Емилио Салгари
Дамаския лъв (13)

Сражение

Пътуването им не продължи дълго. Скоро те съзряха една турска ладия, която имаше за цел да наблюдава брега или пък беше изпратена от Али Башиа, който навярно се бе вече разкаял, че е позволил на странния пратеник да си замине.

Двамата мъже бяха предупредени да спрат, но те избързаха и излязоха на брега, за да се скрият между скалите.

Но и там те бяха последвани от моряци, въоръжени с пушки, които слязоха от ладията и се спуснаха върху тях.

Положението им стана критично, но съвсем неочаквано един от корабите на Себастиано Вениеро, изпратен навярно на разузнаване, връхлетя върху турската ладия и я потопи бързо, защото беше отлично въоръжен.

Бегълците дадоха знаци на венецианския кораб, който изпрати една лодка да ги вземе. И двамата герои на толкова приключения, станали за четиридесет и осем часа, се намериха на борда на кораба, който бързо се отправи към залива Капео.

Когато Никола и Мико пристигнаха на адмиралския кораб, Себастиано Вениеро закусваше заедно с Дамаския лъв и целия генерален щаб.

— Сполучихте ли? — попита той веднага, като стана, въпреки раната си.

— Али Башиа каза, че ще дойде.

— Със своя кораб ли?

— Не зная със сигурност. Но мисля, че не ще дойде сам.

— А! Ще го придружават и други кораби… Значи, той се съмнява. И наистина аз бих се учудил, ако един толкова учен човек падне така лесно в клопката ни.

— Но писмото го смути много. Той се питаше каква съдба му готви Цариград.

— Вместо Цариград той ще намери Венеция… Но да си довършим закуската, господа, имаме време.

Адмиралът наблюдаваше небето, довършвайки закуската си. Леки облачета плуваха по него. Духаше сироко, великият балетмайстор на Средиземно море.

— Ще имаме лоша нощ — каза той. — Стихиите са решително против нас… Но ще видим въпреки всичко дали ще ни се усмихне щастието, за да можем да атакуваме, или ще трябва да минем, като употребим всичката сила на веслата, през цялата ескадра.

— За да се оттеглим в Адриатика ли? — попита Мулей-ел-Кадер.

— Не. Ако не мога да освободя сина ви, ще се отправим към замъка Юсуф. Ще освободим баща ви и ще разрушим това гнездо на усойници. Имам заповед да остана в тия води, за да покровителствам християните. Ще се движа по тези места около Крит и около Кипър.

Той се обърна към офицерите и заповяда:

— Всеки трябва да бъде готов тази нощ. Може би ще имаме сражение, а може да се наложи и да бягаме.

Офицерите отидоха да дадат заповеди и да приготвят всичко необходимо за очакваните през нощта събития, а Дамаския лъв се обърна към адмирала и каза:

— Не знаете ли какъв ще бъде резултатът от срещата ви с Али Башиа?

— Ако той дойде само с капитанския кораб, лично аз, при все че съм ранен, ще нападна пръв. Но се съмнявам да дойде сам. Във всеки случай, по всичко изглежда, че тая нощ ще имаме сражение.

През целия ден не се забеляза никаква гемия в околностите на пристанището Капео. Най-добрите и бързи кораби го бяха напуснали, защото получиха заповед от адмирала да наблюдават морето.

Това отсъствие на неприятелски кораби тревожеше Себастиано Вениеро. Той си казваше:

„Невъзможно е умният Али Башиа да не изпрати напред някой разузнавач. Дали, осведомен и сигурен, че е изигран, не ми готви и той нещо?… В такъв случай ще бъдем много неприятно изненадани… Ба! Ние сме тук, за да се бием и да защитаваме славата на Лъва на свети Марко. Ще я защитаваме, каквото и да се случи.“

Най-после слънцето залезе. Настъпи нощта. Обаче никаква светлина не издаваше приближаването на очаквания кораб.

— Как мислите вие? — попита Мулей. — Дали очакването не ще бъде безполезно?

— В никакъв случай не мога да допусна това. Осведомен, Али Башиа ще дойде, придружен от много кораби, да ни изненада. Заблуден от писмото ми, пак ще дойде. Защото писмото носеше печатите на султана. И той не може, не подчинявайки се, да рискува да му бъде изпратено прочутото копринено въже, от което се страхуват и най-могъщите отомански военачалници.

В този миг от височината на една мачта се чу вик:

— Светлина на изток!

— А! Али Башиа е захапал въдицата… Замъкът Юсуф е във всеки случай наш.

Той попита:

— Фенери на кораби или лампи на ладии и малки корабчета виждаш?

— Фенери на кораби.

— Преброй ги добре!

— Четири.

— Не повече?

— Не виждам повече.

— Изненадан съм, че Али Башиа идва с толкова малко сили… Защото не можех да се надявам, че той ще рискува да дойде само със своя кораб.

— Тогава започнете сражение!

— Без да се бавя, при все че сега аз се страхувам от клопка. Но корабите ни са много по-бързи от турските и даже да са ни устроили такава, ще можем да избягаме.

Той се качи на мостика с помощта на племенника си, взе рупора и извика високо:

— Всички на поста!… Ще премерим силите си с тия на Али Башиа.

Голямо раздвижване настана на всички венециански кораби. Издигаха на кувертите барикади, за да разделят ясно предната част на кораба от задната; сменяха местата на подвижните оръжия; натрупваха на кувертата муниции.

Надзирателите слязоха при каторжниците и им казаха:

— Ще си запушите устата с кърпа и ще умрете, ако трябва, без да издадете звук!

Към тази заповед те прибавиха страшни заплахи и удари с камшици.

В десет часа и половина осемте кораба напуснаха пристанището и се отправиха срещу мюсюлманите, начело с капитанския кораб.

Себастиано Вениеро, който наблюдаваше внимателно морето, предположи:

— Пиратът не е дошъл само с тия три кораба. В залива при онзи малък нос навярно има и други, готови да връхлетят когато трябва върху нас.

Артилеристите и от двете страни започнаха стрелбата.

Турската ескадра беше готова за сражение. На кувертите на техните кораби се виждаха войници, въоръжени не с пушки, а със стоманени лъкове.

Корабът на Себастиано Вениеро щеше да връхлети върху този на Али Башиа, когато венецианският адмирал извика в рупора:

— Стой!… Стой!…

Той не беше се излъгал, като предчувстваше, че и други кораби се криеха в околностите, готови да нападнат, щом започне сражението. Наистина десет големи кораба излязоха бърже от един вид фиорд, скрит между два високи склона.

— На север! — извика адмиралът. — Стреляйте с оръжията, които са на задната част на кораба!

Осемте кораба на Републиката описаха голяма крива линия, като стреляха с топовете и с пушките си. После те избягаха на север.

Мюсюлманите, като видяха, че плячката им се изплъзна, започнаха яростно да стрелят. Но беше много късно. Корабите им по бързина не можеха да се мерят с венецианските.

— Никак не обичам да обръщам гръб на неприятеля. На такъв жест не съм свикнал. Но в този случай разполагам само с осем кораба и не трябва да бъда безумно смел. Предпочитам да ги запазя.

— Къде отиваме? — попита Мулей, комуто адмиралът правеше това горчиво признание. — Към…

— Не. Не съм забравил баща ви.

— Искате да опитате да го освободите?

— Понеже сега-засега нищо не можем да направим за сина ви, ще се погрижим за баща ви… При това, както ви казах, от дълго време имам желание да унищожа това гнездо на бандити… Внимавайте, те хвърлят бомби, Мулей… Но въпреки всичко не могат да ни направят нищо, защото нашите кораби летят като лястовички.

Мюсюлманските кораби се опитаха да ги преследват, но без полза, защото разстоянието помежду им се увеличаваше от минута на минута. Продължиха да стрелят и от двете страни още известно време. След това малко по малко стрелбата намаля и спря. Венецианските кораби бързо се отправиха на изток и се отдалечиха на повече от пет мили разстояние от брега.

— Свърши се — каза Себастиано Вениеро. — Али Башиа няма вече какво друго да прави, освен да се върне пред Крит и да го обстрелва.

* * *

През цялата нощ и през целия следващ ден корабите на Републиката се движеха с голяма бързина. Но към залез-слънце забавиха ход, за да си починат малко каторжниците, които се трудеха много, без да получат друга награда, освен удари с камшици от надзирателите си.

Адмиралът се оттегли да вечеря заедно с Дамаския лъв. Те бяха сами тази вечер.

— Трябва да си поговорим, преди да стигнем замъка Юсуф — каза адмиралът. — Вие познавате този замък, нали?

— Бях веднъж там заедно с Никола Страдиотос.

— Ренегатът?

— Да, той беше с мене, когато избягах с херцогиня Еболи. Но той беше ходил там вече преди мене.

— С капитанката Буря?

— Да, адмирале.

Себастиано Вениеро изпрати един матрос да извика гърка. Последният дойде веднага, придружен от Мико.

Адмиралът му каза:

— Седни при мене и не се стеснявай. Ходил ли си в замъка Юсуф, гнездото на Хараджа?

— Да, адмирале. Придружавах херцогинята, която отиде там да търси граф Ла Хюсиер.

— Има ли добра защита замъкът?

— Две бойници на скалата и две тераси, снабдени с топове.

— Вярваш ли, че можем да го изненадаме?

— Не. Замъкът е построен на много високо място. Никакъв кораб не може да се приближи, без да бъде забелязан.

Венецианецът попита Мулей:

— Какво е вашето мнение?

— Най-добре е, адмирале, човек да си послужи с лъжа. Нали имате султанските печати. Те могат да ни послужат.

— Как?

— Ще напишем писмо, с което ще съобщим, че султанът заповядва да се приемат в замъка Юсуф неговите пратеници.

— Кои ще бъдат те?

— Аз, Никола, Мико и няколко души смелчаци, които биха се съгласили да ни последват. Един път да влезем, лесно ще се справим с неколцината войници, оставени там от Хараджа. Ако Метюб беше там, това щеше да е по-мъчно. Но, за щастие, той сигурно лежи още от раната, която му нанесох.

— Отлична идея — каза адмиралът. — Ще ви придружа до Юсуф само с един кораб, за да не възбудим подозрение. Ще останем малко настрана, за да може лодката ви да се приближи, без да бъде обстрелвана. Когато ни дадете сигнал, какъвто ще си уговорим, и ние ще дойдем по-близо. И ако Юсуф не е още в ръцете ви, ще обстрелваме посочените от вас места. Този опит за завладяване на замъка, подобен на опита, с който сполучих при Дурацо, ми харесва.

— Тогава ми пригответе писмото.

— Ще бъде готово, преди да стигнем пред замъка. Ще ви дам четирима офицери, облечени в турски дрехи. Те говорят отлично арабски. Когато всичко бъде готово, ще ни дадете знак и ние ще се намесим. Тогава ще трябва само да спуснете няколко подвижни моста.

— Зная къде се намират те — заяви Никола.

— Тогава разбрано, нали? — попита адмиралът.

— Да, господин Вениеро — отговори Мулей-ел-Кадер.