Емилио Салгари
Дамаския лъв (17)

Тайният проход

Мулей-ел-Кадер бутна с крак фенера, който издаваше вече само белезникава светлина, и се приближи до прозореца, държейки пистолетите си, чиито фитили бяха запалени.

— Кой вика? — попита той.

— Аз, арменецът Хасар.

— Какво искаш?

— Да ти кажа, че кюрдите искат главата на този, който уби Санджак.

— От нас, пратениците на султана?

— Пратеници или не, те искат да отмъстят за убития.

— И ти мислиш, че аз ще им предам този, който е стрелял, за да отговори на изстрела на онзи проклет капитан?

— Не мога вече да ги сдържам.

— Дай им да пият и те ще стоят мирно.

— Те се заканват да нападнат жилището ви и да убият всички ви, както бе убит бедният Санджак.

— Преувеличаваш, проклет гарване! — извика Никола. — Ти сам искаш да ги настроиш против нас.

— Аз ли? Аз се ужасявам от кръв!

— Кажи последната си дума — извика Мулей.

— Ако не предадете убиеца, кюрдите ще дойдат да вземат главата му.

— Ще намерят нас.

— Топовете на Юсуф струват повече от пушките и мечовете.

— Ти мислиш да разрушиш замъка на господарката си?

— Аз не заповядвам вече: кюрдите отказват да ме слушат.

— Тогава повикай негрите и ги хвърли срещу тях.

— И негрите не ме слушат вече.

— Тогава ни остави на мира! — извика Никола. — Ти си арменско говедо!

Арменецът извика от гняв и заповяда: — Кюрди! Негри! При топовете! Разрушете замъка, ако трябва!

Обсадените се оттеглиха от прозореца, страхувайки се от общ залп.

Стените бяха дебели почти един метър. Топовете нямаше лесно да ги пробият.

На поляната пред крепостта се чу глъчка. Кюрдите и негрите говореха оживено.

— Те не смеят да нападнат — каза дамаският паша, който стана от леглото си, за да помага при нужда за отбраната.

Противният глас на Хасар надви глъчката. Той заповяда:

— Аз командвам и отговарям за всичко. Стреляй!

Десет-дванадесет куршума от пушка пробиха прозореца и се забиха в срещуположната стена.

— Не отговаряйте! — заповяда Дамаския лъв. — Пазете мунициите за крайната атака.

— Ще похарча малко барут, ако мога да видя арменеца — прошепна Никола.

— Той ще се крие грижливо — каза Мулей. — Видя какво се случи с другаря му Санджак, та няма да се излага.

Чу се друг залп. Той строши стъклото на прозореца и два фенера в стаята, но нищо повече не направи.

В продължение на пет-шест минути войниците стреляха яростно. Но като видяха, че харчат много барут, а постигат малко със стрелбата си, напълниха един топ.

— Сега и топът ще запее! — викна секретарят с дива радост.

— Разруши замъка, имаш право — му отговори Мулей. — Тъкмо ще се отвори място да се забият коловете, които ще прати за вас султанът.

— Преди това трябва да се предадете.

— Ние ли?… Ела и ни вземи.

— Да стоим зад стените — препоръча Никола. — Няма от какво да се боим.

Минаха пет-шест секунди. После се чу силен гръм. Една граната от кило и половина най-малко влезе през прозореца и раздроби великолепното венецианско огледало, като проби, освен това, и стената…

— Зара! — извика гъркът. — Ти спечели… Но господарката ти ще плаща.

— Какво ще плаща тя? — попита арменецът.

— Едно голямо венецианско огледало. Струва най-малко сто флорина.

— Ах! Най-после ще успея да ви пленя.

— Нас ли? Ами ние сме си чудесно в този палат.

— Какво ще ядете утре?

— Ще слезем в кухнята. Ако готвачът не иска да ни даде ядене, ще му счупим гръбнака.

— Това е вече прекалено! — избухна Хасар. — Помнете пак да стреляте. Всички тези хора са проклети християни, сигурен съм в това.

— Дори и дамаският паша? — присмя се пак гъркът.

Арменецът не можа нищо да отговори.

— Да чакаме сега втория изстрел — каза дамаският паша.

Мико се върна от един преглед на венецианците, които пазеха вратите на апартамента. Той съобщи:

— Господарю, нападат ни от двете страни.

— Кюрдите ли се качват по стълбата?

— Не, негрите, които ги превъзхождат в хладното оръжие, но не умеят да стрелят.

— Заработиха ли вече брадвите?

— Не още. Но те са на площадката. Чуват се гласовете им.

— Използвахте ли всичките мебели?

— Да. И вратите са яки.

Нова граната долетя и прекъсна Мико. Тя падна върху една стара картина и повреди силно стената, на която беше закачена, като вдигна облак прах.

— Зара! — извика подигравателният глас на гърка. — Ти пак спечели, драги.

— Пак повреди, а ти си още жив! — извика бясно арменецът.

— Колко е жалко, че гранатите повреждат всичко. Колко ли скъпо струва картина като тая!

— Веднъж и ти ще умреш!

— Аз не бързам! На гърба си имам само четиридесет и пет лета!

— Ще го накараш да умре от яд! — каза пашата, който се смееше на закачките на гърка.

— Ето отговора! — предупреди албанецът.

Страшен удар екна откъм стълбата. Една брадва заудря вратата.

— Ето това е опасно — заяви пашата, като взе от стената един меч и два пистолета. — Да не обръщате внимание на кюрдите, дори и да продължават стрелбата си с топове.

Втори удар от брадва екна по вратата.

— Кой тропа? — попита Дамаския лъв.

— Аз — отговори гласът на арменеца.

— Значи, нямаш вече вяра в топовете си? Те правят много пакости.

— Внимавай, ние имаме пушки и пистолети.

— Сбъркахте, че ме предупредихте. Ще се пазя.

Чу се трети удар от брадва и част от острието й се показа.

— Какво ни съветваш, татко? — попита Дамаския лъв.

— Да ги оставите да продължават. Когато отворят един процеп на вратата, ние ще започнем да стреляме. Негрите не обичат гръмотевицата и няма да устоят дълго време.

Зад вратата ударите зачестиха. Появи се отвор не по-широк от два пръста, но това беше достатъчно да се вкара в него цевта на една пушка.

Венецианците стреляха поред през него. Чуха се викове от болки и страх. После гласът на Хасар извика:

— Страхливци! Хараджа ще накара да ви забият на колове, кучета!

— Избягаха. Тук ще можем да се държим един месец.

— Дори и ако останем без храна? — попита Мико приятеля си Никола.

— Ще си стегнем пояса — отговори пашата.

Като остави шеговития тон, албанецът почтително обясни:

— Няма да има нужда, господарю. Аз току-що направих важно откритие.

— Какво?

— Гледах една картина, когато странна миризма достигна до ноздрите ми. Попипах рамката, тя се отвори и откри един проход, през който се качват миризми от кухнята.

— Трябва да се изучи този проход — каза Никола.

— Чакай да запаля една свещ — отвърна Мико.

— И аз ще дойда с вас — извика Мулей.

— Не. Засега вие сте по-полезни тука. Негрите сигурно ще се върнат да нападнат заедно с кюрдите. Трябва да бъдете мнозина, за да ги посрещнете.

— Помъчете се да намерите един зелен фенер.

— Няма да забравим… Ела, Мико.

И те се вмъкнаха в тясната стълба, по която можеше да върви само един човек. Стълбата слизаше с извивки във вътрешността на стената. Двамата мъже усещаха все по-силно миризмата на кухня. Най-после те се намериха пред една врата, затворена с две железни ръждясали пръчки откъм стълбата.

— Самата Хараджа сигурно не знае този проход — забеляза гъркът. — Във всеки случай тази ръжда доказва, че от него не са се ползвали никога.

— Миризмите излизат от тези две малки дупки горе…

— Да… И няма никой в кухнята, никаква светлина не се процежда през дупките.

— Да отворим ли?

Двамата мъже съединиха усилията си, изтръгнаха двете пръчки, натиснаха бронзовата дръжка и вратата със скърцане се отвори.

Те се намериха, както бяха предвидили, в една просторна кухня, отрупана с огромни печки и купища чинии и медни тенджери.

До нея беше килерът с продукти. Двамата се спуснаха в него и награбиха каквото намериха за ядене — печени кокошки, хляб и разни сладки. Те натрупаха всичко на първите стъпала на тайната стълба, заедно с няколко бутилки кипърско вино.

— Снабдихме се с провизии най-малко за двадесет и четири часа. Сега да продължим нататък. Ех, да можехме да открием складовете, за които говореше Санджак.

— Няма нищо по-лесно — отговори Мико и вдигна ханджара си, сякаш щеше да убива някого.

— Знаеш ли къде са?

— Не. Но ето този ще ни каже.

Той обиколи една голяма маса и откри на един скъсан и мръсен диван някакъв човек, който блажено хъркаше. Той беше колкото дълъг, толкова и широк.

Никола доближи свещта до лицето на готвача и му опърли леко върха на мустаците. Готвачът отвори очи и щеше да извика. Но Мико го стисна за гърлото и му каза:

— Мълчи или ще те убия като куче!

— Аз съм беден човек — промънка готвачът.

— Затова ще те пощадим, ако отговориш на въпросите ми.

— Ама… вие сте пратениците на султана. Как дойдохте тук?

— Не е твоя работа. Стани и ни води.

— Къде… Никога не съм хващал оръжие.

— Освен за да колиш пилета… но все пак знаеш къде са складовете на крепостта.

— Кои?

— Тези, в които се държат вещите, потребни за мореплаване.

— Съвсем близо тука, господа.

— Води ни, ако ти е мила кожата.

Готвачът, който тази вечер сигурно беше пийнал повечко кипърско вино, стана, като залиташе, и се запъти към вратата на кухнята.

Той мина през един широк коридор и спря пред една друга врата.

— Тука е — каза той.

Мико отвори и те видяха пред себе си просторна зала, пълна с лодки, въжета, гребла и цели планини фенери. С една дума — истински арсенал. Мико се спусна напред, потърси един миг и извика:

— Ето!

— Намери ли?

— Да, великолепен фенер със зелени стъкла, както виждаш.

Гъркът взе няколко въжета и като се обърна към готвача, заповяда:

— Сега ще оставиш да те вържем. Простри си ръцете и краката.

— Няма ли да ме убиете?

— Разбира се, не… Утре ще се върнеш при печките си.

— Заклевате ли се?

— В Корана, в брадата на Мохамед и в перата на архангела Гавраила — го увери най-сериозно гъркът.

Нещастникът, успокоен, се подчини. Те го вързаха като салам, запушиха ме устата, туриха го в една лодка и казаха:

— Сега можеш да продължиш спокойно съня си.

Мико взе зеления фенер, провери има ли в него масло и се затича към кухнята. Никола затвори вратата на склада, мина през коридора и кухнята и влезе с другаря си при тайната стълба. Те затвориха вратата, намериха железните пръчки и натоварени с продукти, се изкачиха към етажа, където бяха приятелите им.