Пол-Лу Сюлицер
Хана (13)

12.
Сандаловите ковчежета

Строителните работи бяха напреднали с бързина, която я очарова. „Кухнята“ й по-специално беше готова; вярно, че там беше достатъчно да се белосат стените и да се направи отделен вход, който вече бе налице: прилепена към стената права стълба с перило, която излизаше на една съседна уличка. В стената бе избита врата, а до нея имаше втори отвор, където щеше да бъде товароподемникът, който сега инсталираха. Щеше да бъде готов за работа след два дни. А трите помещения на лабораторията бяха вече оборудвани с дълги маси, безброй шкафчета и две от предвидените шест мивки.

Следователно тя можеше да се захване за работа.

Другите помещения също бяха почти привършени. Роби Уотс бе удвоил бригадите си и в момента работеха обикновено по дванайсет часа, шест дни в седмицата. Използвайки — виждал бе да правят така на корабостроителните докове — две бригади, които се сменяха, шотландецът поддържаше денонощно работата на строежа — нощем на светлината на газови лампи или на обикновени факли.

В двора паветата бяха махнати и бе прокаран водопроводът, който щеше да захранва централния фонтан и осемте по-малки водопадчета сред камъните. Алеите бяха очертани с плоски камъни. Вече се виждаше как се пресичат и водят към сводовете. Очертани бяха и масивите, които Дайна бе проектирала; а в прясната пръст, изсипана от гальотите, се мъдреха първите растения джуджета; започваха да се оформят и храстите; общият план се очертаваше и напълно очарова Хана.

На много места по самите сгради изчистваха камъните от старата, воняща на овце мазилка. Същото правеха с аркадите и техните фризове и те изведнъж придобиха учудващо елегантен вид. Няколко стаи, както на приземния етаж, така и на горния, бяха в ръцете на бояджиите. В две-три, където работата беше още по-напреднала, вече ги облицоваха с ламперия и редяха мозайката…

— Роби, това е невероятно! Ще сте свършили много преди двайсети декември!

Той промърмори уморено. Изпитваше ужас от комплиментите и ненавиждаше някой, дори възложител, да наднича над рамото му да гледа какво прави.

Хана се затвори в кухнята си само два часа след като слезе от влака. Тя разположи и сортира върху лакираните в червено маси съдържанието на двете огромни торби, напълнени в Батърс и в долината на Непиън. В следващите трийсет часа изобщо не излезе. Даде признаци на живот само два пъти: когато повика един разсилен и го изпрати при аптекаря баварец със списък, дълъг като поменик; появи се за втори път, когато човекът се завърна, олюлявайки се под товара си, за да поеме нещата, които бе поръчала.

Дайна, която се осмели да й занесе чай и няколко сладки, получи в отговор само нечленоразделни и почти свирепи ръмжения, достойни за мечка от Карпатите, разбудена сред зимния си сън. Сивият поглед мина през нея без да я вижда, като че ли не я разпознаваше. Едва към обяд на 5 ноември самата Колийн Маккена се реши да атакува вратата предпазливо, както човек влиза в бърлогата на гореспоменатата мечка. На таблата, която носеше, имаше яйца с бекон, печено и чай, приготвени по нейна молба от Хариет Уилямс. Завари Хана седнала на пода, направо на плочките в цвят жълта охра, с поли, запретнати до средата на бедрата, разчорлена, стиснала между коленете меден съд. Имаше зловещ вид.

— Пристига фронтовата готвачка — каза Колийн.

— Не съм гладна. Но благодаря все пак.

Огромните очи с цвят на мъгла изведнъж станаха твърди като стомана, в тях се четеше някакъв направо свиреп израз; те сякаш едва сега забелязаха високата ирландка, чието лице изучаваха внимателно.

— Слагали ли сте си поне веднъж крем, какъвто и да е крем на лицето?

— Боже милостиви, не — отвърна Колийн. — Да не съм индианка, та да се цапотя. Само вода и сапун.

Хана злокобно се изсмя с вид на човек, чиито най-лоши предчувствия се сбъдват. На масите бяха наредени поне двайсет и седем различни съда, като се започне от тенджерата за парна баня и се мине през сосиерите, купичките, та чак до обикновените фаянсови чинии, всичките в различна степен изпоцапани със съмнителни петна. А се разбираше, че са двайсет и седем, защото бяха номерирани. Очевидно отбелязваха последователните етапи на изследването. Хана посочи медния съд между коленете си:

— А това е номер двайсет и осем. Вони още по-лошо от другите. Лудата, която ще си лепне това на лицето, ще прогони всичко живо от улица „Джордж“ по-бързо от някой прокажен със звънчето си — заяви Хана с глас, потреперващ от яд.

Изведнъж легна по гръб на пода със свити нагоре колене, показвайки всичките си дантели; едната й ръка се отпусна край тялото, другата скри лицето:

— По дяволите!

— Едно младо, добре възпитано момиче не ругае — отбеляза Колийн.

— Едно умно младо момиче не прекарва два дни да стрива треви в хаванче. Не опосква полето като заек. И изобщо не заминава за Австралия. Старае се да намери богат, много богат мъж и иска диамантени огърлици. Ако наистина е умно.

Колийн се наведе над медния съд и помириса предпазливо.

— Трябва да призная, че мирише доста лошо.

— Това е точната рецепта на майка ми: краве мляко, орехови черупки, листа прясна мента, корени от планински очеболец и борови шишарки, размесени с масло от житни кълнове.

— С това би могло да се направи чудесен пудинг. При условие че преди това се фламбира с уиски, за да се убият заразите.

— … Това е точно рецептата на майка ми, с тази разлика, че нямам прясна мента, че вместо планински очеболец, бутурак и колониален бор сложих елхови шишарки. А двете орехови черупки явно лошо са понесли пътуването; или са руски орехи, които ненавиждат поляците. И май сложих доста повечко ланолин, защото нямах масло.

Тя махна ръката си от лицето и впери в тавана огромни, широко отворени очи:

— Малко ми се плаче, Колийн, ако трябва да съм честна…

Колийн Маккена отиде до една от масите и най-сетне остави таблата. Придърпа един стол и го постави до нея:

— Ставаме, сядаме и се храним.

— И мълчим.

— И мълчим.

Тишина. Хана започна да се храни, след като изгледа храната, сякаш беше отровна. Колийн попита с нисък и сякаш леко приглушен глас:

— Видяхте ли го?

— Видях го. Много е хубав, по свой начин.

— Можахте ли… да се разберете?

— Ще работи с мен поне до следващото лято. А може и за по-дълго. Ще събира из полето това, от което се нуждая. Нали това искахте?

Ирландката кимна. И много внимателно, с безкрайна тъга каза:

— Той е като човек, който пада в много дълбок и тъмен кладенец. Когото нищо вече не задържа. Мислех, че като срещне вас, която сте толкова жизнена…

— Той ви обича. Вас и Лизи. Няма никакво съмнение, той ви обича.

— Но не дотолкова, че да иска да живее заради нас. Каза ли ви какво ще прави, когато му омръзне да работи за вас?

Хана се поколеба. Защо да говори за тези неща?

— Хана.

— Ще прекоси Австралия пеша. Вероятно сам. От Брисбейн до Пърт.

Колийн на свой ред седна.

— Иска да умре, нали, Хана?

— Може да успее. Само лудите успяват. Другите не опитват нищо.

— Той ще умре.

„Той вече е мъртъв, помисли си Хана, а най-лошото е, че го знае.“ Сега вече беше много гладна. Излапа бекона с апетит, от който почти се засрами. Както от факта, че не може да се откъсне от проклетите си кремове. Колкото и искрено, болезнено да беше развълнувана от спокойното отчаяние на Колийн, машинката в главата й все така продължаваше да работи…

„А ако прибавя риган?“

 

 

Добави риган, но пак не се получи. Минаха четири дни, преди да стигне до някакъв приемлив резултат. През това време Колийн и Уотсови бяха принудени направо да я изтръгнат от кухнята й и да я заставят малко да поспи: поне две-три часа, защото тя от шест дни неспирно работеше… Завлече се до малкия си апартамент у Оугълви. По време на краткия път видя Мика Гън. Според уговорения с Лотар Хътуил сигнал, Мика Червенокосия бе спрял каляската малко настрана. Чакаше на седалката си с камшик, неподвижно насочен към небето. Не погледна към Хана, впрочем той имаше вид на човек, който никога не я е виждал. Тя щеше да реши дали да се качи или не. Разбира се, фактът, че Гън е спрял така, означаваше, че Лотар е в Сидни и тайно я чака някъде, може би в къщата в черно и бяло. „Като че ли ми е само до това…“

Мина край колата без да спре. Няколко минути по-късно, когато изгаси светлината и вече потъваше в сън, населен с цели рояци хаванчета и чукчета, тя чу шума на каляската, която най-сетне тръгваше. И ясния звук на отдалечаващия се в нощта конски тропот.

След по-малко от четири часа тя отново се появи в двора, осветен като посред бял ден от факлите, където зидари, мазачи и градинари едва не се настъпваха. Отново се затвори в лабораторията си. Прекара още часове и дни в търсене. Първият резултат, който постигна, беше на основата на липа и синчец. Ароматизира сместа с рози и мента, които Дайна бе успяла да й намери; хомогенизира я с помощта на пулп от сурови ябълки и пречистен ланолин. Кремът беше с номер седемдесет и девет.

Хана го изпробва на себе си. Не го махна цели шест часа (Роби се облещи, когато я видя с белезникавата маска) и когато го свали установи, че не само е жива, а на пръв поглед и цяла, съвсем не обезобразена (очаквала бе всичко, дори гнойни пъпки), а след като много внимателно се огледа в едно огледало с гигантската лупа, взета назаем от Джеймс Барнаби Соумс откри, че тенът на кожата й е като че ли по-нежен от обикновено. По-светъл, малко по-блестящ. Въпреки сините кръгове под очите, които се дължаха единствено на изтощението.

Изми се с тоалетна вода собствено производство, приготвена от минерална вода и аптекарски спирт, в който два дена и две нощи бе киснала (прекалено дълго, както по-късно установи) цветове от роза, невен и мащерка, към които добави няколко капки зелен лимон. („Като прибавиш сол и пипер, ще стане истинска салата!“)

Заключението от новия оглед, който направи, бе повече от утешителен: кожата на лицето й беше гладка и мека, обичайната й бледност — подчертана, без да изглежда мъртвешка. „Още сто и петдесет години активни грижи и ще видиш, че ще станеш почти хубава. Въпреки че има още доста път да извървиш, бухал такъв…“

За какво да чака повече?

Започна да произвежда номер седемдесет и девет.

 

 

Дайна й доведе три девойчета, взети от някакво сиропиталище. Едно от тях, Маги Макгрегър, беше мълчаливо, но доста умно. Това бяха първите й работнички. И понеже от опит знаеше, че тези неща имат значение, тя нае кола с един кон, която всяка сутрин и вечер в пълна сигурност превозваше девойките от лабораторията до квартал Сейнт Ленард, където беше сиропиталището. Освен това, с вкуса и стремежа си да внимава за всички подробности, тя се погрижи и за мястото, където те ще могат да обядват. Сключи договор с един съседен семеен пансион, благодарение на което получаваше обедната храна на цени на едро, за четири, вместо за шест пени на човек.

Въпросът за опаковките, в които щеше да продава номер седемдесет и девет, й отне малко повече време. Оугълви й предложи бурканчета от мармалад, празни, разбира си, от които имаше голям запас. Но те бяха прекалено големи. И дума не можеше да става да продава крема си на фунт или на кило. Колкото по-малко имаше в бурканчето, толкова по-скъпо щеше да е съдържанието му, и в двата смисъла на думата. В последна сметка се договори с един търговец китаец и купи от него — след само пет часа пазарлък — всичките му миниатюрни гърненца от печена глина, съдържали първоначално тигрова мас, някакво лечебно мазило, правено в Сингапур. След като ги потопиха във вряла вода, в която добавиха спирт, за да се махне остатъчната миризма, след като изтриха китайския им надпис и ги покриха с красиво капаче от моаре, обработено отвътре с парафин и завързано с панделка в наситено червено, те станаха доста елегантни…

… И струваха пет гвинеи едното, цената, на която реши да ги продава, след като изчисли всичко. А бе пресмятала дяволски много, поне сто пъти.

Бе приела, че ще продава двайсет и пет бурканчета крем седмично, веднага щом фабриката заработи с пълна пара, към януари 93-а според нея. Така щеше да е през първите шест месеца, защото после продажбите щяха да се удвоят, ако ли не и да скочат три-четири пъти, с всичките идеи, които тя имаше.

Вписа в графата за дадени суми разходите за работничките (заплата, храна, транспорт, престилки и шапчици с дантелени панделки в наситено червено и черно, с които ще изглеждат като в кокетна униформа)… плюс разходите, наложили се за сравняване на растения, цветя, плодове и други основни съставки, за закупуването и пригаждането на гърненцата, за наема, платен на сестрите Уилямс, разходите по поддръжката на кухнята (лампи, съставки и материали) и своето собствено възнаграждение (великодушно си беше отпуснала по една лира седмично).

… Като събра всичко това, между два пристъпа на бяс и неудържим истеричен смях, откри, че всяко гърненце щеше да й струва повече от четири лири.

А трябваше и да върне на Лотар Хътуил неговите хиляда и петстотин лири с прилична лихва. Той, разбира се, нищо не бе поискал, особено пък лихва — нито изобщо да му ги връща, — но тя държеше единственият заем в живота й да бъде върнат по правилата. Дължимото си беше дължимо и независимо дали получаваше или даваше, тя никога нямаше да отстъпи от тази позиция. А и като изплатеше дълга си към Лотар, вече можеше да разграничи двойствения характер на отношенията им — той й беше дал пари на заем, а тя го беше пожелала за любовник. Тези неща не се смесваха и затова тя искаше да ги раздели колкото се може по-бързо.

Ако всяка седмица ритмично постъпваха по двайсет и две лири, за да върне заема с лихвите (тя щеше да му даде хиляда шестстотин и деветдесет лири) щяха да са й нужни седемдесет и шест седмици. Година и половина.

Дълго. Прекалено дълго. Тя нямаше да се почувства свободна, преди да се отърси от това задължение. „Искам да мога да скъсам с него, ако ми се прииска или ако реша да се върна в Европа…“

… Разбира се съществуваше и възможността да продава повече от двайсет и пет гърненца седмично… „Но е възможно да продаваш и по-малко, загубенячке!“ Ако продажбите и производството нараснат, себестойността ще намалее, а печалбите ще се увеличат. Логично… Хана. (Ако Мендел вече беше избягал, ако вече се беше добрал до Австралия и сега я слушаше как умува, щеше да умре от смях.)

Налагаше се да продава и нещо друго. Тоалетна вода например. Реши да започне да я произвежда. Отново се изправи пред проблема за опаковката. Поради липса на изискани флакони, които едва ли щеше да намери в Австралия, й хрумна идея, която много й хареса: да използва плоски шишенца от дърво. Но не от какво да е дърво, а от сандалово, каквото Роби Уотс бе използвал за корнизите на ламперията и от което той твърдеше, че може да направи каквото пожелае. Трябваше да се получат високи правоъгълни флакони, които да се затварят с капачка на винт, също от дърво.

… Оказа се, че сандаловото дърво има свой аромат; той се смеси с мириса на налятата вътре тоалетна вода и като резултат се получи нов продукт, по-хубав от измисления в началото от Хана… И дори различен в зависимост от вида на използваното сандалово дърво: бяло, жълтеникаво или червено.

Озова се с три тоалетни води вместо с една. Реши, разбира се, да ги продава като различни, с цени, вариращи в зависимост от цвета им — една гвинея (една лира и един шилинг) за бялата и две гвинеи за червената. Обзалагаше се, че червената ще се продава по-добре от другите само защото беше по-скъпа, макар съставките й да бяха съвсем същите (добавила бе портокалов цвят, за да я отличи от другите и да успокои съвестта й, която между другото беше доста еластична).

Направи нови изчисления: реши, че би могла да разчита на печалба от шестнайсет лири седмично.

„Плюс двайсет и двете от крема: трийсет и осем. Ще са ми нужни сто години, за да забогатея. Трябва да измисля нещо друго…“

Първата доставка от Куентин Маккена получи в средата на ноември. Огромна: не си бе играл на дребно. Само един Господ знаеше как бе успял да й намери лавандула, някакъв вид лавандула, „вашата курвенска лавандула!“, пишеше й той. Изпрати й освен това водорасли, от които още се стичаше морска вода, и доста други неща, като цветове от арника и еньовче.

Благодарение на което тя се захвана да прави втори крем за лице. Реши, без определени причини, че той ще премахва брънките по лицето — и почти сама започна да вярва в това. За това трето оръжие в арсенала си приготви отвара от арника, градински чай, слез, морков, краставица и прибави, по подобие на майка си, ябълков пулп, мед и масло от сладки бадеми. Това беше препарат номер деветдесет и едно. Както и на предишния, номер седемдесет и девет, не даде име, защото все още не й бе хрумнало някое, което да я задоволява и точно да изразява представата й за изисканост и загадъчна женственост, с лек нюанс на снобизъм.

Шест гвинеи за гърненцата с номер деветдесет и едно. Които отвън щяха да са лакирани в черно, докато наситено червеното, постигнато с голяма мъка от Дайна, беше запазено за номер седемдесет и девет.

… И двайсет и шест лири седмична печалба. „Плюс трийсет и осем, равно на шейсет и четири. Ще съм богата едва след седемдесет и пет години…“

За момент помисли да направи трети крем и четвърта тоалетна вода. Чудеше се какъв вид продукт може да допълни гамата й. Накъде да върви? Нагоре или надолу? Да направи нещо още по-луксозно и още по-скъпо? Или тъкмо обратното, да набута гадните кремове в старите бурканчета от горчица или конфитюр на Оугълви, а тоалетната вода да продава в най-обикновени стъклени шишета, — в краен случай с по една панделка все пак? Вторият вариант щеше да й позволи да се насочи към клиентела, която не прахосва парите си.

Отказа се от нея. Щеше да мисли за това по-късно. Засега важното беше най-сетне да печели някакви пари, но най-вече да наложи представата за престижна марка.

„Това е главното, Хана — престижната марка… Никога не го забравяй. Дори ако за момента си на загуба.“

Към 20 ноември беше готова. Дайна наистина бе направила чудесен избор, когато й бе довела Маги Макгрегър — това дебело, безлично момиче имаше невероятен усет за организация, за методичност и притежаваше темперамент на началник, независимо че си отваряше устата само да яде. Достатъчни й бяха няколко дни да се научи да разпознава цветята, плодовете, листата и клоните; работеше с хаванчето и бъркалката по-добре и от самата Хана (която не знаеше да сготви дори една супа, но в това нямаше нищо чудно). Скоро се натрупаха на склад сто бурканчета от всеки вид крем и сто и двайсет флакона от всяка тоалетна вода.

През последните дни Хана почти не участваше в производството. Захванала се бе да осъществи една от първоначалните си идеи, несъмнено най-добрата. Защото не беше достатъчно да произведеш, да създадеш салони и козметични средства, нито дори да започнеш да ги продаваш. За това трябваше и да се разчуе. Ето защо…

Поръча на един дърводелец, посочен й от Роби Уотс, много красиви ковчежета от сандал, инкрустирани с розово дърво, облечени отвътре с черно кадифе, със специални гнезда за гърненце от всеки вид крем и за трите флакона тоалетна вода. Общо петдесет ковчежета. А в горния ляв ъгъл на капака, с фино злато е гравиран подписът й — едно Х и едно Н, наклонени леко надясно и решително съединени от ляво на дясно с възходяща черта, която ставаше по-дебела в края и напомняше с нещо на китайски йероглиф.

Х и Н от името й.

Цена на всяко ковчеже — сто гвинеи.

— Това си е чисто безумие — заяви Колийн. — Никога няма да ги продадете. Коя жена в Австралия ще похарчи толкова пари?

— Вероятно никоя. Но съпрузите, да. Като подарък за Коледа или за годишнина от сватбата. А и поради една друга, много по-категорична причина. Искате ли да се обзаложите с мен, Колийн?

Отиде при Род Маккена, най-големия от синовете на Колийн, в канцеларията му в Колониалния съвет, макар никак да не го харесваше. Изобщо не можеше да си се представи с него в леглото. Не че беше отблъскващ или прекалено висок, въпреки своите метър и деветдесет. По-скоро притежаваше онази грубост, характерна за много мъже, които са изключително способни и дори интелигентни в работата си, но съвършени тъпаци през останалото време. Най-вече с жените — извинявай, Лизи, но много добре знаеш, че брат ти беше именно такъв. Не ми казвай, че си го обожавала. Освен това той не е между живите. Има поверие…

Защото Род можеше да бъде полезен. Докато тя му обясняваше какво я води при него, той хапеше устни, поглаждаше мустаците си и я слушаше с леко вдигнати вежди.

— Толкова е просто — каза Хана, застанала права срещу него (носът й стигаше точно до ланеца на жилетката му „приличам на момченце, което пишка до някой кестен“). — Моля ви да ми направите списък на дванайсетте най-богати женени мъже в Сидни…, не, чакайте, на двайсетте най-богати, стига да са женени. Онези, чиито съпруги командват висшето общество на града… Изобщо не ме интересува дали обичат жените си или не… Вие познавате всички, нали? На високия пост, който заемате, и с амбиции и способности като вашите…

Род се съгласи, че притежава в изобилие всички тези качества. „Още по-глупав, отколкото очаквах.“ Добре, ще направи списъка. Но другата молба на Хана го притесни още повече. Когато човек е политик като него, да иска услуга от журналистите е много деликатно и…

— Род — каза тя, — хайде, Род… Напротив, вие им правите услуга като им съобщавате, че съвсем наскоро в Сидни, а не в Лондон или Париж, ще отвори врати нещо толкова изключително като козметичен салон само за елита и ще предлага кремове, произведени в самата Австралия, но по тайни, хилядолетни рецепти на унгарските цигани. За журналистите тази информация има цената на злато.

„За теб също, Хана!“

Машината проработи. Много скоро тя прие, сконфузена и учудена, двама светски хроникьори от „Бюлетин“ и „Сидни Морнинг Хералд“. Облечена в роклята си за специални случаи, онази с трийсет и деветте копчета, тя използва целия чар на огромните си сиви очи, с които направо хипнотизира двамата бедни дяволи, на прекрасното си тяло и дори лекия акцент, с който все още говореше английски и им поднесе най-невероятните лъжи, като не мигна пред нищо: че е австрийка, дори виенчанка, дъщеря на граф, братовчед на ерцхерцог Рудолф.

— Да, за жалост същия онзи, който трагично загина в Майерлинг. Аз бегло познавах бедното момче, но Мария ми беше приятелка от детинство. Каква трагедия. Още ги оплаквам, вече три години, извинете ме за това съвсем оправдано вълнение, това са много мъчителни спомени…

… Разказа им, че е на двайсет и седем години — „Не ми личат, нали? Не се чудете, от кремовете ми е!“ — и че притежава тайната формула на една циганска кралица, дошла да умре в замъка на родителите й:

— Ще повярвате ли, изглеждаше на трийсет — трийсет и пет години, а беше поне на седемдесет и пет или осемдесет и беше виждала Наполеон Бонапарт…

… Дали кремовете й могат да подмладяват жените? Засмя се кокетливо.

— Е, не могат да ги върнат в детството. Но да ги подмладят десет-петнайсет години, сигурно.

Разведе ги из кухнята си, представи им „своите малки чираци“ в лицето на три-четири лъжливи работнички, миловидни като сърчица и очарователни с дантелените си якички, нарочно облечени в престилки в наситено червено и черно. (В края на краищата хроникьорите също бяха мъже; а и винаги можеше да изгони малките и да ги замести с не тъй пленителната Маги, когато се появят клиенти.)

За завършек и съвършено под секрет — напълно убедена, че ще го нарушат едва излезли оттам — тя им съобщи, че петдесет изключително луксозни ковчежета с мостра от всички кремове и тоалетни води са изпратени като подарък…

… на петдесетте най-елегантни жени в Сидни, определени след дълги проучвания.

Хроникьорите си тръгнаха омаяни, изгарящи от нетърпение да съобщят новината.

— Какво ще стане според вас, Колийн?

— Вие наистина ще изпратите дванайсет ковчежета. Но само дванайсет. Онези, които не получат, ще изтормозят бедните си мъже да им купят по едно, само и само да докажат на приятелките си, че са в несъществуващия списък на петдесетте. Хана?

— Да, Колийн, скъпа?

— Дяволът е влязъл в главата ви.

— Благодаря, Колийн.

… И ти беше в кухнята ми този ден, Лизи, помниш ли? Беше първото ти посещение в моята лаборатория, където мечтаеше да дойдеш. Ти се смееше ли, смееше!

 

 

За три дни продаде останалите трийсет и осем ковчежета. По сто гвинеи едното. Щеше да продаде сто пъти повече може би, но съзнателно беше ограничила производството си, тъй като искаше преди всичко да насочи бъдещите си клиентки към кремовете и тоалетните води на парче, чиято производствена цена за щастие беше по-ниска.

Не остана разочарована — за десет дни се продадоха трийсет и девет гърненца и седемдесет и девет флакона…, а козметичният й салон още не беше отворен!

Отново направи изчисления: след като бе платила на дърводелеца, от ковчежетата бе спечелила петдесет и три лири.

Плюс шейсет и седем лири и единайсет шилинга от продажбите на дребно или това правеше общо сто и двайсет лири и единайсет шилинга. За десет дни. Дванайсет лири месечно. „Това ще ти донесе приблизително четири хиляди лири годишно. Още си адски далече…“

Докато чакаше да забогатее, рекламата около историята с ковчежетата я направи известна в целия град. Имаше и неопровержимо доказателство за това — всеки ден луксозни карети се редяха пред голямата порта в наситено червено с черна рамка, която по заповед на Хана все така скриваше от погледите двора градина. Освен това тлъстите лъжи за ерцхерцога бяха накарали всички салони да потръпнат; едва чакаха отварянето, за да се втурнат да я разпитват, нея, свидетелката на тази императорска трагедия. „Каква страхотна лъжкиня си, Хана! Обаче имаш ли избор да постъпиш другояче? Няма да седиш двайсет години в Австралия, я! Остаряваш вече, почти на осемнайсет си, Тадеуш няма да те чака половин век. Нито Мендел, в случай че не избяга…“

 

 

12 декември 92-а. Австралийското лято навлизаше в разгара си. Тя вече бе получила две писма от Лотар Хътуил. И двете бяха без подпис, написани с друг почерк, несъмнено този на Гън, по заповед на господаря му и имаха едно и също кратко съдържание на английски, докато те предпочитаха да говорят помежду си на немски или френски: Непременно трябва да Ви видя.

На два пъти вече бе отклонявала поканата, правейки се, че не забелязва мълчаливото подканване на Мика Червенокосия. Третия път, на 12 декември, прецени, че може да си позволи малка пауза след този период на наистина неистова работа, продължила без прекъсване седмици наред, и като реши, че има нужда от кратка почивка преди официалното откриване на салона си, тя издебна момента да остане сама и се настани в каляската, която я очакваше в началото на една улица…