Хана се изправи рязко, гъвкава като котка. Една от двете Хани, които непрестанно съжителстват в нея усети животинската, невероятна сила в нейните сто четирийсет и девет сантиметра; реши, че е прекрасно да си гола, освободена от всички тези глупави неща, които една жена трябва да носи, за да изглежда порядъчна — въпреки че тя самата изобщо не носеше корсет; нямаше нужда да се пристяга като кон, за да намали с няколко милиметра естествено тънката си талия…

Другата Хана трепереше от бяс. Да убива или поне от желанието да го стори. Мостикът свършваше след девет дъски. Тя тръгна напред, до края оставаха три или четири. Контролирайки доколкото може гласа си, тя каза с онзи далечен, съвсем безличен тон, с който говореше когато е страшно ядосана:

— Я да видим. Твоята Елоиза е открила, че още съм… Знае ли, че все още съм в Сидни?

— Засега не.

— Ще го открие. Докато според теб аз бях в Китай. Ще разбере, че развивам дейност. Така ли е?

— Да.

— И ще заключи, че си я лъгал от самото начало. Но най-вече, че онези нещастни хиляда и петстотин лири си ги дал на мен. Даже две хиляди.

— Да.

Хана направи още една крачка. Оставаха само още две дъски.

— Ще си спомни, че аз нямах почти нищо, когато ме нае като камериерка. И че заминах, без да й доставя удоволствието да ме изрита. Непременно ще заключи, че съм ти любовница, че съм използвала нея, теб и естествено парите й…

Нова крачка напред. От няколко мига мостикът потръпваше под босите й крака като живо същество.

— И когато установи, че съм на път да забогатея — аз наистина правя всичко възможно за мен да се говори, — непременно ще връхлети като фурия в Сидни, обвинявайки ме…

Вибрацията се предаваше по краката и слабините й, обхващаше я цялата, любопитно сладострастна, влизаше в унисон със собственото й треперене от бяс и възбуда.

— … Да видим какво може да каже? Може да ме обвини, че съм откраднала от нея парите, с които съм си направила предприятието… Или пък че в момента не е искала да подава оплакване от съжаление. Но вече съм била прекалила и тя желае да предпази от малката еврейска развратница — това съм аз — всички почтени жени в Сидни, а и в цяла Австралия. Което няма да е много добре за търговията ми. Мислил ли си за това, Лотар?

— Да.

— Сигурна съм, че си го направил. Абсолютно съм сигурна.

Тя направи последна крачка и се озова съвсем накрая, съзирайки между щръкналите розови връхчета на гърдите и пръстите на краката си Пасифика там долу, в ниското, докато безумното мостче се полюляваше под тежестта на тялото й и под напора на вятъра: „Какъв скапан свят, Хана, какъв скапан, мръсен свят“, както би казал Мендел Визокер, който толкова ти липсва, особено в сегашното положение, когато огромните му юмруци съвсем нямаше да са излишни! Всеки мъж на твое място, идвайки в Австралия, нямаше дори да бъде ограбен. По простата причина че щеше да има безброй джобове, в които да разпредели парите си. Нямаше да му се налага да подпълва гърдите и корема си с пачки и да изглежда смешно дебел. После щеше без проблеми да си намери работа и след като забогатееше, даже щеше да се гордее — щяха да казват, че е чудесен, — че е опитал трийсет и шест занаята…

— За бога, Хана, не стой там! — каза зад нея дрезгавият глас на Лотар Хътуил — Ужасяваш ме.

— Аз не се страхувам. Нито от това мостче, нито и от кое да е човешко същество. Изобщо.

„… но ако ти, Хана, не се беше направила на курва, как щеше да намериш бързо пари? Да не си мислиш, че някоя банка щеше да ти даде? Щяха да те огледат отпред и отзад, и направо щеше да ги накараш да се скъсат от смях, излагайки им идеята си: жена, която иска да прави бизнес, моля ви се! Те си имат една жена на трона, въпросната Виктория, и какво от това, тази мустаката дебелана дори не може да влиза в техните клубове, нищо, че е кралица. Я се опомни!“

— Хана, моля те!

Погледна за последен път между гърдите си и видя единствено медночервената туфичка под корема си и индигото на Пасифика. „Цветове, които отгоре на всичко не си подхождат! Следователно преставаш да се правиш на глупачка и се махаш оттук, ако обичаш.“

Почти спокойна, тя отстъпи. Една крачка назад, после още две. Вибрацията утихна, треперенето на тялото й също. „Наистина си луда, няма съмнение.“ Завъртя се, застана отново с лице към Лотар, който действително изглеждаше ужасен…

„Погледни го, Хана: на четирийсет и две или три години е и го обливат горещи вълни. После жените били нежни!“

— Всичко това е толкова посредствено, Лотар.

Гневът й напълно беше отшумял. Машинката заработи. Почти беше убедена, че я лъже… Елоиза не беше в течение, той е измислил всичко. А причината за лъжите му не беше толкова трудна за отгатване — ако наистина лъжеше, разбира се, а това трябваше да се докаже, пък и тя не би могла да го твърди със сигурност.

Коленичи, изви се назад, протегна се колкото може с изпъкнали гърди, откривайки отново удоволствието от лекото потрепване на вятъра, милващ тялото й; сетне притисна ръката му към влажния триъгълник между бедрата й, изгледа го втренчено и рече:

— Люби ме. Сега и тук.

 

 

Повече не можеше да понася слънцето, беше доста силно за нея. А и тя си се познаваше добре, с тази нейна тъй бяла кожа: скоро щеше да заприлича на рак. Освен това не искаше в никакъв случай да почернява, дори ако можеше.

Върнаха се в голямата стая долу, тя го помоли да отвори всички прозорци и той послушно се подчини. Тя се качи горе и безкрайно се пръска със студена вода. Използва възможността да си измие косата, но най-вече да спечели малко време. „Много добре знаеш какво ще ти каже сега. Или си се лъгала през цялото време. Което би било доста учудващо…“

Когато най-после слезе, завари го облечен (беше свенлив като девойка), седнал на извито канапе до еркерния прозорец, с книга в ръка, ала загледан в морето.

— Гладен?

Той завъртя отрицателно глава.

— Аз съм гладна — рече тя. Отиде в кухненския ъгъл и си приготви лека закуска от студено месо, шунка, сурова сланина, солено масло, салата, всичкото това набутано както дойде между две филии от този гаден английски хляб, който ненавиждаше.

— Гладна съм като звяр.

— Виждам.

Той най-сетне обърна глава и тя усети, че е готов да говори. Въпреки че беше с пълна уста, каза:

— Мълчи.

— Има решение.

„Наистина не си се излъгала, Хана…“

— Има едно решение, което ще оправи всичко — изрече той с глух глас.

— Не това.

— Обичам те.

Най-странното беше, че тя наистина изпитваше глад, би изяла цял вол. Захапа огромния сандвич с хищен апетит и малките й остри, много бели зъби разсякоха месото и сланината като сатърчета, изрязвайки идеални полумесеци. Изпитваше досада, дори раздразнение от Лотар Хътуил: защо е нужно да я намесва в проблемите си с Елоиза? Ако не понася вече жена си, просто да я напусне; да забрави за парите й, да се оправя сам. И малкото нежност, която Хана изпитваше към този мъж, започна да изчезва…

„Друг урок, който трябваше да запомниш, Хана: изобщо не е необходимо да обичаш някого, за да се любиш с него. Може би дори тъкмо обратното, ако прекалено обичаш, възможно е удоволствието да бъде по-малко, във всеки случай различно. Това обяснява защо с Тадеуш, в стаята в квартал Прага…“

— Обичам те и не мога повече без теб, Хана.

С палец и показалец тя много внимателно откъсна кожичката на сланината и я остави в края на чинията.

— Това не е причина да убиеш някого, Лотар.

Тя се разхождаше из огромната стая.

— Няма да я убия аз — каза той зад нея.

— Ясно: Мика Гън.

— Той вече е убивал. Поне два пъти. Аз единствен в Австралия знам за това. Случило се е в Лондон и полицията все още го търси, но под друго име. Той ще убие Елоиза, ако му кажа да го направи, нищо не може да ми откаже. Освен това я мрази. А аз ще бъда на пътешествие, когато това ще се случи.

Тя се извърна и го изгледа. Колкото и да бе очаквала подобно предложение, такова спокойствие в замислянето на едно убийство я смая. „Пак добре, че се облякох, защото не е много подходящо да разговаряш за тези неща гола като червей. В каква мръсна ситуация се забърках отново?“

— Мен няма да ме закачат, Хана — продължи той. — С Мика Гън всичко е уредено: той знае, че може да бъде разпознат всеки момент; ще му дам хиляда лири и ще замине за Америка. А после ще мога да се оженя за теб.

— Нищо по-лесно, наистина — рече тя саркастично. — След което заживяваме в разкош с парите на Елоиза. Направо сме затънали в тъпотии.

Седна в противоположния край на стаята, на цели петнайсет метра от него. Беше почти обяд и разбира се — неделя. Машинката в главата й работеше с пълна пара.

— Първо на първо, Лотар, аз никога няма да се омъжа за теб. Никога. Дори ако беше вдовец поради най-естествена смърт и притежаваше всичките пари на Великия Могол. Ако някой ден трябва да се омъжа за някого, ще си го избера сама. Всъщност аз вече съм избрала и нямам намерение да си променям мнението.

В нея започна да се надига някаква свирепа веселост. Цялата тази история беше не само посредствена, но и смешна.

— Второ, Лотар Хътуил: ще напиша едно или две писма и ще ги оставя у доверени хора. В тях ще разкажа как си ми предложил да убиеш жена си, с Мика или без него, за да се ожениш после за мен. Каквото и да се случи с Елоиза… дали ще падне от коня си, ще се задави с парче вестфалска шунка или ще се самоубие, писмата ще се озоват в полицията. Ще кажа освен това, че съм се опитала да те вразумя и че всъщност съм мислела, че ми разказваш всичко това на шега. Всъщност то си беше една игра и нищо друго.

Той я гледаше с обичайното си спокойствие, след като току-що бе разкрил каква жестокост прикрива с него. Дългите му и красиви ръце бяха както винаги отпуснати. И опасни в крайна сметка. Сигурно от доста отдавна планираше да убие жена си, въпреки че вероятно не бе способен да го направи сам.

— И ще ти върна твоите хиляда и петстотин лири. Хиляда шестстотин и деветдесет с лихвите.

„Освен ако не ми е дал парите просто за да ме злепостави. Способен е на това. Така си мисли, чудовището!“

— Няма смисъл, Хана. Особено пък лихвите.

— Ще ти ги върна до последната лира.

Пъхна ръка в деколтето си и измъкна една пачка.

— Сто и двайсет лири. Дължим остатък: хиляда петстотин и шейсет.

Понеже той не помръдна, тя остави парите на масичката пред себе си.

— Мисля, че ще ги върна много бързо. Въпрос на няколко месеца.

Той не продума, потънал в същото спокойствие, което все пак леко разтревожи Хана. „С тази история за писмата ти проваляш всичките му проекти за убийство. С твоето съучастничество или без него. Осъждаш го да търпи Елоиза до края на дните си, а това той може просто да не понесе… И да му дойде на ум да те удуши… Проговори много рано. За да го заплашиш, трябваше да изчакаш да сте някъде другаде, а не двамата сами в тази отдалечена къща. Сгреши, глупачке!“

Размърда се и се отправи към стълбата. Качи се горе. Косите й бяха почти сухи, среса ги, като си налагаше да не бърза — преди всичко да не бърза!

… В един момент, благодарение на огледалото, го откри точно зад себе си, гледаше я със смущаваща втренченост.

— Искаш да се разделим ли, Хана?

— Не, разбира се. Що за мисъл!

Издържа погледа и му се усмихна. Той пак попита:

— Значи пак ще се видим?

Тя се обърна и го целуна, погали бузата му:

— Но не с посредничеството на Мика Гън. Скоро ще имам достатъчно пари да си купя собствен впряг. (Наблюдаваше ръцете му.) Ти си най-великолепният любовник, за когото мога да мечтая, а как да се лиша от теб?

Продължаваше да го целува, фарисейски се усмихваше, увиснала на врата му. Учуди се на удоволствието, което изпитваше от тези милувки, след като така твърдо бе решена да не го вижда повече. „Все пак е странно, че няма връзка между физическото удоволствие и любовта, а аз мислех, че е обратното…“ Мина цяла минута. По начина, по който започна да отвръща на целувките й, разбра, че най-сетне се е успокоил.

Опасността бе преминала.

Тя се отдръпна.

— Питам се къде ли съм дянала ботинките си. Бяхме толкова нетърпеливи снощи…

Той се усмихна някак неохотно. Тя пое риска да го загърби, запълзя по пода и си взе ботинките, захвърлени предишната вечер чак в другия край на стаята. Обу се. Когато най-сетне вдигна глава, откри, че той пак така безшумно е излязъл. Грабна наметката и торбичката си и слезе. Не го завари в огромната стая на приземния етаж. Най-накрая го зърна в края на стълбите, издълбани в скалата, които водеха до мостчето. Той дори пристъпи по дъските и сега друга тревога обхвана Хана: само това липсваше, да вземе да се хвърли. Как може човек да е толкова възрастен и в същото време така неразумен?

— Тръгвам си, Лотар. Имам много работа…

В първия миг не получи отговор. Той беше по средата на дъските и продължаваше напред. Все пак каза:

— Мика ще те изпрати.

— Иска ми се малко да повървя. В Полша ходех много…

„Ще скочи, старият му глупак!“ Вече отвори уста да извика. Но той спря на последната дъска, както тя беше направила преди това и за свое най-голямо облекчение го видя как сяда с крака, увиснали над бездната. После се излегна по гръб, закри лице със свитите си ръце. „Няма да скочи. Инак досега щеше да го е направил, просто за да ме накаже. Какъв слаб характер!“ (Учуди се на тази логика, която обаче й се струваше необорима.)

Излезе от къщата. Мика Гън беше изчезнал. Всъщност мястото беше страшно пусто. Мостчето не се виждаше от пътя, който следваше стръмния бряг.

… Освен от едно място и то благодарение на една скална издатина, малко по-висока от другите. Отиде дотам и на двеста метра от нея зърна безумния понтон, увиснал абсурдно над хилядите и хиляди километри на океана и Лотар Хътуил, все така легнал по гръб без да мърда.

Половин час по-късно една група, прибираща се от пикник с две коли я качи и откара в Сидни.

Преди да се заеме отново със сметките си, тя написа писмо до Куентин Маккена (не знаеше къде точно да го намери, но Джеймс Соумс, старият ботаник, й бе казал, че той от време на време се отбива при него). Разказа му всичко, като от предпазливост сложи само инициали. Написа и подчерта: Най-много ме тревожи Червенокосия. Той щеше да разбере, тя вече му беше говорила за Хътуилови, докато пътуваха с влака.

 

 

Откриването на комплекса, в който бе обмислила всяка подробност, стана на 14 декември — шест дни преди определената дата, въпреки че сроковете, дадени на Роби Уотс, бяха много кратки.

Пълен триумф. Тя почти не се учуди: една добра идея и много упоритост не можеха да не донесат успех; откакто се бе върнала от Кобар и от експедицията си на запад, с изключение на съботната нощ и неделната сутрин, прекарани в къщата на Ботъни Бей, тя бе посвещавала на начинанието си по двайсет часа дневно, седем дни от седмицата. Четирийсет и шест дни подред.

Но резултатите бяха красноречиви: двеста осемдесет и три лири печалба първата седмица…

… триста деветдесет и една втората.

Реши да прекара сама Бъдни вечер и Коледа. Това не беше плод дори на съзнателно разсъждение, реши го инстинктивно (едва по-късно откри вероятните си дълбоки подбуди: да прекарва сама празниците в края на годината, докато намери Тадеуш. И само с него…)

Маккена почти я умоляваха да се присъедини към тях, потиснати от мисълта за самотата й, а после обидени от отказа й. Първо Колийн. После Алек, онзи от четиримата синове — Куентин сякаш бе заличен от лицето на земята, — който най-малко приличаше на баща си и на Род. На 24-ти към шест часа вечерта Алек, придружен от Лизи, беше дошъл да я вземе с бъгито и настоя много мило. Тя продължи да отказва все така любезно, но упорито. Непреклонна остана дори пред сълзите на Лизи. Нямаше никаква работа освен вечните си сметки, които правеше и проверяваше до втръсване. Просто искаше да бъде сама. И да спи. Въпреки непоклатимото си здраве беше уморена, но не толкова физически: изпитваше чувство на самота и изоставеност и неясното желание да се отпусне, поне веднъж. Всъщност изживяваше последиците от емигрирането, от гмурването в един непознат свят, където се говореше само английски, от откъсването си от корените. Пет месеца след идването си в Австралия, точно когато започваше да успява, почти изпитваше носталгия. Спохождаше я цяла вселена от образи, звуци, миризми, които необяснимо защо бе сигурна, че никога няма да види отново — улица „Гойна“ или „Крошмална“, парка Сакс, Висла с нейните възвишения, безбрежните полски полета от детството й, дори студа…

Да не говорим за Мендел…

Да не говорим за Тадеуш и стаята в квартал Прага.

В нощта на 24-ти срещу 25-ти декември си поплака. По-точно, събуди се през нощта и откри, че плаче с горещи сълзи. Отначало без да разбира защо, а после си спомни съня: сънувала беше, че самият Тадеуш е в Австралия, беше видяла високата му и стройна фигура сред стоките и откритите товарни коли на пристанището в Сидни; вървеше към нея с прекрасната си усмивка, но тъкмо да я прегърне както се беше втурнала към него, той се отвърна от нея завинаги… заради това, че беше спала с всички онези мъже (в съня си тя беше имала най-малко петдесет любовника) и беше позирала гола пред всички тези художници: отсега нататък в цял свят всеки можеше да я види без нищо по нея, да оглежда гърдите й, корема и кръста й в най-интимните им кътчета.

Хана напълно осъзнаваше депресията си. Знаеше прекрасно, че ще мине — оставила й се бе съвсем съзнателно. А какво друго да направи всъщност? Другата Хана, която постоянно я изучаваше, вече се хилеше: за нея всичко беше ясно — така е, успя да постигнеш целта си с тези гадни кремове и малко си се отпуснала, поизгубила си височина; винаги е така след победа; отначало превъзбуда, но много скоро отзад зейва празнота. Затова спри да подсмърчаш, ако обичаш!

Опита се отново да заспи, но безрезултатно. Остана легнала, с широко отворени очи, разкъсана между двете Хани; едната мъдро обясняваше, че дейността в Сидни е само началото, едва началото; все още е далеч от поставената цел, от стоте хиляди лири стерлинги, милиони неща още има да се правят, изобщо не е моментът да се отказва…

… и другата, която просто имаше желание да завре лице във възглавницата и да изплаче всички сълзи от тялото си, като малко момиченце, на което са счупили куклата. „Само дето никога не си имала кукла.“

В крайна сметка запали лампата. От дузината книги, които бе домъкнала в платнената си чанта чак от Данциг, всъщност още от Варшава, имаше само една, която не беше нито на френски, нито на немски или английски (все чужди езици), единствената, която можеше да успокои носталгията й. Освен това извикваше много спомени: „Герой на нашето време“ от Михаил Лермонтов на руски. Разлисти я напосоки и се зачете. … Като ще се мре, да се мре! Загубата за света не е голяма; а и на мен самия вече ми е твърде скучно. Аз съм като човек, който се прозява на бала, а не отива да спи само защото я няма още каретата му.^[1]

Пасажът я впечатли. Не защото изразяваше нейните чувства. Те бяха на милиарди левги разстояние — ако става дума за нея, тя ще напусне бала възможно най-късно! Но някаква странна интуиция, почти без видима причина, я накара да се замисли за Тадеуш. Рано или късно Тадеуш би могъл да каже или помисли тези неща…

Беше около три часът през нощта. По това време обикновено ставаше — ако изобщо си бе лягала, нещо, което й се бе случвало на всеки две-три нощи през последните четирийсет и шест дни. Наистина нямаше за къде да бърза, целият този ден, 25-ти декември, щеше да е като мъртъв, и дума не можеше да става да отвори козметичния салон или салона за чай. Тишината на сиднийската нощ беше пълна, абсолютна. Именно поради тази тишина долови лекия шум на стъпки по дървената стълба, долепена до склада на Оугълви, която водеше само към нейния апартамент.

Впери очи във вратата, залостена с две резета, а ръката й потърси бръснача под възглавницата. Стъпките бяха спрели. Зад вратата долови нечие дишане. Секундите се влачеха безкрайни. После до слуха й достигна нещо като подраскване с нокът по дърво…

— Куентин — прошепна той.