Емилио Салгари
Дамаския лъв (9)

Чифликът на Домоко

По отношение на предните отомански постове всичко мина добре, както предвиждаше гъркът. Но на малко разстояние от града групата попадна на един патрул турски кавалеристи. Бегълците успяха да убият повече от хората му, но спасилите се отидоха да вземат подкрепа и се спуснаха по следите на християните.

След като препускаха в галоп една част от нощта, бегълците тръгнаха малко по-бавно, за да си отдъхнат конете. Отдалеч се чуваше шум, който издаваше, че по следите им напредват преследвачи.

Изведнъж всред полето, опустошено и опожарено от турците, те чуха, че бие камбана.

— Какво значи това? — попита Дамаския лъв и спря коня си.

— Да отидем в чифлика на приятеля ми Домоко, където ще намерим убежище — каза Никола Страдиотос. — Камбанарията му е още здрава, както и чифликът му. Мисля, че той е единственият, който благодарение на някакъв каприз е пощаден от турците.

В това време камбаната пак удари два пъти. Тримата конници преметнаха в левите си ръце сабите, а с десните се прекръстиха. След това пак подкараха конете си.

Четвърт час те вървяха между изкоренени от турците лозя.

— Гледайте — каза изведнъж Никола.

— Къща с малка кула — извика синът на дамаския паша.

— Чифликът на приятеля ми Домоко.

— Той в къщи ли си е?

— Надявам се.

В това време се чу лай. Ако се съдеше по силните гласове, лаеха грамадни кучета.

Те стигнаха до един харман, в средата на който се издигаха постройките на чифлика: масивна къща с каменни стени и каменен покрив, от всяка страна на която се забелязваха полусрутени хангари. Турците, като не могли да изгорят къщата, бяха разрушили хангарите, за да няма къде бедните селяни, макар и насила потурчени, да подслонят добитъка си.

Никола сложи пръстите си на устата и изсвири три пъти. След малко, докато кучетата лаеха яростно, едно малко прозорче се отвори и нечий силен глас попита:

— Кой е там? Ислямът ли?

— Не, свети Марко — отговори Никола. — Отвори ни, Домоко, ние сме преследвани.

— От тия кучета с чалми?

— Да.

— Почакай да събудя сродниците ми. А ти наистина ли си Никола?

— Да, и водя със себе си Дамаския лъв.

Прозорецът се затвори. Чу се шум от скърцащи стълби. После вратата се отвори и трима мъже, едри и силни, се показаха със запалени фитили на пушките си.

— Запази барута си за турците — каза Никола. — Ние сме християни.

— Човек се съмнява в тия проклети времена — отговори чифликчията. — Цялата ми къща е на ваше разположение.

Единият от придружаващите ги запали газова лампа, която миришеше силно, а другият започна да връзва кучетата — две грамадни животни със здрави челюсти, еднакво страшни както за християните, така и за турците.

Тримата конници слязоха от конете и влязоха в една широка зала, като носеха със себе си и оръжията. Сродниците на домакина отведоха в това време конете да ги подслонят.

Залата на чифлика беше широка, празна. Цялата й мебелировка се състоеше от една дузина каменни вази, превърнати в делви за зехтин, и няколко счупени стола около една стара, може би от цял век маса.

Но на стените не липсваха нито пушки, снабдени с фитили, нито добре излъскани ятагани.

Чифликчията беше много едър, почти гигант, и изглеждаше още доста силен, при все че дългата му брада беше започнала вече да белее. Той каза на гостите си:

— Дълъг живот на героя от Фамагуста, на мъжа на капитанката Буря, храбрата християнка! Влезте, вие сте у дома си.

— Чуй ме най-напред — предупреди го Никола. — Не бихме искали да ти създадем неприятности с турците.

— Какво искаш да кажеш? — попита чифликчията, като смръщи вежди.

— Повтарям ти, че сме преследвани.

— От голяма група ли?

— Още не знаем.

— Ние сме шестима. Дамаския лъв е с нас. Какво ще се страхуваме от тия кучета. Къщата е солидна, оръжие имаме в изобилие. А пък везирът сигурно не е изпратил цялата си кавалерия, за да преследва трима души… Далече ли са още турците?

— Смятам, че ние сме избързали няколко мили.

— Кара — каза чифликчията на един от сродниците си, — иди донеси вино. По-добре е да го пият християни, отколкото турци.

— Те не се подчиняват вече на заповедите на Пророка — каза Мико — и пият повече вино, отколкото вода, уверявам ви…

— Убедени сме в това, млади момко — отговори усмихнато чифликчията… — Господин Мулей-ел-Кадер, къде отивате?

— В пристанището Капео. Трябва непременно да се срещна със Себастиано Вениеро. Вярвате ли, че ще го срещна там?

— Да — отговори чифликчията. — Да, осемте му кораба са там и винаги под котва.

Сродникът на Домоко се върна и донесе голяма делва, пълна с онова чудно вино, което толкова се харесваше на турците. Донесоха дървени чаши, Домоко ги напълни и каза:

— За смъртта на исляма!

— За пълното му унищожение — добавиха албанецът и Никола.

Дамаския лъв нямаше смелостта да произнесе тост за унищожението на расата си, но и той пи.

Двете кучета наостриха уши и започнаха да ръмжат заплашително.

— Мълчете — каза чифликчията, като взе един камшик и ги заплаши.

— Сигурно турците наближават — промълви Никола.

— Да, кучетата. Но не вярвам да имаме сражение тази нощ. Мюсюлманите обичат много светлината. Те не ще се покажат преди изгрев-слънце. Но надявам се, че ще им изиграя хубава шега. А пък имаме и оръжия, с които ще си послужим най-добре.

После, като се обърна към един от сродниците, той заповяда:

— Китар, иди и спри часовника на малката кула.

— Защо? — попита учудено гъркът.

— Когато неколцината спасили се от клането селяни, които се намират на малко разстояние оттука, не чуят часовникът да бие, те ще разберат, че нещо става и ще ни дойдат на помощ.

— Уговореният сигнал ли е това? — попита Дамаския лъв.

— Да, господин Мулей, и ако…

Той замълча. Старият часовник, преди завинаги да спре, още изпълняваше вековната си длъжност.

— След един час слънцето ще изгрее и турците ще се появят — каза Домоко.

Той се приближи до делвите, отхлупи три и след като ги помириса продължително, добави:

— В тия е имало само вода.

— Какво искаш да правиш? — попита Никола.

— Не смяташ ли, че един човек може да се скрие тук?

— Но турците ще вдигнат капаците.

— Тогава ще отвържа кучетата и ще се бием. Да умреш днес или утре, е все едно. Нали винаги животът ни е изложен на много големи опасности.

Китар се върна заедно с Кара. Двамата силни островитяни, свикнали на изненадите на това бурно време, изглеждаха извънредно спокойни.

— Спрян ли е часовникът?

— Да — отговори Китар.

— Да угасим светлината и да разгледаме околностите на чифлика.

Шестимата мъже изчакаха мракът да се сгъсти още, запалиха фитилите на пушките си и излязоха.

Кучетата, сякаш предчувстваха нещо сериозно, ръмжаха тихо и се мъчеха да се отвържат. Нощ цареше вън. Зората още не се явяваше на хоризонта. Звездите бяха закрити от облаци.

Мълчание, тежко и мъчително, беше обхванало всичко. Даже и кучетата като че ли разбраха на каква опасност се излагат господарите им, и престанаха да ръмжат. Шестимата мъже изминаха внимателно около петдесет метра и влязоха в едно опустошено лозе, за да прикрият фитилите на пушките си.

Изведнъж албанецът предупреди:

— Тихо!… Турците пристигат.

— Откъде знаеш? — попита Мулей.

— Виждам праха, който вдигат конете им — ето това малко облаче там.

— Какво ни съветвате, Домоко? — попита Дамаския лъв. — Да вземем конете си и да избягаме?

— Конете ви са изморени. Трябва да им дадете време да си починат, преди да тръгнете. Да се върнем в чифлика и да чакаме това, което ще се случи.

— Съгласен сте да ни скриете?

— Да… в делвите.

— Но турците ще поискат да претърсят къщата.

— Надявам се да ги изиграя.

— Как?

— Китар, Кара, идете напълнете съдовете с най-хубавото ни вино и ги поставете на масата.

— Да, веднага — отговориха младите хора и изтичаха към къщи.

— Да се приберем и ние — посъветва Домоко. — Не знаем колко са турците. И добре е човек да не се шегува с оръжията им. Тия кучета не си служат вече с лъкове.

— Нищо повече ли не видя, Мико? — попита Дамаския лъв.

— Да, облакът прах напредва бавно и се увеличава.

Те влязоха вкъщи. Чифликчията отхлупи грамадните делви и каза:

— Скочете вътре заедно с пушките и сабите си.

Те угасиха фитилите и влязоха в големите вази, където се побраха лесно. Домоко пак ги захлупи, но така, че остави място, откъдето да влиза въздух. После той отвърза кучетата, които се спуснаха навън и залаяха яростно.

Домоко и сродниците му угасиха отново светлината и застанаха на вратата.

Чуваше се далечен шум, който известяваше за пристигането на конницата.

— Ще бъдат тук, щом се зазори — каза Кара.

— Вярваш ли, че са много?

— Не. При дълбоката тишина, която царува в полето, и малко коне могат да вдигнат голям шум.

— Този път турска, а не християнска кръв ще напои лозето ни — каза твърдо Домоко. — Но трябва да внимаваме да не избяга нито един, който после да разправя за клането.

— Но нали ще намерят труповете? — забеляза Китар.

— Ще изгорим всичко: хора и коне. Дърва не липсват, а в зимника ни има още две делви, пълни с ракия.

— Ето ги!

— А още не се е зазорило…

Наистина някакви сенки приближаваха към чифлика сред облак от прах.

Домоко, чието зрение беше отлично, въпреки възрастта му, гледаше внимателно малката група, която не изглеждаше много войнствена.

— Тринадесет! — промълви той. — Нито един не ще остане!

— Кой е там? — чу се остър глас.

— Никой да не отговаря — прошепна Домоко.

След няколко мига същият глас изрева:

— Кучета проклети, ще отворите ли, или не? Аз съм каймакамин и водя със себе си конница.

Тримата християни влязоха вътре.

— Запали лампата, Китар — каза Домоко. — Няма защо да избягваме посещението им.

Каймакаминът се спря на двеста крачки от чифлика. Той продължаваше да вика:

— Кучета проклети! Инатите се и не отговаряте. Ще ви набия всички на кол и ще ви изядат орлите лешояди.

Домоко излезе на вратата, като държеше за синджира едно от кучетата си.

— Кой е там? — извика той.

— Свиня такава! Толкова дълбоко ли спиш?

— Работен ден. Бях уморен.

— Ти ли си Домоко?

— Да.

— Отстъпник от християнската вяра?

— Да.

— Сам ли си?

— Не. При мене живеят двама сродници.

— А също и кучета, както изглежда.

— Да. Страшни.

— Преди да вляза в колибата ти, искам те да умрат.

— Кучетата ли? Не, ефенди.

— Как, проклетнико? Защото си станал мюсюлманин, мислиш, че имаш право да ми отговаряш, така ли?

— Да — отговори Домоко.

— Искаш ли да те изгорим в къщата ти?

— Добре… Ще отвържа кучетата и заедно със сродниците ми ще почна бой с вас, разбойници!

— Кълна се в Пророка — каза каймакаминът, — този човек е истински критски петел. Другари, ще има с какво да се забавляваме. Само нека почакаме деня.

— Ефенди — каза Домоко, — можете да дойдете тук без страх. Кучетата не ще ви направят нищо. Искате ли да ви изпратя, докато чакате изгрева на слънцето, няколко делви, пълни с вино?

— А! Лъжлив мюсюлманин! — изрева каймакаминът. — Ти пиеш вино, при все че Пророкът го е забранил на правоверните!

— Казаха ми, че султанът пиел вино.

— На него всичко е позволено, а и той пие само кипърско вино.

— Моето не отстъпва на кипърското.

— Мръсна свиня! Искаш да ме изкушиш ли?

— Искате ли вино, да или не?

Домоко се вълнуваше. Той не знаеше, че от няколко години турците не спазваха Корана и на драго сърце пиеха сока на патриарха Ной.

Той чу, че конниците спорят. Най-после каймакаминът каза:

— Донеси!

— При едно условие: обещай ми, в името на Пророка, че ще остана жив и здрав.

— Може да се обещае това, заради виното, което султаните ценят. Изпрати ни да пием и ние не ще направим нищо лошо на хората, които ще донесат делвите.

— Разчитам на думата ви.

Той попита сродниците си:

— Страхувате ли се да занесете вино на тия кучета?

— Не — отговори Китар. — Ще вземем със себе си и кучетата, и те няма да ни докоснат: страхуват се повече от нашите кучета, отколкото от християните.

— Вземете четири делви и им ги занесете, деца.

Двамата младежи пуснаха кучетата, взеха четири големи делви, пълни с вино, което наистина можеше да съперничи с кипърското, и се отправиха без колебание към турците.

— Ето, тези кучета ни носят вино, с което да утолим жаждата си. Тия почитатели на Кръста се страхуват от нас. Ако бях везир, щях всички да ги обезглавя…

Конниците бяха дванадесет, под водителството на каймакамина, чиято грамадна чалма беше украсена с половин дузина пера.

— Кучета — поде той, — карате ни да чакаме… Поставете съдовете тук и дръжте на разстояние животните.

Те се подчиниха и искаха да се върнат назад.

— Хей, по-полека, селяни — извика шефът.

Двамата християни забелязаха, че и той, и другите турци бяха слезли от конете и не можеха да ги последват. Те избягаха колкото могат по-бързо, следвани от кучетата, които лаеха яростно.

— Почакайте да си намеря небцето и ще дойда да ви кажа две думи — им подхвърли каймакаминът.

Домоко посрещна сродниците си с пушка в ръка. Но хубавото вино задържа мюсюлманите около делвите. Началникът им си беше запазил цяла делва и пиеше радостно, без да се грижи за Корана.

— Вярваш ли, че ще дойдат тук? — попита чифликчията Кара.

— Щом се зазори, ще дойдат.

— Най-лошото е, че ще бъдат пияни — прибави Китар.

— Може би, но това ще бъде и най-хубавото.

Те влязоха в голямата зала. Домоко отвори делвите и предупреди:

— Вероятно ще стане бой в тази зала. Но вие трябва да се покажете в последния момент.

Беше се зазорило. Чуваше се, че турците се смеят шумно. Виното ги развесели. Само каймакаминът продължаваше да проклина християните. Най-после те се качиха на конете и се отправиха към чифлика.

Тримата островитяни приготвиха пушките и ятаганите си, оставиха кучетата в залата и се показаха.

Каймакаминът, който изглеждаше, че с мъка се държи на седлото, пристигна пръв до вратата.

— Кой е господарят тук? — попита той.

— Аз — отговори Домоко.

— Вероотстъпник без съмнение?… Казват, че сте вярващи, за да запазите носа и ушите си, но ако ме слушаха…

— Какво искаш? — прекъсна го християнинът. — Запази заплахите си за други случаи. Тук те не правят никому впечатление.

— Кълна се в Пророка, ето един християнин, който има гореща кръв — подигра се турчинът и се приготви да слезе от седлото.

— Колко души сте тук?

— Трима.

— Няма ли християнин, скрит в чифлика ти?

— Повече от петнадесет дни никой не е идвал. Засега търговията никак не върви.

— Мръсно куче! Искаш да ме заблудиш!… Ние вървяхме по следите на тримата конници, които избягаха от Крит и убиха двама от нашите.

— Може би са минали оттук, когато сме спали.

— Виждам, че носът и ушите ти са в голяма опасност.

— Искаш ли да претърсиш къщата ми? Влез!

— За да ми устроиш засада ли?

— Разполагаш с много хора и можеш да ме накажеш.

— О! Само калъчката ми стига. С християните много не се церемоня — похвали се офицерът. — Нека претърся колибата ти.

— Внимавай с кучетата ми.

— Убий ги!

— Не! Те са много смели и ми служат добре.

— Тогава ще ти отрежа главата.

— Фитилът на пушката ми е запален — отговори смело чифликчията.

— Куче! Смееш ли да въставаш срещу мене?

— Не! Поканих те да влезеш в къщата ми и да пиеш вино с мене.

— Да видим!… Усещам християнска миризма тук.

Той влезе, като се клатеше малко, в голямата зала, изтегли шумно калъчката си и каза:

— Християните са дошли тук.

— Кои?

— Тези, които търсим.

— Намери ги!

— Какво има в тия делви?

— Вода.

— Не е ли вино?

— Не, но в зимника има много.

— Донеси вино. Щом като султаните пият, и войниците им могат да си го позволят.

Войниците също влязоха в залата с извадени саби и запалени фитили на пистолетите си. Но като видяха дългата маса, забравиха всичко, нетърпеливи да пият.

Само каймакаминът като че ли подозираше нещо и се разхождаше из залата.

Най-после и той седна до войниците си и започна да пие. Той вече беше изпразнил две дървени чаши, но изведнъж скочи и извика:

— Тези проклети християни се подиграват с нас. Домоко, искам да видя какво има в тия делви. Отхлупи ги.

— Отхлупи ги сам — отговори чифликчията.

— Мислиш, че се страхувам ли?

— Почвам да се убеждавам в това.

Каймакаминът се приближи до една от големите каменни делви и повдигна капака й.

— Християнин! — извика той и вдигна калъчката си.

Този, който беше в делвата, скочи, хвърли се към него и извика със страшен глас:

— Аз съм Дамаския лъв!