Пол-Лу Сюлицер
Хана (11)

10.
Къщата в Ботъни Бей

— Не се сетих — рече Хана, — трябваше да кажа на сестрите Уилямс, че съм малко от Уелс по майка…

— И не бихте искали да ви противореча…

— Това е малка лъжа, която не вреди никому. Инак е сигурно, че нямаше да ме наемат.

— А как щяхте да обясните, че с майка от Уелс все още не знаете добре английски?

— Била съм отгледана във Франция.

— Ясно. И от кого?

— От една гувернантка рускиня, която е живеела във Флоренция — сестрите Уилямс обожават Италия, макар никога да не са ходили там — и ме е приела след като баща ми, френски граф, ни е изоставил, мен и майка ми. Бедната ми майчица е умряла от глад в Париж. Сестрите Уилямс обожават и Париж. Те и там не са ходили, защото никога не са напускали Австралия.

— Всичко това е съвсем ясно — отбеляза Колийн.

— Нали?

Хана подреждаше вещите си в платнената чанта. Колийн Маккена стоеше зад нея, недалеч от вратата в стаята на Лизи, която беше на училище. Мълчаха. Колийн отново се закашля.

— Трябва да лекувате тази кашлица.

Най-отгоре в чантата Хана сгъваше роклята с трийсет и девет копчета. Опитът, който бе направила да смени темата на разговора, се оказа неуспешен. Колийн попита:

— И какво друго?

— Какви други лъжи ще трябва да прикривате ли? Почти никакви…

— Почти…

— Казах им, че вие ще гарантирате за мен. Защото… (Хана все още държеше в ръце роклята в черно и наситено червено, която бе сгънала много внимателно; усмихна се на прозореца, тъй като беше с гръб към ирландката)… сте ми леля.

— Господи — възкликна Колийн.

Хана постави най-сетне роклята, обърна се и тихичко каза:

— Това не беше лъжа. Беше желание. Защото…

Зеленият поглед спря върху нея: Да?

— Много ми се искаше да кажа, че сте ми майка. А най-много ми се искаше да е истина.

… В настъпилата тишина си мислеше: „Ето това е най-ужасното в теб, Хана: ти наистина мислиш това, което току-що каза, ти наистина би искала майка като нея… Но в същото време отлично знаеш какво въздействие ще има това върху нея, колко ще я развълнуваш. Така че тя ще приеме да потвърди лъжите ти… Честно казано, предвидила си го. Искрена си, но си правиш и сметката. Използваш честността си като оръжие… и отново започваш да манипулираш хората, независимо че това ти струваше толкова много във Варшава“.

— Далечна леля, разбира се — каза тя. — И то само по сватовство. Защото вие сте ирландка, а бедната ми майчица беше от Уелс.

Сутринта, когато се водеше този разговор, Хана вече от дванайсет дни беше у Маккена. Двете с Колийн бяха разговаряли часове наред. Най-вече през първите четири дни, когато бяха сами и Хана лежеше в къщата на улица „Гленмор“, Лизи беше на училище, а мъжете ги нямаше. Не й бе нужно повече, за да опознае Колийн, да я прецени — „какъв зъл и циничен начин да назоваваш нещата, Хана“, — да долови колко машинална и примирена любов изпитва към мъжа си Дъгал и към великанските си синове (с изключение на Куентин, за когото тя и досега не бе продумала). За да разбере, че тя е много самотна и е на възраст, когато не очаква да й се случи нещо повече от това всеки ден да прави едни и същи движения, все същата каша сутрин и ирландско рагу веднъж седмично, всред огромни купчини долни гащи за пране…

Погледна Колийн и както бе очаквала, съзря сълзи в очите й.

— Това не е истинско заминаване, Колийн. Все пак оставам в Сидни.

… Но въпреки това и нея я обхвана леко вълнение. Доближи се до ирландката, повдигна се на пръсти, целуна я, притисна се към нея. И в същото време откри, че никога не бе проявявала подобен жест на нежност — и то искрен! — към когото и да било. Никога. Дори към Шифра, истинската й майка.

 

 

Писмото изпрати на следващия ден, 18 септември. Вместо адрес написа само: Господин Лотар Хътуил — Гундагаи — Нови Южен Уелс.

Все едно, не знаеше името на имението, разположено на брега на река Мъръмбиджи, а пък и това несъмнено беше достатъчно: там сигурно познаваха единствено Хътуилови…

Намирането на жилище й отне цяла седмица. Не че беше толкова трудно да се настаниш в Сидни. Но както за всичко, тя и сега имаше съвсем точна представа какво търси. В никакъв случай не искаше стая у някое семейство или в пансион като в Мелбърн. Държеше да е съвършено свободна в действията си. А не желаеше да повтори и другата си грешка от Варшава, когато всеки ден кръстосваше до изтощение между улица „Гойна“, Арсенала и улица „Краковски кръстопът“. Късметът й се усмихна (ако може така да се каже, след като за шест поредни дни, всеки ден по десет часа бе чукала на стотици врати) — две стаички на един първи етаж, които имаха предимството, че са с отделен вход, излизащ на дървена стълба. Зданието, в което се намираха, бе построено по време на треската за злато през 50-те години; приземният му много обширен етаж бе зает от магазините и канцелариите на фирма за износ и внос.

… Нейният директор собственик беше някой си Оугълви, който преди да забогатее, да се ожени и да се настани в елегантния квартал Улара, години наред бе живял в двете стаички, които сега даваше под наем на Хана. При първия опит Оугълви категорично беше отказал. И дума не можело да става да даде под наем на когото и да било апартамента, който все още използваше от време на време, още по-малко пък на само младо момиче. Дори да е роднина на Маккена. Но тя усети, че той леко омеква, когато му представи тази своя първа препоръка. Още повече омекна, когато, изигравайки превъзходно възмущение, тя му заяви, че трябва да се срамува, задето му минават подобни мисли и за миг дори е допуснал, че тя иска да се настани в жилището му, за да търгува с прелестите си, че никога в живота си не е била така обиждана… ще се разплаче, всъщност тя плачеше, ще загуби съзнание, ще припадне…

Той направо се предаде, когато след възмущението тя симулира гняв и мятайки мълнии със сивите си очи, го запита — не, тя дори няма защо да пита, ясно вижда недостойната му игра — дали всъщност не й прави непочтени предложения; той, толкова уважаваният женен мъж, ако се вярва на обществената мълва, за кого я взима? Не се ли опитва да отбие от правия път една млада и невинна беззащитна девойка, която след всички оскърбления, които ей сега беше чула, нямаше да я учуди, ако той се нахвърлеше сластолюбиво върху нея, за да я накара да изтърпи и това последно оскърбление, та всъщност какъв беше наемът?

Дванайсет шилинга седмично?

Тя се изсмя. Цена, подобаваща на потенциален сатир, който към сластолюбието прибавя и лихварска алчност.

Предложи му осем. И нещо като краткосрочни падежи — осем шилинга за първите шест седмици, десет за следващите шест, петнайсет от тринайсетата нататък…

— Сметнете, господин Оугълви — по този начин за шест седмици вие ще получите триста и осемнайсет шилинга или петнайсет лири и осемнайсет шилинга. Вместо триста и дванайсет. От сделката ще спечелите шест шилинга, така че наистина няма какво да се оплаквате. Не, изобщо не ми благодарете, business is business. Разбира се, в замяна на допълнителната печалба, която ви давам възможност да получите, е нормално да поискам едно малко улеснение: няма да ви предплатя за първата седмица; как така ли? Сега започвам да работя и не съм получила първата си заплата. Значи се разбрахме — ще ви платя след изтичане на срока, благодаря за разбирането, създадени сме да се разбираме, това е ясно. И аз съм готова да се ангажирам да остана у вас най-малко шест месеца, достатъчно ще е просто да се отбележи в наемния договор. Нали така се казва на английски? Наемен договор. Така си и мислех…

Вече три или четири минути Оугълви не успяваше да каже и дума. Отваряше уста като риба на сухо, хваната предния ден.

— Още нещо — каза Хана — Когато одеве минавах през складовете ви, забелязах, че доста търгувате с Франция и Германия. Говорите ли френски и немски? Сигурна съм, че не. Дайте с глава знак да или не, това ще е достатъчно. Не? Видяхте ли? А има ли някой у вас, който да знае немски или френски? Също не? А аз знам и двата езика, мога да говоря и да пиша на тях. Сигурно имате писма за писане, е, не търсете повече, аз ще ви ги пиша. Десет пени на писмо. Не повече, заради приятелството, което вече ни свързва. Не? Прекалено скъпо ли е десет пени? Добре тогава, осем и да не говорим повече за това. Знам и руски между другото. И полски. Всъщност бихте ли могли да оставите в стаята леглото, което е там, както и масата, стола и гардероба? Засега нямам мебели. А пък така ще си спестите и разноските по пренасянето.

Хайде, усмихнете ми се, господин Оугълви, току-що намерихте най-добрата наемателка, за която сте могли да мечтаете…

Хубаво време беше, Лизи, забавлявах се като луда. Бяхме в края на деветнайсети век, управляваше ни кралица Виктория. Мъжете от онова време — между другото не съм съвсем сигурна дали са се променили много за шейсет и няколко години, — оставаха поразени и дори се паникьосваха, когато откриеха, че някоя жена може да смята добре като тях, а понякога по-добре и по-бързо. Колкото повече пари имаха, колкото по-високо се намираха в социалната стълбица, толкова по-лесно беше… Те познаваха само две категории жени: съпругите си, за които смятаха, че е нормално и дори желателно да бъдат невежи по отношение на парите и да са готови да припаднат по най-нищожен повод… и проститутките, при които отиваха да изпушат пура или да правят нещо повече… Между двете категории, нищо. Англосаксонците най-вече. Те бяха каймака. Човек можеше да ги върти като палачинка. Имаше два вида: пионерите, от Австралия или Америка, на които жените страшно са липсвали — знаеш ли, че в родната ти Австралия, в самото начало са практикували многомъжието, делейки една жена между пет-шест мъже? Не се смей глупаво — това е самата истина; и породата „Британска империя“, излезли направо от своя колеж и непознаващи други „женски“, както те казват, освен майка си и сестрите си, ако са имали такива. Англосаксонците от онова време не можеха да преглътнат факта, че задължително са били направени в легло, с жена. Освен това те често се женеха късно и то само за девственици. Например нещастният Оугълви — виждала си го, но не можеш да си спомниш, беше много малка — бе работил като побъркан да натрупа състояние и едва на четирийсет и пет години, когато положението му се беше стабилизирало, беше довел в родния си Хайландс една девица от Каледония. Сигурна съм, че е правил с нея любов без дори да й сваля ризата. Вероятно никога не беше виждал пъпа й. И естествено, когато бедният дявол попадна на мен, аз го сразих, и то единствено с острия си език…

 

 

Магазините „Оугълви“ са на по-малко от минута път пеша от кинкалерията. Когато влезе във владение на апартамента си, изпълнена с гордост, че за първи път в живота си е в свой дом, Хана имаше три шилинга и четири пени в джоба си. От лирата, която притежаваше при пристигането си в Сидни, тя бе харчила главно за да си купи работна униформа и нови обувки (плюс двете пени, дадени за марка за писмото до Лотар Хътуил). Колийн й предложи да й заеме малко пари. Тя отказа. Вече изпитваше, винаги щеше да изпитва, освен при изключителни обстоятелства, ужас от заемите. Ако се хранеше веднъж дневно (по онова време имаше ресторанти, където може да се яде за половин шилинг, тоест за шест пенса), тя щеше да изкара една седмица.

В очакване на първата си заплата.

Както бе изчислила, работата й в кинкалерията я ангажираше само десет часа дневно, пет дни и половина седмично. Откри зараждащите се преимущества на английската работна седмица. В сравнение с работното време, наложено от Копата Сено във Варшава, промяната беше впечатляваща. И й осигуряваше всичкото свободно време, с което би желала да разполага.

За да работи истински.

 

 

Същия ден, когато изпрати писмото си до Лотар Хътуил, отиде в университета в Сидни. Гледаха я сякаш е умопобъркана, обясниха й, че в никой случай не могат да я приемат за студентка, тъй като досега няма никаква диплома. Тя се осведоми, а след това отиде и в Националната търговска гимназия на улица „Спринг“.

— Бих искала да посещавам курсове по търговски английски, медицина, ботаника, фармация и счетоводство.

Секретарят беше плешив, имаше пенсне, прикачаща се яка и ръкавели от сатен; приличаше на стар проскубан орел, изоставен от всички, напълно разочарован. Невъзмутим като долмен. Попита:

— Нищо друго, сигурна сте?

— За момента не — отговори Хана. — Ще ви се обадя, ако се наложи. Нямам пари. Надявам се курсовете да са безплатни.

Безплатни били от подписването на Закона за образованието преди петнайсет години.

— Преди петнайсет години щяхте да сте подранили.

Почти незабележимо весело пламъче проблесна в зениците на стария проскубан орел. „На път съм да си спечеля приятел“, помисли си Хана в същия миг.

— Имам и друг малък проблем — каза тя. — Не съм свободна през деня. Има ли вечерни курсове?

— Има. По четене и писане и по английски език за клетниците, които не го знаят.

— Вече зная да чета и пиша — между другото вие много приличате на Алфред Джингъл, героя на Дикенс от „Посмъртните записки на клуба Пикуик“. А що се отнася до английския, струва ми се, че разговаряме на английски дори в момента.

— Точно така — каза секретарят. Над пенснето си той огледа Хана, сякаш я подозираше в кражба: — Чели ли сте Дикенс, госпожице?

— Това правя цял живот. Обожавам го. Не минава и месец, без да препрочета едно или друго от произведенията му, които са възхитителни. Точно от този учител съм научила малкото английски, който знам.

В това време си мислеше: „Обзалагам се на третата си дантелена фуста, онази закърпената, че този човечец смята Дикенс за най-великия писател на света. Защо да не му доставя удоволствие“. В действителност тя наистина бе чела Дикенс, почти всичко. В библиотеката на „Китай“, с който беше пристигнала в Австралия, — там нямаше нищо друго.

— Той е нещо като ваш духовен баща, така ли? — каза най-сетне секретарят.

— Думата е слаба — отговори Хана.

— Кой е Баркис?

— Кочияшът от „Дейвид Копърфийлд“.

— А мис Скуиърс?

— Дъщерята на Уотфорд Скуиърс, собственика на пансион в Йоркшир, в „Никълъс Никълби“.

— Невероятно! — възкликна секретарят.

— Вие го казахте — отвърна Хана.

Мъжът се изправи, имаше вид на сгъваема стълба, която се разгъва. Хана дори имаше чувството, че той ей сега ще изскърца. Затвори решетъчната вратичка на гишето си, свали сатенените си ръкавели, отвори вратата на канцеларията.

— Влезте и седнете, ако обичате. Сигурно си спомняте и имената на тримата приятели на господин Пикуик… Въпросът е наистина елементарен…

— Трейси Тъмпан, Огъст Снотграс и Натаниъл Уинкъл. Обожавам също и Сам Уелър.

— Невероятно! — повтори секретаря. И добави, явно разяждан от съжаление. — Няма никакви вечерни курсове по медицина, фармация, химия или ботаника. Но пък бих могъл да ви намеря един по счетоводство…

— В замяна на това самата аз мога да преподавам немски, френски, полски и руски. Плюс идиш и иврит, ако някой иска.

— Невероятно… По ботаника е господин Джеймс Барнаби Соумс, казват, че е най-добрият билкар в Австралия. Учил е известно време тук, преди да отиде в Лондон. Прави ми чест с приятелството си и може би ще се съгласи да ви взима един път седмично, към шест часа…

— Аз съм почтена млада девойка — отбеляза Хана с изключително почтено нежно гласче.

— По-скоро бих умрял, отколкото да се усъмня дори за миг — заяви секретарят.

Изведнъж съобщи, че се казва Изикиъл Ръдж — „като един от героите на Учителя, поразително съвпадение, нали?“ Хана го увери, че е направо изумена. Тогава Ръдж започна да шепне и снесе новината — по време на едно пътуване до Англия през 1868-а той е имал огромната чест да присъства на едно четене пред публика на самия писател.

— Видях го, както виждам вас.

— Не може да бъде — рече Хана усмихната.

— Във всеки случай господин Джеймс Соумс е джентълмен на над седемдесет години. Можете да му се доверите както на мен.

Ново весело пламъче зад очилата:

— Някакви коментари?

— Никакви — отвърна засмяна Хана.

— За медицината ще помисля, ще намеря някого и за нея. Химията ме тревожи…

Той насочи към Хана показалец със стряскаща дължина.

— Заглавието на романа, който е пишел, когато умира?

— Нямам представа, съсипана съм от отчаяние.

— „Тайната на Едуин Друд“!

Изикиъл Ръдж ликуваше. Но не се самозалъгваше нито по отношение на себе си, нито на комедията, която двамата бяха разиграли. Впрочем той намести пенснето, погледна събеседницата си, попита дали може да зададе един недискретен въпрос. „Да“, отговори Хана. Попита я за причините, които я карат тъй млада да се интересува едновременно от толкова много различни науки.

Тя му каза. С най-големи подробности. Обясни му как ще спечели сто хиляди лири за по-малко от две години.

Настъпи тишина.

— Невероятно — рече Изикиъл Ръдж. — Съвсем невероятно.

 

 

Джеймс Барнаби Соумс беше розовобузест възрастен дребен господин, който бе събрал във вилата си на нос Потс наистина великолепна колекция от растения. Не само под стъклени похлупаци — двата хектара към къщата бяха градината на мечтите му. Този безопасен и нежен шишкав човечец с късогледи очи, както казваха, е обходил хиляди места из цяла Австралия. На север бе стигнал чак до пролива Тореса, видял бе Коралово море, залива Карпентерия, както и Големия бариерен риф; на юг бе плавал до Тасмания, стигнал бе до границата на ужасяващата пустиня Симпсън, познаваше естествено Брисбейн, Мелбърн, Аделайд и Пърт, обходил бе пеша, само с двама водачи аборигени — „които са людоеди колкото и ние с вас, освен ако самата вие не сте канибал“ — Австралийските Алпи и Сините планини.

С Хана щяха да се виждат три или четири пъти месечно през цялото време докато тя беше в Австралия. Щеше да й предаде всичките си познания по ботаника. Което не беше малко, но беше недостатъчно според нея.

Медикът, който Ръдж й намери, беше немец по произход, емигрирал наскоро, като много австралийци от онзи период. Учил беше във Виена и освен познанията по медицина, тя спокойно можеше да се закълне, че познава отлично този град откакто е в Австралия. Понеже не можеше да даде отговор на всички въпроси, които тя му задаваше, той я посъветва „когато сама отиде в Европа“, да се срещне с французина Бертло…

— А ако му пиша?

— Съмнявам се, че ще ви отговори. А може и да ви препоръча някои книги…

Хана написа писмото, като наистина спомена за книги в точно определената област, която я интересуваше, и за да е сигурна за синтаксиса, с лекота преписа цели пасажи или изрази от любимите си „Опасни връзки“.

Както бе предположил Изикиъл Ръдж, химик не се намери. Но фармацевт да, обяви той десет дни след срещата им на улица „Спринг“. Аптекарят също е немец, от Бавария, и то съвсем истински, с червендалесто лице, бакенбарди и огромен търбух, редовно наливан с бира. Веднага щом се убеди, че първо, тя няма да легне с него, каквото и да прави; второ, че няма намерение да разкрие тайните му на никого; трето, че няма да му се пречка, приготвяйки същите лекове и мазила като неговите…, той я посвети във всичко, което сам бе научил за галеновите лекарства на растителна основа и й показа как да си служи с хаванче, с чукче за стриване, с уреда за правене на хапове, с шпатули и реторти; каза й имената на растителните масла, научи я как се получават, удиви се колко много тя вече знае за мехлемите и вазелините… Пак той, между две порции кренвирши със зеле, взе да й посочва някои полезни съответствия между флората в Европа и Австралия.

Счетоводството не й създаваше никакви проблеми. Самият брат на Изикиъл, негов близнак, се оказа счетоводител в „Пенайсълър & Ориентъл“. Казваше се Бенджамин…

— На иврит това означава Син на дясната ръка, тоест на шанса — обясни Хана. — А Изикиъл значи: Нека Всевишният даде сила.

И двамата бяха стари ергени; поканиха я на вечеря у дома си, в една дървена къща от първите години на колонизаторството, в сърцето на квартал Питършъм. Дом, в който всяка стая беше музей, претъпкан с книги в многобройни издания, както и с няколко ръкописа на Чарлс Дикенс, пред когото братята Ръдж изпитваха еднакво благоговение.

Въпросната вечер се състоя в средата на октомври, дните започваха да се удължават с настъпването на австралийската пролет. Към осем, осем и половина Изикиъл и Бенджамин с еднаквите си лица на печални лешояди я изпратиха до дома й с кабриолет, нает специално за целта. Еднакво притеснени й благодариха още един път за посещението. Тя изкачи стълбата и се обърна да им помаха за довиждане.

Изпращайки с поглед колата им, която се отдалечаваше в настъпващата вечер, на фона на конския тропот, тя го видя.

 

 

Мика Гън, червенокосия. Дотогава в сянка, той пристъпи две крачки и се появи в приглушения от леката мъгла светлинен кръг на един газов фенер от другата страна на платното. Вдигна ръка и показа писмото, което държеше.

Тя се поколеба.

— Няма проблеми — каза той. — Няма да ви доближавам, госпожице. Ain’t gonna to hurt you, няма да ви сторя нищо лошо…

Виждайки, че тя не помръдва, той прекоси улицата, дойде до началото на стълбата, сложи писмото на второто стъпало и се отдалечи на десетина метра. Естествено, тя слезе, разгъна листа. Прочете го. Вдигна очи и с поглед попита Гън. Вместо отговор той се отдалечи и изчезна за момент от погледа на Хана. Тя дочу конския тропот. От мъглата почти като призрак, безшумно, изплува елегантна каляска с два коня и гюрук от черна кожа.

Колата спря почти до стълбата. Караше я Мика Гън, който беше единственият й кочияш. От мъжа, разположил се отзад, отначало Хана видя единствено ръцете — дълги и хубави, съвсем спокойно отпуснати, едната на коленете, а другата на ръба на вратичката. Останалата част от тялото беше в сянка.

Почти половин минута Хана не помръдна, колебаеше се. Най-сетне се реши.

— Двайсет и седем лири и седем шилинга за пътуването с влак първа класа от Мелбърн до Уодонга. Елоиза и аз, или по-точно аз и Елоиза, решихме да не пишем на ваша сметка частта от пътуването между Уодонга и Гундагаи, защото използвахте частен файтон, който и без вас щеше да извърши пътуването. Що се отнася обаче до петте лири предплата от заплатата ви и разходите, направени заради присъствието ви край жена ми, ни се стори естествено да сложим пет лири и осемнайсет шилинга.

— Трийсет и три лири и пет шилинга…

— Смятате все така бързо. Оставаше обезщетението, било то морално или поради факта че заради вас госпожа Хътуил се озова без камериерка, лишена от всякаква помощ, насред пустошта, далеч от всяка цивилизация.

— … А мъжът й без никой от женски пол, чиито поли да запретва, та да задоволява инстинктите си.

— Бедният човек.

— Десет лири? — предложи Хана.

— А вредите и пропуснатите ползи? Минимум сто. Помислете и за това, че Елоиза искаше да подаде оплакване и да пусне по следите ви цялата полиция на Австралия. Две или три седмици след бягството ви тя беше твърдо убедена, че сте й откраднали бижутата и всички налични пари в брой. Дори направи списък на това, което сте й взели. Нейната дума срещу вашата. Щяхте да се озовете с окови на краката.

Двата коня отнасяха в тръс каляската на юг, по път, който на места се точеше край Тихия океан. „Не се опитвай дори да протестираш, Хана. Той просто се забавлява за твоя сметка. Освен ако не те заплашва…“

— Затова — подхвана отново Лотар — госпожа Хътуил беше направо бясна, когато узна, че едва пристигнала в Сидни, вие сте отплавали за Нова Каледония, където са онези проклетници французите, а оттам за Китай и по този начин сте се изплъзнали от отмъщението й.

— Значи в момента съм в Китай.

— Знам ли. Движите се като светкавица. Може би вече сте при руснаците или в краката на някой индийски махараджа. Мога ли да ви наричам Хана?

Пулсът на Хана леко се ускори.

— Да.

— Хана, не се заблуждавайте. Тя, искам да кажа Елоиза, практикува усърдно омразата, а отмъщението й мъчно се избягва. Аз наистина бях принуден да направя за вас разследването, което тя искаше. Успях да намаля последствията, най-вече тук в Сидни, по-сполучливо отколкото в Мелбърн; но не и съвсем да ги обезсиля. Научи например, че сте еврейка, а тя ненавижда евреите.

— Но не и вие.

Усмивката се изписа бавно, появи се и в очите:

— Аз също съм част от потисканите малцинства. Елоиза държи парите, всичките пари. В това отношение брачният ни договор беше съвсем ясен. Показахте се изключително находчива като ми написахте онова писмо на лист с антетка на железницата на Нови Южен Уелс и с подпис Д. Маккена. Без тази предпазна мярка щеше да ми бъде доста трудно да обясня защо ми пишете и защо сте все още в Сидни, противно на доклада, който детективът направи за вас.

— Платили сте на този човек, за да излъже и да твърди, че съм в Китай или при краля на Сиам?

— Мъжката солидарност също изигра роля.

Погледът на Хана се вдигна към Мика Гън, който седеше с гръб към тях горе на седалката на кочияша, наглед абсолютно глух за разговора, който се водеше. От две или три минути беше започнало да вали ситен и хладен пролетен дъжд. Хана попита, сочейки червенокосия мъж:

— Вие ли му заповядахте да ме следи?

— Да. Мика прави всичко каквото го помоля.

— Съвсем всичко?

— Съвсем.

— Знаехте ли, че ще избягам от Гундагаи?

— Не знаех. Но вие бяхте всичко друго, освен истинска камериерка. Дори и в Австралия камериерките не смятат като вас, нито една не се вълнува до такава степен от точните печалби от някоя мина или от земеделското стопанство, от размера на митническите такси в колония Виктория, от банковите вложения, от условията, при които банките отпускат кредити, от сравняването на възможностите за преуспяване в Мелбърн и Сидни. Честно казано, никога не бях срещал жена, способна да разбере и една думичка от тези неща, които са мъжка територия. Също толкова чистосърдечно ще ви кажа, че познавам много малко мъже така жадни за информация в тези области и способни да ги запаметят с такава бързина и точност. А онези, които познавам, не са високи най-много пет стъпки, не тежат едва деветдесет ливри, не носят рокля, обвиваща най-хубавото тяло, което човек може да си представи, но най-вече нямат огромни сиви очи, споменът за които ви преследва седмици и месеци наред, след като сте срещнали погледа им…

Настъпи мълчание. Малката машинка в главата на Хана отбеляза: „Това е първият истински комплимент, който мъж някога ти е правил. Никак не е неприятно. Доколкото комплиментът е искрен, но сигурно е така, защото не стигна дотам да каже, че си красива. И ако няма за цел просто да те напъха съвсем гола в някое легло, та да те разорава като картофена нива“.

… Но другата Хана, много по-интуитивна, изведнъж се задъха; корсажът на роклята неочаквано стегна гърдите й, станали почти болезнени.

Каляската забави ход.

— При пристигането ни в Гундагаи, преди да тръгна за Аделонг, наредих на Мика да се убеди, че не искате бижутата на Елоиза, че не сте разузнавач на банда ларикини. В случай че избягахте от имението и при положение че не вземехте нищо, той трябваше да ви следи, без да предприема нищо друго, без да се меси.

— Аз не взех нищо.

— Освен коня. Мика едва не умрял от смях като ви гледал как го оседлавате и възсядате.

— Много хитро.

— Е, не е можел отгоре на всичкото и да ви помогне. Проследил ви е до Маккенови на улица „Гленмор“. Значи ги познавате?

Тя разказа случая с братовчеда Шлоамел Визокер.

— Всичко става ясно — рече Лотар.

Каляската спря.

— Хана — каза Лотар. — Не исках да поема риска да ви чакам у вас, в апартамента, който сте наели — при много любопитни условия — от Том Оугълви, който е един от деловите ми партньори. Не исках и да ви моля за среща в някой хотел, където щяха да ни видят заедно. Елоиза приема кръшканията ми с камериерките й; дори по свой начин ги насърчава, разбрали сте го, щом сама избира любовниците ми. Поне знае с кого й изневерявам и предполагам, че не се чувства засегната, защото става дума за слугини.

Тя успя да спре думите си миг преди да изскочат от устата й. Щеше да каже: „Но моят случай не е такъв“. Ала прекрасно разбираше докъде ще доведе подобен разговор, „а ти все още не знаеш докъде искаш да стигнеш тази нощ“.

— Официално, тоест в подозрителните очи на Елоиза, аз съм в Сидни по сделки, нищо че е събота. Пристигнах сутринта и имах две чисто делови срещи. Тази вечер, в клуба ми на улица „Джордж“ вечерях със собственика на една шхуна — може би не знаете, това е кораб с платна. Тази е направо прекрасна, построена е в Съединените щати, мисля за нея откакто я видях преди месеци, мечтая да опъна платната й на вятъра между двата фара, от Куинсклиф до Мелбърн. Това е най-великолепният кораб, за който можеш да мечтаеш дори когато си швейцарец, и аз мечтая за него… Най-накрая Елоиза ми каза „да“, така както мъж отстъпва пред мечтите на жена си за кожи или диаманти; позволи ми да го купя. Тази вечер сключих сделката. Утре ще замина за Брисбейн, където шхуната е на котва…

Хана го гледаше учудена. Въпреки че малко го познаваше, тя винаги бе виждала Лотар обвит във вежливост и спокойна ирония. Говорейки за кораба, гласът му се беше променил, погледът също и в него се беше появила сякаш следа от детството. — Понякога мъжете са толкова изненадващи, Лизи. Ние оценяваме качествата им, но най-често ги обичаме заради недостатъците им. Или слабостите. Със слабостта, която ми разкри през онази октомврийска нощ, разказвайки ми как лъже жена си, докато аз го мислех за толкова сигурен в себе си, той ме трогна много повече, отколкото със силата, която му приписвах…

Той се усмихна, потънал в мечтите си:

— Не ви разказвам случайно за кораба. Елоиза ми откри необходимите кредити. Успях да се разбера с продавача за малко по-ниска цена от уговорената. Мисля, че очаквате не само съветите ми за начинанието, за което става дума в писмото ви, подписано Д. Маккена. Колко ви трябват?

— Хиляда и петстотин лири — каза Хана.

Дъждът се усили и тежките му и едри капки забарабаниха по кожения покрив. Хана срещна и проследи погледа на Хътуил. На няколко крачки от тях, през пелената на дъжда в полумрака се виждаше верандата на бяла къща. Лотар Хътуил, с глас, възвърнал си отново спокойствието и нежността и станал леко подигравателен, рече:

— Тази къща не е моя, искам да кажа не е на Елоиза. Тя е на един от приятелите ми в Сидни, когото срещнах тази сутрин. Той вече ми беше предлагал да ми я даде за известно време. Никога не бях приемал, сега го направих.

Силните му ръце най-после се раздвижиха, протегнаха се с разперени пръсти:

— Изобщо не сте длъжна да влизате, Хана. Само от вас зависи да се върнете в апартамента си. Мика ще ви откара, а в понеделник ще ви донесе хиляда и петстотинте лири в брой.

— Ще сключим договор.

Той се засмя.

— Щом искате.

Тя затвори очи, но веднага ги отвори. Сърдеше се на себе си за вълнението, което я бе обзело, ала в същото време изпитваше неудържимо удоволствие: „Явно ще е тази вечер, Хана“.

 

 

— Ще сключим договор — заяви тя — без нотариална заверка, нали така се казва. По този начин жена ви да няма да узнае за нашето съдружие.

— Защото ние ще се сдружаваме?

Той се усмихна по-подигравателно от всякога. Беше седнал, а тя крачеше напред-назад. Къщата я беше омаяла изведнъж. Имаше веранда, каквато вече бе виждала у онази млада жена от квартала Сейнт Килда в Мелбърн, на която беше продала роклите си. Но веднага след като прекоси верандата и прекрачи истинската врата, Хана попадна в един друг свят. Много смайващ — целият приземен етаж представляваше една-единствена квадратна стая, която сигурно беше петнайсет на петнайсет метра, с нисък таван и беше осеяна с осем или десет много изящни, тънички, почти невидими колони, дотолкова те се сливаха с цялото. Защото в тази шир всичко беше в черно и бяло. Черен беше подът от лакиран паркет… черни бяха рамките на вратите и прозорците, гредите, стълбата към горния етаж. Всичко останало беше бяло, еднакво — стените и мебелите, колоните, летвичките между гредите, вътрешните рамки на прозорците и крилата на вратите, та чак до фантастичния извит еркер в левия ъгъл в дъното.

До този момент в очите на Хана луксът, богатството по отношение на мебелите и обзавеждането никога не бяха имали друга възможна мяра, освен претрупаността, пищността, изобилието от мебели, килими, тапети и всичко това — огъващо се под покривчици, натруфени с пискюлчета и ширити. Подобна голота я стъписа и едва не я разтревожи. Единствените цветни петна, освен черното и бялото, бяха картините, повечето от които представляваха скици с въглен. Маслените платна бяха по-малко, при това странни, неясни, сякаш авторите им не са знаели много добре да рисуват и малко наслуки са ги намацали.

— Импресионизъм — обясни й Лотар Хътуил. — Трябваше да ви предупредя, че къщата е на един от най-оригиналните художници. Той нарисува портрет на Елоиза, но когато тя видя резултата, получи топли вълни и отказа да плати. Чували ли сте за школата на импресионистите?

Тя завъртя глава — очевидно не. (Дори беше решила, че той говори за истинска школа, със стени, чинове и черна дъска.)

Имаше и нещо друго, което усили смущението й, предизвикано от вида на помещението — и без това тя вече се владееше доста лошо, защото знаеше какво щеше да направи — на прозорците нямаше пердета.

А само Господ знаеше колко големи и колко много бяха! Подредени един до друг по цялата лява стена и на тази в дъното. Нямаха нито пердета, нито капаци, през стъклата се виждаше как вали. „Както е тъмно навън, сигурно се виждаме като посред бял ден в тази силно осветена стая!“ Тази мисъл направо я подлудяваше, а от това тя най-малко се нуждае…

При влизането им той я бе поканил да седне. Сетне предложи вино, но тя отказа; никога не бе пила, а и моментът й се струваше съвсем неподходящ, особено за подобни опити. Отказа дори чай. Той се засмя: „Толкова по-добре. И без това не знам да го приготвям“. След което, веднъж седнал (но не до нея, с което беше объркал всичките й предварителни предвиждания), повече не бе помръднал, сякаш беше на гости, с ръце на коленете, а шапката, бастунът и ръкавиците му бяха до него. Не правеше каквито и да било опити, просто я гледаше, съвършено спокоен. Затова тя бе принудена да потърси спасение в единствената тема, която й се струваше безопасна — парите, които той щеше да й заеме…

Изгледа го втренчено и за няколко секунди забрави вълненията си на млада девойка, която е отишла на първата си среща:

— Какво искате да кажете? Че не искате да сме съдружници?

— Дори не съм помислял. Ще ви дам назаем тези пари, а вие ще ми ги върнете, когато намерите за добре.

— Без документ?

Подигравателното пламъче стана по-ярко:

— Имам най-голямо доверие във вас, Хана.

Преметна крак връз крак както правят мъжете, като много внимаваше за ръбовете на панталона си. Както обикновено изглеждаше изключително елегантен. Лицето му беше още по-загоряло отколкото в Гундагаи. Контрастираше с посребрените слепоочия. Красиви ръце. „И не прави нищо“, помисли Хана и усети как започва да побеснява. „Нищо не прави и чака. Изнервя ме. Защото той не е неопитен като Тадеуш. Това е друго.“ Сетне каза:

— Дори не ме попитахте за плана ми, не се поинтересувахте за какво ще послужат хиляда и петстотинте лири? Пак ли защото ми имате доверие?

— Питам ви.

— Козметичен салон.

— За жени?

— За кенгурута?

— Touché^[1] — каза той на френски. — На тъп въпрос, тъп отговор. И как ще стане това?

— Правя кремове… един крем за начало. Който предпазва от бръчки или ги премахва.

— Наистина ли има такъв ефект?

— Откъде да знам. Майка ми така казваше. Правеше толкова, че имаше да се наплеска цяла Полша, или поне целия ни щетъл…

— Вашият какво?

— Щетъл. Значи село, на идиш. Майка ми казваше, че кремът й е идеален срещу студа през зимата и така си беше. Като се намажеше малко на устните и бузите, те никога не се напукваха. И миришеше хубаво.

— Тук в Австралия не става много студено.

— Но пък има страшно много прах, а морският вятър е солен.

— Госпожа майка ви тук ли е?

— Много бих се учудила. Но аз зная рецептата. Нужни са билки и плодове. И някои други нещица.

Под маската на иронично безгрижие той криеше жив ум:

— Смятате сама да ги правите?

— Ммммм.

— Създавайки фабрика?

— Ммммм.

— С хиляда и петстотин лири?

— Не ми е нужна голяма фабрика.

— Вече всичко сте пресметнали?

— Всичко.

— Ще наемете ли хора?

— Да.

— И къде в Австралия ще намерите тези билки?

— Познавате ли някой си Джеймс Барнаби Соумс?

— По име. Май беше някакъв отвеян изследовател. Възрастен.

— И ботаник. Най-милият и най-добрият човек в Сидни и в Австралия. Дадох му списъка на цветята, плодовете и билките, от които се нуждая, а той потърси австралийските съответствия. И ги намери. Не на всичките, но на повечето. Достатъчно, за да мога да направя крем, подобен на този на майка ми, който…

Тя млъкна. Лотар Хътуил нямаше вид на човек, който следи делови разговор. Вече почти не я слушаше. В чест на братята Ръдж тя беше облякла роклята си в черно и наситено червено (не, не тази с трийсет и деветте копчета, разбира се, а другата, с малкото квадратно деколте) и сега крачеше напред-назад пред него, плъзгайки се по черния лакиран паркет, но продължаваше да говори. А Лотар Хътуил я следеше напрегнато с поглед. „Не те гледа в очите, Хана, не е впечатлен и от приказките ти, а ако е бил, това вече е отминало. Знаеш прекрасно, че зад маската на равнодушие той желае гърдите и бедрата ти, представя си цялото ти тяло, изучава го подробно, разсъблича го и за теб това е любопитно, ново, силно усещане, подобно на засилваща се треска. Изгаряща, приятна треска и ти си готова на всичко, за да я засилиш още повече…“ През всичкото това време тя търсеше убежище в техническите подробности:

— Аз изучавах не само ботаника, но и се съветвах с един лекар, прочетох книгите му. Научих куп неща за кожата, кога и защо боледува и какво може да се направи, та да бъде в най-добрата възможна форма. Лекарите — или поне този, с когото се срещнах — нямат кой знае какви познания в областта, която наричат дерматология. Трябва да отида в Европа, във Франция. Въпреки това вече доста научих. Интересувам се също така и от косите и ноктите, от зъбите, от причините, поради които падат или пожълтяват като конските. И защо някои хора с лошия си дъх могат да убият летящ комар. Все още не зная всичко, което може да се научи… започнах да уча едва преди месец. Работя и с един аптекар, който ме учи на каквото може. Не е кой знае какво. Същото е и със счетоводството. Два пъти седмично. После ще надникна и в някоя банка, да видя как функционира, какви услуги може да прави, на кого и… на прозорците няма пердета.

Последната част от това изречение тя изрече със същия тон като предишните, с ясния си и отсечен, леко хриптящ, но винаги контролиран глас, който отразяваше съвършено точно постоянното и логично функциониране на мозъка й, на машинката, цъкаща в главата й. На Лотар Хътуил бяха нужни секунда или може би две, за да реагира. По-скоро доволна от себе си, тя разбра, че е изненадала този самоуверен мъж.

— И какво от това? — попита той.

Тя го изгледа изпитателно… Ритъмът на сърцето й още повече се ускори.

— Предполагам — заяви спокойно тя, — че зад тези прозорци са всичките ви приятели в Сидни, дошли да гледат представлението?

— А аз съм ги накарал да си платят местата…

— Или просто Мика Гън.

Замълчаха. Той седеше все така съвършено неподвижен, все по-смущаващ. „Но нали тъкмо това търсеше, Хана? Знаеше го още като идваше, знаеше го през цялото време докато говореше, знаеше го още преди да го видиш, когато той те наблюдаваше първия път… Очакваш да те научи да се любиш, а тази дисциплина е малко по-трудна от счетоводството и ботаниката. Е, едно от двете — или си тръгваш веднага… или го оставяш да действа…“

— Желаете ли ме, Лотар Хътуил?

— Страшно. А вие мен?

„Едно от двете — или…“ Лотар Хътуил не беше помръднал. „Както винаги, мислеше Хана, зная отговорите, преди да задам въпросите, но е толкова приятно да питаш, да караш хората да се страхуват…“

— Като Мендел Визокер ли умеете да се любите? — попита най-накрая тя.

Въпреки изненадата Лотар Хътуил дори не мигна, но все пак потръпна.

— Не познавам Мендел Визокер.

— Това е… — започна Хана. — Ще легна с вас — каза тя. — Но съвсем не заради хиляда и петстотинте лири.

— Напълно ви вярвам, Хана — тихо отвърна той.

Беше убедена в това. Както беше убедена, че въпреки привидното си равнодушие той е смутен като нея. Въпреки своите четирийсет и няколко години, въпреки опита си. Толкова беше хубаво да вижда и да знае това. Тя пак попита:

— И с другите жени ли чакате толкова?

Той поклати глава:

— Не, в никакъв случай.

— А с мен защо?

Кратко мълчание. Сетне той каза с леко одрезгавял глас:

— Вие сте изключително директна.

— С мен защо?

Отново кратко мълчание. Ръцете му леко се сгърчиха. Бяха на три-четири метра един от друг, той все така седнал, тя — права, почти в средата на огромната стая, прилична на симфония в черно и бяло.

— На първия етаж има стаи — най-сетне каза той. — Друга някоя жена вече щеше да бъде там, гола, а аз щях да съм до нея. Това, което става тази нощ, не се е случвало никога… Искам да кажа, че никога не ми е идвало на ум да играя подобна игра. Много сте странна.

— Какво очаквате да направя?

Тя издържа погледа му и разбра:

— Да се съблека?

— Само ако желаете.

— Да се съблека пред всички тези прозорци без пердета?

Отговор не получи. Нямаше да има такъв. Помисли си: „Урок първи, Хана — това, което става преди, е приятно. Прелестно. Той още не ме е докоснал и това е… Не бързай, ето първия урок на учителя Хътуил. Добър урок, защото той не съзнава, че го дава…“

Най-напред издърпа дългата игла, която държеше наметката й, и я хвърли надалеч. Разхвърлянето й достави непознато дотогава удоволствие. „Аз, дето съм толкова прибрана… Хана, направо не мога да те позная…“

Отметна глава назад и разтвори широко очи. „Малко те е страх, точно колкото трябва. Зад прозорците вероятно няма никой, но е добре да си мислиш, че би могло да има някой.“ Един по един пръстите й се раздвижиха, започнаха да разкопчават копчетата на горнището. Лотар Хътуил все още не помръдваше. В погледа, който срещна, Хана прочете всичко, което една жена можеше да иска — желание и уважение, сигурност и уплаха. „Не само не се срамуваш, мисли тя, но дори изглежда сякаш ти отдавна знаеш всички движения, които трябва да се направят, това ти доставя удоволствие и то какво… Хубава си, Хана…“

Спря, когато вече беше стигнала до талията. С поглед, впит в очите на Лотар Хътуил, тя седна настрана, за да развърже и свали ботите си (варшавските й обувки започваха да се износват, да не забрави; ще трябва да купи други, когато стане богата; сега ли е време да мислиш за това, глупачке?).

Изправи се, сега изглеждаше много по-ниска, защото беше боса. Довърши разкопчаването на роклята, смъкна я от раменете си и с едно движение на ханша тя се свлече на лакирания паркет.

Свали една, две, три, четири фусти… После първата риза: „Не бързай, не, не бързай…“, най-сетне и втората. С голи гърди тя застина, усещайки, че връхчетата им са щръкнали.

Развърза възела на дантелените си гащи с крачоли и ги смъкна.

Оставаха чорапите, които тя нави, без да бърза, след като откопча двата жартиера, украсени с розички в наситено червено и черно.

Захвърли надалеч останалите дрехи.

Най-после разпусна косите си, които стигаха до дълбоката извивка на кръста.

По-гола не можеше да бъде. Чакаше.

Не дълго. Имаше време само да хвърли поглед към прозорците, чиито тъмни стъкла бяха като огледала. Не го бе видяла да става, но Лотар Хътуил вече беше до нея. Вдигна я на ръце и изкачи стълбите.

„Прелестно, Хана, прелестно“, помисли си тя.

Тя викаше, стенеше. Разбира се, все още успяваше да спазва обещанието, което си бе дала — всичко да отбелязва, всичко да анализира, всичко да научи.

Лотар Хътуил прекрачи прага на стаята, носейки Хана на ръце. Бавно я постави на вече оправеното легло. После се изправи и я остави сама за известно време, точно толкова, че да започне да се страхува, наистина да се страхува в тъмната стая, жена и момиченце, готова с нежни думи да го помоли да дойде, да не я оставя сама. Не каза нищо. Той се върна.

Устните му се заразхождаха по цялото й тяло. Усети все още равномерното му дишане, в което от време на време се примесваше хрипкава въздишка. Тя самата слушаше собственото си дишане, задъхванията, които я разтърсваха, когато някоя неочаквана целувка на устните му я изненадваше. Той нежно притисна гръд към нейната. Тя се чувстваше… Както трябва. Точно на нужното място. Съвършена. Страхът бе отлетял.

В милувките му имаше естествен бавен ритъм, който обаче никога не я оставяше в покой; гореща вълна, още една, следваха се непрекъснато. Изведнъж той проникна в нея и тя усети как я изгаря, но не беше като, като… Прогони името от паметта си и го последва, откликвайки му бурно, дори изпреварвайки го. „Значи, това било, помисли, значи, това било“… и през цялото време докато той беше в нея, тя си го повтаряше, докато думите станаха абсурдни, докато тялото и мислите й се сляха в огнена топка, която избухна, разпиля се в хиляди светкавици, и те не преставаха да падат; едва почувствала се успокоена, с един негов по-дълбок натиск всичко отново избухна, зашеметявайки я много повече, отколкото си бе представяла, и изтръгвайки от нея виковете, стенанията на невероятното щастие, което толкова дълго бе чакала да открие.

И докато бавно идваше на себе си „ти си тук, Хана, в тази тъмна стая, с този мъж, който току-що…“, той й прошепна, че иска още и с новия си глас тя му каза да, да, той отново беше в нея и тя отново знаеше, че няма да забрави.

 

 

Изтощена. Възхитително уморена и успокоена. „Не си криви душата, Хана. Сега си много добре. И ако си честна, трябва да признаеш, че за няколко секунди, дори на няколко пъти по няколко секунди се получи нещо изключително. Лотар Хътуил има ли нещо общо с него? Въпреки понапредналата му възраст съм принудена да призная, че има…“ Усмихна се в прикритието на тъмнината.

Той вече не мърдаше, вече не. Сега лежеше до нея по гръб, в соления морски аромат на любовта, който вече бе усетила, но съвсем за кратко, в стаята в квартал Прага. Той я притегли към себе си и тя се притисна към корема му. Постави буза на гърдите му. Той каза:

— Естествено зад прозорците нямаше жива душа.

— Дори и Мика Гън?

— Той най-малко. Но ако разбера, че е бил там, ще го убия.

— Не ме интересува.

— Но мен да. Нямаше го там. Обичам те.

— Не — каза много ясно тя.

Пауза. Усети как цялото му тяло се стяга. След доста секунди той попита:

— Мога ли да запаля лампата?

— Не.

„Защо всъщност каза «не»? Какво те интересува дали тази скапана лампа ще бъде запалена или загасена?“

— А да те попитам нещо?

Тя се усмихна лукаво в тъмнината, докато обхождаше развеселена гърдите му с върха на своя толкова остър език.

— Прекрасно зная какво ще ме попитате, Лотар Хътуил. И отговорът е все така „не“. Без любов помежду ни. Никога.

— Друг мъж?

— Ммм.

— Завинаги?

— Да.

— В Австралия?

— Не.

„Такъв е животът, помисли си тя с най-ясната възможна философия; ето че сега той ще се цупи като хлапак, въпреки възрастта си. Такива са мъжете.“ Изведнъж изпита огромно, почти неудържимо задоволство.

… Без да се смятат хиляда и петстотинте лири, които също бяха много радващи. Въпреки че нямаше никаква, абсолютно никаква връзка, беше сигурна в това. Беше легнала с него — всъщност за това ставаше дума, не можеше да си затваря очите, освен в мига, в който… но както и да е! — беше легнала с него, защото навремето Мендел Визокер й бе отказал. А и у Лотар имаше нещо от Мендел; не много, но все пак нещо мъничко, та било то само усмивката му под мустаците, смеещия се поглед и сигурността на силния мъжкар, който в дъното на душата си е много нежен.

… Но за всички наши действия, дори и най-несъзнателните, винаги има толкова много причини, както има много решения за всеки проблем. Може би е по-добре да не се задълбочаваш много, Хана. Щеше ли да тръгнеш с него, ако не беше в състояние да ти заеме хиляда и петстотин лири? Отговори честно.

Да. (Какво рискуваш, ако отговориш да? Кой би ти възразил?)

Навън барабаненето на дъжда започна да отслабва. Чуваше се съвсем лек и успокоителен шум, който по свой начин запълваше мълчанието между нея и Лотар. Дишането му полека-лека се успокои след учестяването, което беше забелязала, когато му каза, че изобщо не може да става дума за любов помежду им. Вече потъваше в сън, съвсем беше сънена, за да отговори на последния въпрос: но да, разбира се, ще се видят пак в тази къща или в някоя друга, когато тя ще има време, а той временно ще се е отскубнал от Елоиза. Ще се видят поне да се отчете на съдружника си…

 

 

На сутринта, когато се събуди, него вече го нямаше. Увита в един чаршаф, тя тръгна на разузнаване. За да открие не само, че е сама, а и че всички прозорци гледат към Тихия океан, и то от зашеметяваща височина — къщата в черно и бяло е кацнала на камениста отвесна скала, висока над сто стъпки.

Следователно предишната вечер никое човешко същество не е можело да я види, докато тя се събличаше като хетера. „Значи така. Няма да пишат за това във вестниците!“

Спомни си, че е неделя и няма защо да бърза. На която и страна да погледнеше, други къщи не се виждаха: вляво, отпред беше само Тихият океан, без нито един кораб на хоризонта. От верандата хвърли поглед към двете страни на пътя — напразно. Изведнъж тя пусна чаршафа и се заразхожда както природата я бе създала, почти опиянена от свободата си, от чувството, че има къща само за себе си. И то каква къща!

А колкото до това как ще се върне в Сидни, ще види. За всеки проблем винаги има…

… Вярно е, че за първи път тя се озоваваше така сама, далеч от всичко. Но и много други неща й се бяха случили за пръв път. Защото за първи път имаше любовник или по-точно се бе любила с мъж, когото не обичаше истински, за първи път бе изпитала върховно удоволствие от това, за първи път се бе държала като… „А също за първи път си на земята, глупачке. Като че ли си първата, Хана. Би те учудило, ако има някоя друга. Единствена си, без съмнение. Другите не ти трябват!“

Приготви си обилна закуска: чай, сухари, които намери в един шкаф и намаза с конфитюр. Гледайки океана. После напълни с топла вода ваната, до немай-къде британска — дълъг леген, в който почти успя да се излегне, свивайки малко крака (понякога е добре да си дребна).

Наслаждаваше се на всяка минута от този предобед, на самотата и вълнуващото впечатление, че светът вече мъничко й принадлежи и ще й принадлежи още повече, благодарение на хиляда и петстотинте лири.

Така че беше почти разочарована, когато чу каляската да се връща. От прозореца зърна Мика Гън, който седеше неподвижен. Чакаше я съвършено търпеливо, с вдигнат камшик. Когато най-сетне заяви, че е готова — въртяла го бе на шиш за собствено удоволствие, — той я върна в Сидни. Каза, че е откарал Лотар Хътуил до влака за Брисбейн и че още утре ще й донесе парите, както е уговорено.

Което прави в понеделник сутринта.

От този момент Хана беше напълно готова да започне да трупа богатство.