Пол-Лу Сюлицер
Хана (18)

17.
Валсуващата Матилда

Срещу нея се извисяваха великаните Маккена. Единствен Дъгал беше седнал, четиримата му сина — Род, Патрик, Оуен и Алек — стояха прави, всичките еднакви, силни и едри — всеки от тях тежеше около или над сто килограма. Облечени в черно, наредени в единия край на стаята в приземния етаж на къщата им в Сидни, те приличаха на истинска стена… и засилваха изолираността, миниатюрността на Хана, свита в един фотьойл с възглавнички. Дъгал разказваше колко много през последните седмици от живота си, между два чудовищни пристъпа Колийн бе настоявала Лизи да бъде поверена на нея, Хана.

— Тя ви обичаше безкрайно, Хана. Като своя дъщеря или сестра…

(Явно Дъгал все още се чудеше на тази любов, на това съпричастие; все още малко се дразнеше.)

… Освен това, продължи той, не става дума единствено да се спази волята на покойната, тържественото обещание, което й е дал: бе се оказало, че Маккена нямат нито една жена роднина в цяла Австралия, нито пък в Индия; чак в Ирландия, в Белфаст по негова линия и в Голуей от страна на Колийн, имало далечни лели, които биха могли да отгледат момиченцето. И вместо да я дадат в някой пансион в Мелбърн…

Този ден, Лизи, ти беше горе в стаята си. Чакаше присъдата. Разплака се, когато ме видя да идвам, хвърли се в обятията ми, отказваше да ме пуснеш и ме молеше да те отведа с мен… В известен смисъл се изправих пред истинско съзаклятие на Маккенови, с което искаха да ме накарат да поема грижата за теб… Добре, добре, Лизи… може би не е необходимо да разбиваш тази ваза в главата ми: аз МНОГО ИСКАХ да се грижа за теб, признавам…

Естествено, каза Дъгал, нито той, нито някой от синовете му (най-малкият от които беше с десет години по-голям от сестра си) няма да приемат да са съвсем разделени с Лизи. Биха предпочели сами да се грижат за нея. И се съгласяват тя да отиде да живее другаде с мъка на сърце. Но в дом без жена…

— Може би Лизи също иска да каже нещо — спокойно отбеляза Хана, вътрешно страшно отегчена от всичките тези увъртания, но се пазеше да не каже нещо излишно. — Все пак тя е на десет години. И е много разумна.

Дъгал се съгласи.

— Тя иска да бъде с вас — призна Род.

Остава да даде гаранции като настойница, неофициална засега (по-късно ще обявят настойничеството за официално, ако всички са съгласни).

Хана обясни как вървят работите й. Посочи за свидетел самия Род, който всъщност много й бе помогнал в началото, „и аз му благодаря“… („По дяволите, помисли си тя, още дълго ли ще продължава тази комедия? Всъщност тези петима едри глупаци се чувстват дълбоко облекчени, че ще ги отърва от Лизи!“) Разказа за успеха си в Мелбърн и за големите си проекти; спомена имената на Клейтън Пайк и Поли Туейтс, на Роби и Дайна Уотс, на сестрите Уилямс в Сидни.

Ще се настани в много голям апартамент в Сидни, чийто ремонт ще ускори, до лявата страна на „Градината на Будика“ — по-благопристойно от това няма накъде… Лизи ще живее с нея и с една много почтена гувернантка на име Шарлот О’Мали, ирландка, както личи от името й, наета от Дайна; и с една прислужница, също от женски пол; тя, Хана, ще се погрижи за образованието на малката, както и ще следи най-внимателно, разбира се, за евентуалната поява на първите признаци на охтиката, скоротечна или не, ако това е било охтика (Днес знаем, че по-скоро е било рак, Лизи), която е отнесла майка й, в случай че болестта се е предала и на нея; и разбира се, „вие и вашите синове, господин Маккена, ще можете да виждате вашата дъщеря, вашата сестра, колкото често ви е угодно“.

— А сега още нещо — добави Хана. — След дванайсет или осемнайсет месеца възнамерявам да отида в Европа. Бихте ли обсъдили тази възможност, искам да кажа Лизи да ме придружи?

И тъй като бе казала всичко, тя стана и се качи горе в стаята.

— Готово, ще живеем заедно.

Прегърна Лизи, или по-скоро Лизи я прегърна, те бяха почти еднакви на ръст, независимо от разликата във възрастта, която годините щяха да заличат.

— Да се махаме бързо, Хана. Преди да са си променили мнението.

— Франкенщайн е надолу с главата, виждат й се гащите.

 

 

Писмо от Лотар Хътуил, което я чакаше от седмици. Съобщаваше й, че двамата с Елоиза ще отплават за Европа — новината не беше от най-пресните. Освен това пишеше и за Мика Гън: Той изчезна завинаги, но ти може би вече знаеш това. Не мога да се възпра да мисля, че имаш нещо общо с това. Винаги имаш решение за всеки проблем, нали?

 

 

И съобщение, подписано с един-единствен инициал, което пристигна три дни след като Лизи и Хана се бяха настанили в новия апартамент: Бог да ви благослови, Хана, вие удържахте на обещанието си.

Последен знак за живот, който получи от Куентин.

 

 

В началото на септември Поли Туейтс пристигна в Сидни в прекрасно настроение. Новините, които носеше бяха отлични: нещата вървят прекрасно, Мелбърн въртял на пълни обороти, пътят към Балард, Бендиго и Аделаида бил открит; младите Фурнакови вече атакували Пърт и Фримантъл със страшен успех; от Франция бил пристигнал още един Фурнак — от Оверн този път — и той с мустаци и големи зъби, които направо се удряли в земята, толкова били дълги и остри; укрепленията на Тасмания и Нова Зеландия също скоро щели да се предадат; навсякъде цифрите набъбвали; изглеждало, че ще трябва да се очакват още емигранти оверняци, които ще попълнят силите под командването на Жан-Франсоа: „Хана, ще трябва да поемете пред историята отговорността, че сте населили Австралия с невероятно количество Фуштраси — така наричат хората от Оверн. Но надали можехте да намерите по-добри съдружници; те са по-алчни и от вас и това е най-малкото, което може да се каже; при условие че ги наблюдаваш строго.“

Поли смяташе, че в издигането на Хана има нещо направо неумолимо.

— Но вие няма да се задоволите с Австралия, надявам се?

Не. Не, разбира се. Нямаше нужда той да я подтиква, идеята да се върне в Европа все повече се оформяше. Това, което ще направи в Лондон, Париж, Берлин или Виена си го представяше съвсем ясно. Тя непременно ще има пари, поне четирийсет хиляди лири според най-точните й сметки. Много повече, ако реши да ликвидира изцяло или част от австралийските си фирми (което тя засега няма да направи… ще реши по-късно, ако се наложи). С тези пари тя ще се установи, няма много да разточителства, и дума не може да става за пилеене; точно колкото е нужно, за да предложи на Лизи жилище, достойно за това име, но най-вече за да е готова, в случай че намери Тадеуш по-рано от предвиденото…

… И за да започне самата тя да учи. Това, което тук помпозно наричаше свои салони не е нищо повече от обикновени магазини. За да придобият нужния вид, в тях трябва да има обучени жени, опитни в областта на разкрасяването, способни да дават съвети и грижи, знаейки за какво говорят. Подобни жени може би съществуват в Европа. А ако няма, тя ще ги създаде като започне от себе си. „В последна сметка аз няма да съм вечно на осемнайсет или двайсет години, малко ще съм поостаряла, но пък няма и съвсем да съм изгубила блясъка си.“

Ще учи от най-добрите извори всичко, отнасящо се за кожата, нейните болести и лечението им, за косите, ноктите, зъбите и защо напълняваме прекалено или сме прекалено слаби, как може да се засили блясъкът на очите и дали някой ден може да бъде открит еликсир на младостта. Толкова много неща, на които Австралия определено не можеше да я научи (тя беше ходила в Медицинското училище в Мелбърн и не бе намерила човек, който да е в състояние наистина да отговори на въпросите й). „Щастие е, че досега все още не съм обезобразила някого с адските си смески“, повтаряше си тя.

Ще учи, решено е. Ще са й нужни две години. Може би три. Освен ако не реши да стане лекар. „Доктор Хана“, това ще впечатлява!

С всичките си нови познания ще отвори фабрики навсякъде, място има, и тези фабрики ще произвеждат страхотни количества кремове, тоалетни води и стягащи лосиони (не знаеше какво точно значи това, но думите й харесваха, звучаха ерудирано). Ще трябва да запълни пространството с цяла гама, да не остави място за никой друг.

Друго какво?

… А, да, трябва да се научи как да се държи в обществото. Защото наистина гледаше много умно в Мелбърн на онази вечеря у губернатора на Виктория, когато се беше озовала пред безброй вилици и чаши и с всичките тези хора около масата, които бъбреха за съвсем непознати неща и имаха какви ли не титли. Човек ще си помисли, че е дошла направо от щетъла си и че отгоре на всичко това си личи.

Нищо повече ли?

Търсеше и не се сещаше…

… Съществуваха, разбира се, и онези гоблени, бродерии и други глупави дамски занимания, по отношение на които тя беше напълно невежа и които истинските дами изглежда владееха до съвършенство; както и отглеждането на рози, разговорите за театър и за онези неща, които наричат опера, музика…

Внимавай, Хана, току-що посочи нещо много важно…

… Защото си жена, тройно невежа такава. И от теб се очаква да умееш да говориш за рози, гоблени, деца, прислуга. Трябва да се научиш как се подрежда маса, да наричаш всеки с точната титла. Освен това трябва да знаеш да кокетничиш с мъжете (щом това доставя удоволствие на тези кретени…), да си готова да припаднеш при най-малкото течение. Въпреки че си много по-издръжлива от тях, имаш желязно здраве и никога не са те обливали горещи вълни; не е приятно, но е факт, ще трябва да се преструваш. Ще бъдеш наистина страшно глупава, ако се лишиш и от дребното си тяло, което е по-закръглено, отколкото изглежда на пръв поглед. Вярно е, че проклетите мъже имат око за тези неща; веднага щом погледнат по-далеч от бухалската ти физиономия, която наистина няма с какво да ги срази и прекатури…

Не се показвай и много умна. Научи се да изглеждаш глупава от време на време. Да ги слушаш със зяпнала уста и да се захласваш от възхищение, каквито и глупости да сипят. Ококорваш големите си очи и накланяш глава (не забравяй в същото време да си поизпъчиш гърдите, ама че упражнение!), това има ефект, те изведнъж се разтапят като захар. Прави се на деликатна и крехка, разнежваща. Няма смисъл да им показваш, че си яка като кон.

Боже Господи, колко е интересно и полезно всъщност да си жена за работата, която предприемаш. Защото ще работиш за жени, а ти дяволски умееш да ги разбираш…

ХАНА!… Между другото, Хана, трябва малко повече да внимаваш как говориш. Когато вчера каза „Дявол да го вземе“, бедният Поли опули очи като торти с боровинки; за малко да му прилошее на него, вместо на теб…

 

 

А ако легна с Поли?

Той е сладичък. Не е хубав, но сладичък. Ръцете му не са много лоши, въпреки че са дебели. Винаги са много чисти, така е. Има хубави зъби и мила усмивка, сигурно е много нежен. Малко е като рахат локум наистина, но очите му святкат, умен е. Не мисля, че ще ми достави същото удоволствие като Лотар Хътуил, но би могло да бъде забавно, той е способен да ме накара да прихна в момента на „голямата тръпка“. Ако изобщо има голяма тръпка…

… Въпреки че от доста време вече не си спала с мъж. Не че ти липсва, но може би е прието да си имаш любовник. Тъй изисканите дами в Мелбърн имаха. Не всичките, но например лейди Еди-коя си, която с оплезен език, влачейки се по корем, така да се каже, ти отмъкна младото лейтенантче. Не всичките, защото има някои, при които трябва да притежаваш страхотен героизъм, за да ги ухажваш…

НЕ. Не с Поли. Ще бъде глупаво, това ще промени всичко между вас двамата. А освен опит, това вероятно няма да ти донесе нищо. И не забравяй, че всичко, което правиш в това отношение, е за да се подготвиш за Тадеуш…

… Освен ако не е и малък претекст, за да се отдаваш?

Мръсна негодница.

Не, Поли е твой верен и умен приятел, страшно добър съветник, готов да те последва накрай света. Беше страхотен късмет, че го срещна. Затова не проваляй всичко, лягайки с него. Мъжете не са се свършили.

Слава богу!

 

 

… Ти можеш да разбираш жените, Хана. Дори по-добре от мъжете. Да се досещаш от какво имат нужда и то, ако е възможно още преди те самите да са го разбрали. Да вървиш преди тях. Жените, които ще бъдат твои клиентки, ще са изискани или ще искат да бъдат такива, те са стотици милиони по света и ти най-добре знаеш, че дори когато излизат от някоя селска дупка, целите в кал и със слама в обувките, на тях пак им се иска да са хубави. Колкото по̀ ти върви, Хана, толкова повече такива жени ще има. Както би казал Поли, пазарът се развива, разширявайки се. И ти трябва да го завладееш, дори ако ти се наложи да си единствената жена, впуснала се в делови начинания. Според Поли ти всъщност си единствената… (Бедният. Това, че няма да легна с него, ще го огорчи. Особено ако ме види с други мъже. Но не, категорично.)

… Хана, ще ти се наложи да бъдеш по-изискана и от най-изисканите от тях; или да ги накараш да си мислят, че е така, а то е все същото. Ти вече си кокетна като пърхаща кокошчица — не прекалявай. Изискаността би трябвало да може да се научи като ботаниката и дерматологията, любовта и литературата, или финансите. И когато станеш съвършено изискана, когато си изгризала като ябълки цялата тази наука, когато си създала салоните и фабриките си, едва тогава ще се омъжиш за Тадеуш. Ще живееш много щастливо с него, той ще пише книгите си, докато ти слагаш тенджерата да къкри…

Ще трябва много да внимаваш да не нараниш мъжката му гордост. Глупава гордост, между нас казано, не мога да разбера защо се приема за нормално жената да бъде издържана от мъжа си, а обратното не. Но в края на краищата такъв е животът, мъжете винаги са били глупави и ти няма да ги промениш.

Но не така загубени все пак: успели са да прехвърлят на жените си най-невълнуващите задължения в живота като прането на пелени, например, а в това време господата палуват, обикалят света, откриват това и онова, създават неща и това е много по-интересно!

… Тадеуш ще ти направи две деца.

Не — три.

Хубаво число е три, обичам нечетните числа, четните са кръгли и отпуснати. Едно няма да е достатъчно, а пет или седем си е вече цяло племе, ще прекарвам времето си в пелени и сделките ми ще пропаднат.

Три, решено.

Всъщност може би е време да се поразтревожиш за Тадеуш. Ами ако той се ожени за някоя гъска, тъпкана с пари — наследница, пфу! — преди да си станала богата? Само това липсваше! Естествено, разводът съществува, но все пак… Добре де, някои мерки могат да се вземат. Та ти дори не знаеш къде е. Той също остарява. На двайсет и една година, два месеца и тринайсет дни, той вече не е съвсем млад, разбира се, но има още няколко години пред себе си.

Няма нищо смешно, глупачке!

Хайде, хайде, за всеки проблем винаги има толкова решения…

 

 

Хана избра едно от тези решения.

Така Мариан Каден щеше да се появи отново в живота й, за да не се разделят никога повече.

Не знаеше къде може да е той. Нямаше значение, първо трябваше да провери дали Каръдърсови все още са на работа във Варшава. Поли й бе обяснил — друг негов братовчед работеше във Форин офис в Лондон — как стоят нещата с дипломатическите, а и с консулските служители: прекарват две-три години в дадена страна, а после ги назначават другаде. Ако е така, Каръдърсови сигурно вече странстваха в Китай или се разхождаха сред бантусите…

Но не. Вместо да иска сведения с писма, чието отиване и връщане щеше да отнеме седмици, Хана се възползва от едно откритие, което я очарова и с което бързо се научи да си служи: телеграфа. През 1872-а австралийската телеграфна мрежа вече бе създадена и свързваше Сидни и Мелбърн с Дарвин, който беше в най-северната част на австралийския континент, на брега на Тиморско море, срещу Индонезия. Три години преди това бе прекаран подводен кабел по дъното на океана — тук очите на Хана бяха изскочили от възхита — свързвайки Дарвин със Сингапур. Благодарение на което от пощата човек може да се свърже направо с Лондон, а през Лондон и с Варшава, какво прекрасно нещо!

Точно за една седмица тя се свърза с Каръдърсови и им предаде молбата си. Те я увериха, че ще я изпълнят.

Банките свършиха останалото. Триста и петдесет лири бяха преведени на разположение на чичото на Мариан във Варшава (същия, чиито услуги вече бе използвала като параван за магазина си на улица „Краковски кръстопът“). Ала единствено Мариан можеше да разполага с тези пари. Той беше само на седемнайсет години, но тя беше убедена, че е много по-умен от всеки друг мъж — с изключение на Мендел.

Получи писмо от Мариан през ноември и сърцето й се стопли като видя как се потвърждават цялото й доверие и приятелско чувство към него: той чудесно е разбрал какво очаква тя от него, получил е парите, чичото не ги е откраднал. Предостатъчно са за издръжката на семейството му поне за една година, както и да покрият разходите за това, което ще предприеме без да губи нито секунда: заминава за Прага, после за Виена, а след това ще прерови цяла Германия.

Ще намери Тадеуш, стига той все още да се намира на десния бряг на Рейн.

Нито една излишна дума в отговора му, само главното. Дори не благодареше. По-късно на шега го упрекна за това. Той пристъпи от крак на крак, а светлите му очи не смееха да срещнат погледа на Хана: „С всичките тези хора, които щяха да прочетат и да повтарят едни на други думите ми“.

 

 

Писа на Мендел за шести път, откакто бе напуснала Данциг. В това ново писмо го осведоми за напълно задоволителното развитие на делата й: вече може да му върне всички пари, които й е поверил, с обичайната лихва, която банките дават.

… Но тя, разбира се, гледа на него като на съдружник и затова всичко, което е спечелила досега или ще спечели, му принадлежи наполовина… и изобщо да не се заяжда с нея по този въпрос. Не пътува ли тя с билета, който той беше купил за себе си? А идеята да отиде в Австралия не беше ли негова? Накратко, тя му дължи всичко и не е далеч от мисълта, че малко го ощетява, като му дава петдесет процента от печалбата. Готова е да обсъди това и той да внимава: сега тя е свирепа…

„Ти си луда, Хана. Той никога няма да получи писмата ти, никое от тях. Разбира се, не е умрял и какво от това. Но да си въобразяваш, че получава поща от Австралия в затънтената тундра! Луда си и да разсъждаваш така за мъжете и жените, да програмираш живота си предварително. И не само твоя, а и на Мариан, Мендел и на толкова други… още по-зле, дори този на Тадеуш — ами ако той иска четири деца, а? В Австралия ти провървя. Накрая на света си, в една нова страна, където засега не е пренаселено и ти можа да си намериш място. Но в Европа не питат за теб. Достатъчно е да прочетеш списанията: други, и то мъже моля ти се, вече са направили това, което ти правиш тук. Пазарът е зает. Бълнуваш… Ти си в свят, в който единствено мъжете могат да въртят сделки. Знаеш го. Ако Поли не беше те разбрал толкова добре, така и никой нямаше да узнае какви прекалени амбиции имаш, нямаше да посмееш да ги разкриеш.“

В това шесто дълго писмо тя разказа на Мендел главно за една среща, която се състоя с посредничеството на Клейтън Пайк: с един ни повече, ни по-малко австро-немски граф, който правеше околосветско пътешествие в компанията на младата си жена, за която съвсем наскоро се бе оженил.

Не ви говоря за тях случайно, Мендел, ще видите, че имам сериозни причини. Той се казва Рудолф фон Зонердек, а тя Анастасия. Досега не бях виждала графове и графини; тези ми се сториха съвсем нормални хора: хранят се като всички, много са мили и вежливи — не, не си губя времето в брътвежи, чакайте… Графинята е обикаляла с кола вътрешността на Австралия; оплакваше се от прахта и жегата и влиянието им върху кожата. Пайк ми я доведе — имат великолепна яхта, тя и нейният граф. Леко притеснена я наплесках с крем, но тя остана очарована. Разказах й историята си, поукрасена както обикновено: този път го ударих повече на ала Козет от „Клетниците“ и „Двете сирачета“, подправени с малко от „Дейвид Копърфийлд“. Тя плака и поиска нейният граф на всяка цена да чуе разказа за моите приключения. Поканиха ме на вечеря съвсем простичко (но ние сме в Австралия, където социалните различия не са прекалено големи). Във всеки случай е много полезно да можеш да говориш немски. И с големия си и тъй остър език аз също им задавах въпроси. Тогава, Мендел, се случи най-невероятното, най-прекрасното нещо, което можете да си представите. Защото графът, който е толкова мил (но не много по-хитър от метача в градината), по майчина линия е роднина на императора на Германия, онзи, дето се казва Вилхелм II, който от своя страна пък е внук на кралицата на Англия, на Виктория, чиито инициали са изписани на каските на полицаите тук, в Австралия…

Да, зная, бъбрива съм! Добре. Но има нещо още по-хубаво: защото Анастасия пък, графинята, е братовчедка на принцеса Хесе, която — следите ли, Мендел? — е снаха на цар Александър III, защото се е омъжила за сина на последния, някой си Николай, който след някой и друг ден би могъл да стане император на цяла Русия. А това значи, че с малко повечко късмет, един ден, когато се върна в Европа, стига да мога да осъществя пътуването, ще мога да отида да го видя този скапан цар, който властва и над нашата Полша и бих могла да го помоля да освободи моя приятел Мендел Визокер, който е поляк, евреин, понякога сводник, убил е само трима-четирима души (а може и повече, знам ли) в пристъп на палавост…

О, Мендел, изглежда като че ли се шегувам, но очите ми са пълни със сълзи. Истина е, че вярвам в тази възможност и ще я опитам. Не умирайте, моля ви, Мендел… Чакайте ме. Целувам ви много, много силно.

 

 

— Ще се омъжиш ли за Поли? — попита Лизи.

— Не.

— Не е достатъчно богат ли?

— По-богат е, отколкото изглежда, само се преструва, че не е такъв и се прави, че това няма значение. Нямам желание да деля ваната си с него петдесет години, това е всичко.

— Не знаех, че женитбата е въпрос на вана. Наистина ли трябва да отида на училище?

— Да.

Весело потропване на копита по калдъръма. Двете са в двуколка, теглена от едно сладко червеникаво конче. Хана бе купила и двете, за да кара впряга сама. Накарала бе да боядисат колата в черно и наситено червено, което удивляваше не малко дами в Сидни.

— А ако бях болна?

— Болна си колкото мен.

— Много точно казано — отбеляза Лизи, придавайки си възможно най-злощастен вид. — А когато ще бъдем в Европа пак ли ще трябва да ходя на училище?

— Пак.

— Тогава не виждам защо трябва да го сменям. Ами ако се омъжа за Поли Туейтс?

— Той е с двайсет и пет години по-голям от теб. А както си тръгнала да растеш, ще го надминеш с една глава. Ще приличаш на щраус, който се разхожда с морско свинче.

— Бих могла да се омъжа за Мариан Каден. Хубав ли е?

„Откъде да знам, по дяволите — помисли си Хана. — Никога не съм го гледала от този ъгъл…“

— Не е толкова красив като Тадеуш, разбира се — продължи Лизи. — А и кой ли би могъл да бъде? Но дори и наполовина толкова хубав, на мен пак ще ми стига.

— Лизи, затваряй си устата!

— Една дама не казва „затваряй си устата“ на друга дама. Ти наистина говориш ужасно, знаеш ли? Би трябвало да походиш на училище с мен, ще ти дойде добре. Ще ми разкажеш ли още един път как Добе Клоц, Копата Сено, предварително ти е дала пари да си купиш роклята с трийсет и деветте копчета?

— Разказвала съм ти го поне сто двайсет и пет пъти.

— Не ми омръзва. А когато си отишла да видиш хазяйката на Тадеуш и си й разказала, че той ти е брат? Тази история също много ми харесва. Страхотна лъжкиня си, да ти кажа. И като си помисля, че ти ме възпитаваш! Ако Род знаеше всичко това…

— Без шантаж, ако обичаш. А освен това да казваш на хората онова, което им се иска да чуят, е не лъжа, а правене на услуга.

— Хайде де. А за онзи път, когато ти и Тадеуш…

Хана я погледна.

— Добре, добре — рече Лизи. — Разбрах. Не съм глупава. Млъквам.

Двуколката спря пред пансиона за млади девойки. Зелените очи гледаха сивите очи. Ръцете на десетгодишната Лизи обвиха шията на Хана, която беше на осемнайсет и половина (нищо че паспортът й приписваше двайсет и три), устните докоснаха бузата й.

— Обичам те, Хана, знаеш ли. Колкото обичах мама.

Хана не можа да отговори, гърлото й беше свито. Само кимна с глава. Лизи скочи на земята, а всичките й фусти се разлетяха и отдолу се показаха гащите й с крачоли като кюнци, без дантели, както изискваше правилникът на пансиона.

— А ако се омъжа за Мендел Визокер?

 

 

Саймън Кланси се бе появил. Една вечер по залез-слънце той изникна пред служебния вход на лабораторията, мачкайки шапка в едрите си ръце. Отсега вече той щеше да е главният доставчик на треви и растения, заместил бе Куентин Маккена. Людоедът беше споменал за подобна възможност и това означаваше, че действително е тръгнал на голямото си австралийско пътуване. Сякаш само беше чакал смъртта на майка си и осиновяването на Лизи от Хана, за да се хвърли в безнадеждното си приключение.

Кланси посети Хана в средата на август по повод първата пратка, която той лично достави. Беше мъж около трийсетте, роден в Австралия, доста дребен, но набит, грубоват и с бавна приказка, сякаш срамежлив. Когато изоставяше изключителната си лаконичност употребяваше доста объркващ жаргон. Единственият свят, където се чувстваше добре, се състоеше от фермери, ранча и кравари или овчари, и всичко това непрестанно гарнирано със забележително неприлични изрази.

Познаваше растенията по-добре, отколкото Куентин изобщо ги бе познавал; прие съвършено флегматично новината, че отсега нататък ще трябва да утрои, дори да учетвори пратките си, за да захранва лабораторията на Маги Макгрегър; от юли 93-а Маги ръководеше трийсет работнички, които произвеждаха кремове, тоалетни води и капилярни лосиони, отскоро прибавени към гамата. Но да, той можел да задоволява нуждите й без проблеми. Въпреки че едва знаеше да чете и смята, честността му бе изключителна: отказа шейсетте лири, които тя искаше да му даде. Прекалено много било, неговата заплата трябвало да е трийсет шилинга, а и това било доста за занимание, което отнемало само по няколко часа дневно; според него било предостатъчно, за да наблюдава десетките мъже и жени, най-често аборигени, които на фронт от хиляда и петстотин километра, от Куинсланд до Виктория, го снабдяват с растения благодарение на мрежата, създадена от Куентин. „За да им плащате, правете както досега, както Куентин ви е казал: не пари в брой, ще ги изпият, изпращайте парите на Травърс, той е свестен, ще ги храни и ще им осигурява скапаните боклуци, от които наистина се нуждаят, с изключение на алкохол.“

Обясни й, че работата, която върши за нея, напълно го задоволява, в смисъл че му остава достатъчно свободно време за humping the bluey (да се скитосва), да броди където му скимне. Дори нещо повече, защото това е най-хубавото в Австралия за обичащите откритото небе и големите пространства — да валсира с Матилда, когато пожелае.

Знае ли песента, не? Според него Куентин прави точно това (валсира с Матилда, както никой друг с налудничавата си експедиция).

… Не, не мисли, че Людоеда ще оцелее, няма съмнение, че ще пукне в Голямата пустиня с глава, витаеща в облаците. Е, и? „Всеки живее този скапан живот както му харесва, госпожо…“

 

 

Австро-немският граф и графинята се появиха през декември 93-а. Аристократичната двойка смяташе да престои в Австралия до края на австралийското лято, после отново щеше да тръгне по море с яхтата си с изсечен двуглав орел, щеше да посети Китай и Япония преди да поеме през Тихия океан и да отиде в Съединените щати. Щяха да се върнат в Европа след месеци и то в най-добрия случай. Хана и графинята (в действителност те бяха на една възраст) станаха много близки; заклеха се да се видят във Виена или в Тирол, когато Хана се завърне. Именно Анастасия доведе в козметичния салон една от най-големите австралийски знаменитости по онова време (родена в Мелбърн преди трийсетина години с името Хелън Портър). Това беше не някой друг, а свръхизвестната певица Нели Мелба, разтревожена за прасковения си тен, която Рудолф фон Зонердек бе чул преди шест години да дебютира в „Театр дьо ла Моне“ в Брюксел.

Велик момент, когато Дивата, в знак на благодарност за положените грижи запя в „Градината на Будика“ голямата ария от „Ромео и Жулиета“ на Гуно.

„Каква реклама, Хана!“

1894 година дойде и отмина, без да бъде белязана от някакво особено събитие. Предвижданията на Поли Туейтс се оказаха повече от точни: неумолимият успех на Хана се потвърждаваше, очертаваше се и укрепваше след всяка нова равносметка — това е единствената област в живота ми, в която шансът никога не ме напусна, Лизи — сделките ми. Ако трябваше…, но човек не избира тези неща.

Облогът с Пайк изтичаше на 2 май. Още в средата на март той беше повече от спечелен без усилие: кредитът й в Юниън Банк възлизаше на шейсет хиляди лири. Всички съвместни представителства с Фурнакови вече работеха. Само периодът на празниците в края на годината (които отново прекара сама, лишавайки се дори от Лизи, която Уотсови заведоха със себе си в Мелбърн) след приспадането на всички разходи й донесе печалба над шест хиляди лири.

На 30 април Клейтън Пайк пристигна в Сидни с личния си влак от Мелбърн, където бе купил за хиляда и петстотин гвинеи двойка породисти говеда и ги караше със себе си в Брисбейн, в специален вагон. Вече бе написал чек за двайсет и пет хиляди лири. Хана отказа да го приеме, смеейки се — този облог бил само едно предизвикателство, което е отправила сама към себе си и просто е искала да привлече вниманието му, да спечели симпатиите му и евентуално да получи помощта му, а във всичко това тя е успяла повече, отколкото се е надявала. Следователно не желае тези пари. (В същото време си мислеше: „Но ако настоява, ще ги взема“.) Той настоя. Целият почервеня и наистина се ядоса — облогът си е облог. За да го приключат, Поли Туейтс измисли компромис, който удовлетворяваше и двамата: Хана ще получи двайсет и петте хиляди лири, но ще ги смята за частен заем, носещ символична лихва от половин процент годишно и даващ право на Клейтън Пайк или на посочени от него законни наследници да получават пет процента от акциите на всяко дружество, създадено от Хана на нейно име през следващите десет години извън Австралия и Нова Зеландия.

— Хана, зная, че мразите заемите. Това е заем, без да е такъв в действителност. Ще имате нужда от капитали в Европа и никога няма да ги намерите при по-изгодни условия. Да не говорим дори за половината процент, който ще трябва да плащате, той ще бъде повече от богато компенсиран от лихвите, които ще получите като вложите тези пари на финансовия пазар в Лондон, например. Там тъкмо имам братовчед, който…

Животът на Хана през този период течеше спокойно, почти семейно. Лизи й беше като по-малко сестра, която досега не е познавала и чиито приятни добродетели открива. Странно, но сега, когато „беше толкова стара“ в собствените си очи, тя преоткриваше радостите на детството и се оставяше да бъде увлечена от веселата Лизи. Смееха се като луди.

Именно заради Лизи на два пъти отложи заминаването си. Първия път причината беше Род, който казваше, че скоро самият той ще се ожени и не вижда защо сестра му да не живее при него. Нужен бе цял месец, за да се обезвреди бомбата. Този чудесен стар добряк Дъгал Маккена в крайна сметка отстъпи пред дъщеря си.

… Втория път, защото едва когато вече бе решила да заминат в началото на януари 95-а, се сети, че учебната година в Европа се различава от австралийската и че Лизи ще се озове в английския колеж избран за нея, в средата на втория срок.

Ето защо отложи заминаването за средата на юни.

„Ти също си доволна, Хана, бъди честна със себе си. И теб те е страх да се бориш там. Затова всички поводи са добри: и Лизи, и фактът, че все още нямаш достатъчно пари…“

Възползва се от училищната ваканция през януари и февруари, за да посети Нова Зеландия. През целия си живот, щом се сетеше за снежна планина, щеше да си спомня за новозеландските вериги, а не за Алпите или Скалистите планини в Америка. С Лизи и Шарлот О’Мали (седемдесет килограма ревностно католическо достойнство) тя прекоси двата острова от единия до другия край, от Инвъркаргил до Крайстчърч и Нелсън и от Уелингтън до Окланд. В последния град Жан-Франсоа Фурнак имаше фабрика за дрехи и бе вложил капитали в търговията с вълна — а следователно и тя, четирийсет процента. Навсякъде магазините със знака Х и Н отговаряха на изискванията й и успехът им беше непоклатим.

Освен това страната бе възхитителна, въпреки че населението на Нова Зеландия не достигаше дори седемстотин хиляди души…

 

 

При завръщането си в Сидни намери писмо от Мариан Каден, третото, откакто отново се бе свързала с него. Пишеше на странна смесица от идиш, полски, немски и руски — може би от предпазливост, на него му се привиждаха шпиони навсякъде. С педантично старание, което не я учуди, Мариан бе претърсил Прага, Виена и Берлин. А след това и други градове в Австро-Унгарската империя. После и Германия. Зачерквал имената им едно след друго на една карта. Но никъде не открил следите на Тадеуш. Нямаше никакви новини и за Мендел, макар че чичо му и много други упълномощени от него хора са разпитвали из царската администрация, поначало крайно мълчалива. Към писмото си бе прибавил фанатично точна сметка на разходите, които бе направил — между другите вълнуващи подробности тя научи, че изяждал седемдесет и четири филии хляб на месец. Твърдеше, че му остават напълно достатъчно пари да се издържа още две години, въпреки че е дал на майка си, братята и сестрите си с какво да живеят докато го няма. Посочваше адрес в Берлин, където би могла да му пише.

Което тя направи веднага. Съобщи му, че идното лято пристига в Европа, определи му среща на 15 септември 1895 г. в девет часа сутринта в една странноприемница в Баден-Баден, чието име й бе посочила една от камериерките на графиня Анастасия: А ако, когато пристигнеш, странноприемницата вече не съществува, чакай ме там, където е била вратата. Инак, вътре. И ХАРЧИ МАЛКО ПОВЕЧЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ!

Последна австралийска разходка в края на австралийското лято — Клейтън Пайк ги покани на пътешествие с шхуната си край прекрасния Голям бариерен риф. Застанала на палубата, до защитната преграда, която не й вдъхваше особено доверие (Лизи знаеше да плува, а тя не, но отказваше да се научи), Хана наблюдаваше две-три големи бели акули човекоядци (те поне не правеха тази глупава разлика между мъже и жени) да се стрелкат над коралите.

Нямаше никакви новини от Куентин.

Чието име щеше да произнесе пред Лизи след двайсет и пет години. Опитала се беше да поразпита Саймън Кланси. Но той нищо не знаеше. Поли беше направил разследване, Пайк също — всичко, което можаха да научат беше, че Куентин наистина е минал през Брисбейн няколко месеца преди това. Сбил се в някаква кръчма, но без особени поражения. Оттогава пълно мълчание.

Представяше си го как върви, сам. „Валсуваща Матилда“.

… Сетне започна да се подготвя за голямото заминаване и колкото повече наближаваше часът, я обхващаше някаква треска. Щеше да промени живота си, континента, полукълбото. Там, където отиваше, тя никога не бе ходила, въпреки че отново ще е в Европа. Най-после и най-вече — това е чувството, което взе връх в нея — ще започне голямата офанзива, чиято крайна цел е Тадеуш.

„Тръгваш, валсуваща Матилда, точно както Куентин, да обходиш планетата.“

Преди да се качи на борда, в каютата си първа класа на презокеанския кораб на Ориент Лайн, тя за последен направи и провери сметките си: шейсет и четири хиляди шестстотин двайсет и седем лири стерлинги я очакваха в Лондон. Доста значителна бойна плячка, натрупана за трийсет и пет месеца.

Тя, Лизи и Шарлот О’Мали потеглиха на 11 юни 1895 г. Но не сами. Англичанинът-следващ-цирка-за-да-види-дали-звероукротителят-ще-бъде-изяден, Поли Туейтс, който сега работеше единствено за нея, също пътуваше.

Лизи си поплака малко, когато видя как изчезва Австралия, където бе родена. Но не за дълго — Хана й бе купила дванайсет нови рокли.