Емилио Салгари
Дамаския лъв (5)

Предизвикването

Когато пратеникът на Хараджа се отправи към града да предаде поканата за бой, Дамаския лъв и херцогинята от Еболи бяха на терасата на една от кулите на крепостта.

Той беше хубав мъж, едва тридесетгодишен, висок, с бяла кожа, черни мустаци и коси и с живи, пламенни очи, които издаваха буйността на истинския мюсюлмански войник, син на Азиатска, а не на Европейска Турция.

Що се отнася до нея, тя беше много хубава жена, много по-хубава от мъжа си, стройна, елегантна, с черни като въглен очи, с великолепна уста и с блестящи като бисери зъби. Мургавата й кожа издаваше южния й произход.

Жената и мъжът бяха въоръжени и носеха на главите си каски, украсени с пера от камилска птица.

Като чуха предизвикателството, двамата съпрузи се спогледаха с учудване и безпокойство.

— Предизвикват една християнска жена — извика херцогинята, като инстинктивно хвана дръжката на сабята си. — Коя жена? Мене може би? Как мислиш, Мулей?

Дамаския лъв гледаше турския войник, който с мощен глас повтаряше известието си, и не отговори веднага. Той беше побледнял.

След малко той промълви:

— Какво да ти кажа, Елеонора, и аз съм не по-малко изненадан от тебе. Откога мюсюлманите, свикнали да живеят в хареми, сред парфюми и наргилета, са се отдали на фехтовка? Тайна!… При все това слушай: за трети път викат, че една турска жена желае да се бие с една християнка.

— Но коя може да бъде тя? — попита херцогинята, като сне каската си и отхвърли назад черните си дълги коси.

Дамаския лъв изгледа продължително жена си.

— Виждам светкавици в твоите толкова хубави очи, о, моя Елеонора!

— И какво ти казват те?

— Че ще искаш да премериш силите си с тази тайнствена жена.

— Нищо не може да се скрие от тебе, Мулей.

— Наистина ли искаш да рискуваш?

— Да, ти знаеш защо.

— Не се сещам.

— Защото мисля, че тази тайнствена туркиня е Хараджа.

Дамаския лъв подскочи.

— Жестоката племенница на Али Башиа?

— Да! Бившата ти годеница — каза Елеонора, като се смееше.

Настъпи кратко мълчание, после, след като няколко пъти прекара ръка по челото си, Дамаския лъв каза:

— Ако е наистина Хараджа, не бих ти попречил да приемеш предизвикателството и да се сражаваш до мене, защото в същото време предизвикват и един християнски капитан.

— Сърцето ми казва, че е тя — потвърди младата жена. — Не се боя от тази тигрица. Капитанът, който я е учил, не можеше да се мери с малкия пръст на баща ми.

— Ще дойде ли и той да се сражава до нея?

— Предполагам.

— И аз не се страхувам от него. Ти ме научи на такива удари, каквито никой турчин не познава. Ти реши.

— Да, защото, ако тази жена е Хараджа, ние ще можем да живеем свободно след това. Стрелците, които се опитаха да ни убият във Венеция и Неапол, бяха турци, преоблечени като християни. Само племенницата на Али Башиа би могла да ги изпрати.

Херцогинята отиде до каменната стълба, която водеше до вътрешността на кулата, и извика:

— Мико!

Един мъж се качи на терасата. Той беше албанец, едър и силен, около четиридесетгодишен, облечен в живописен костюм.

Албанците още не бяха станали мюсюлмани. За да избегнат тази опасност, след като смело защитаваха планините си от турците, те избягаха в Далмация. Там ги зачислиха в словашките полкове и ги изпратиха във Венеция, която имаше голяма нужда от войници, за да брани средиземноморските си колонии, заплашвани непрекъснато от цариградските султани.

Херцогинята взе на служба при себе си този албанец, убедена, че е направила добър избор и че той ще бъде винаги готов да извади сабята или ханджара си заради нея.

— Какво желаеш, господарке? — попита той.

— Погрижи се добре за конете, защото утре ще ни трябват.

— Да, господарке.

— Приготви шпорите и щитовете.

— Нещо друго?

— Да. След това ще намериш главния капитан на Крит и ще му кажеш, ако утре турският глашатай се върне, да спусне подвижния мост от укреплението на Маламоко.

— Ти ще се биеш? Аз ще дойда ли? Ти знаеш, господарке, как мразя турците, откакто избиха народа ми и изгориха стотици села.

— Да, зная. Но ще излезем само господарят ти и аз. Върви си, Мико.

Албанецът си отиде. Херцогинята се върна при Дамаския лъв, който наблюдаваше стрелбата, и му каза:

— Ела, и тук започнаха да падат куршуми. По-добре да се оттеглим в скривалището.

И херцогинята и съпругът й слязоха по вътрешната стълба и влязоха в една стая, осветена от две тесни бойници. В стаята имаше две малки легла, много торби с храна и няколко делви, пълни с вода. Това беше убежището, което венецианците предложиха на капитанката Буря: може би недотам удобно, но много по-сигурно от която и да е къща в града.

Едва-що съпрузите влязоха там и албанецът доложи:

— Господарю, един турчин иска да ви види.

— Турчин! — извика херцогинята. — Как е могъл да дойде дотук жив и здрав?

— Не зная, госпожо.

Дамаския лъв, който за всеки случай беше откачил един дълъг пищов и се готвеше да го зареди, попита:

— Въоръжен ли е?

— Не вярвам.

— Претърси го добре и след това го доведи.

Гласът, който стресна двамата съпрузи, прозвуча на втората стълба. После един около четиридесетгодишен мъж, с пълно лице и дълга черна брада, облечен като моряк от мюсюлманските кораби, влезе и каза:

— Забравихте ли ме? Що се отнася до мене, през тези четири години не съм забравил нито сина на дамаския паша, нито капитанката Буря, или по-добре Амин и Елеонора.

Херцогинята извика учудена и зарадвана:

— Никола Страдиотос! Гръцкият ренегат!

— Да, този, който преди четири години по заповед на Дамаския лъв караше корабчето, което трябваше да ви заведе в Юсуф, за да се запознаете с племенницата на великия адмирал.

— Не съм я забравила, Никола — каза херцогинята и се отправи към него, докато мъжът й гасеше фитила на пистолета си. — Откъде идеш?

— От турския лагер. По-точно от адмиралския кораб. Там трябва насила да се бия с християните и да се преструвам, че съм добър мюсюлманин, когато дълбоко в сърцето си съм запазил вярата си.

— Но как можа с тия дрехи да влезеш в Крит? — попита Мулей-ел-Кадер.

— С помощта на един венециански офицер, когото познавам отдавна и когото спасих навреме да не бъде одран жив.

Страдиотос погледна херцогинята с безпокойство и попита:

— Знаете ли нещо за Хараджа?

— Нищо.

— Тигрицата е тук, на кораба на чичо си.

Мулей-ел-Кадер и жена му трепнаха. Никола продължи:

— Тя е по-жестока, откогато и да било! Пазете се, госпожо! Тя се е заела да ви убие и да плени Дамаския лъв, може би да опне на него въжето, изпратено й някога от султан Селим. Спомняте ли си, госпожо?

— Като че ли беше вчера — отговори херцогинята и нежно погледна Мулей, който при този спомен побледня.

— Но има още нещо — каза гъркът след малко колебание.

— Говори, Никола!

— Трябва да ви съобщя, господарю, много тъжна новина. Баща ви е бил пленен от кораба на Хараджа, когато е отивал към Цариград. Той сега е затворен в подземията на замъка Юсуф.

— Баща ми! — извика Дамаския лъв — Баща ми, казваш!… Да не би да си продал душата си на турците и си дошъл да мъчиш моята, която е напълно отдадена на Кръста, като че ли съм се родил християнин!

— Господарю, аз нося турски дрехи, за да спася главата си и да бъда полезен на християните, но не вярвам в Мохамед. Никой повече от мене не мрази турците, които убиха жена ми и изгориха тримата ми синове.

При този страшен спомен сълзи потекоха по бузите на гърка.

— Прости ми, че се усъмних за миг в тебе — каза Мулей-ел-Кадер и постави ръката си на рамото му. — Но сигурен ли си в това, което казваш?

— Вечерта, когато пристигна Хараджа, бях на пост на кувертата. Можах да чуя това, което казваше на чичо си.

Дамаския лъв повтори няколко пъти:

— Баща ми пленен!… Каква нечувана жестокост!

— Имам още нещо да съобщя на жена ви, но се питам дали не би било по-добре да го премълча — каза гъркът.

Херцогинята побърза да отговори, макар и силно обезпокоена:

— Винаги си ме виждал да се държа повече като войник, отколкото като жена. Не трябва да се колебаеш да говориш. Сърцето ми е силно.

— Може би не е достатъчно силно, когато става въпрос за вашия син.

— За Енцо?… За моя малък Енцо?…

— Да, херцогиньо. Узнах, че и вашият син е бил отвлечен във Венеция. И той е сега на адмиралския кораб.

— Моят син!… Моето дете!…

— Може би имаш грешка — каза Мулей-ел-Кадер, докато жена му се отпусна на леглото и заплака.

— Не, господарю, моите сведения са точни и сигурни. Доведоха вашия син на кораба на Али Башиа.

Мулей наистина се отчая, двойният удар беше тежък: баща му и синът му. Но той се съвзе и се обърна към жена си:

— Елеонора, изпитанието е жестоко. Но когато човек се казва капитанка Буря като тебе, и Дамаски лъв като мене, той не трябва да плаче.

— Имаш право… Но аз съм майка… Аз, клетницата!… Какво да правим, Мулей?

— Ще я убием. Но за да се срещнем с нея, ще поставим условия.

Той се обърна към ренегата и го попита:

— Няма ли никаква опасност за детето ни?

— Никаква. Денонощно го пазят двама часовои, на които е заповядано да не пускат при него Хараджа.

Херцогинята попита учудено:

— Кой е заповядал това?

— Али Башиа.

— Великият адмирал Али Башиа е взел под свое покровителство нашия син?

— Така е… Той се страхува от голямата злоба на тигрицата.

— Можеш ли да се върнеш на кораба?

— Мога да се върна там, когато искам.

— Но как ще преминеш бойното поле?

— Не се безпокойте за това. Какво искате от мене? Говорете. Ако трябва да пожертвам живота си, щастлив ще бъда да го дам за Дамаския лъв и капитанката Буря.

Мулей-ел-Кадер обясни:

— Върни се на кораба на адмирала и доколкото ти е възможно, бди над нашето дете. Може би ще можем наскоро да го отнемем от Али Башиа, под носа на сто хиляди обсаждащи… Ще накарам да те заведат при главния капитан, който ще ти даде билет за свободен пропуск.

— Кога ще се върнеш? Бих желала да узная нещо за сина си — попита херцогинята и му подаде ръка.

— След дуела.

— Ще можеш ли да се доближиш до него и да му кажеш, че родителите му са тук.

— Невъзможно. Ще ме хванат и ще ме набият на кол.

— Върви, Никола, и бди над сина ми — повтори младата жена и се разплака.

— Разчитайте на мене, госпожо. Животът ми ви принадлежи.

Той целуна ръка на херцогинята и последва Мико.

Двамата съпрузи останаха сами. Настъпи дълбоко мълчание. После Мулей-ел-Кадер отиде при жена си и я попита:

— Твърдо ли си решена, Елеонора?

— На какво?… Да се срещна с тигрицата на Юсуф?… Можеш ли сега да ме питаш за това?

— Що се отнася до мене, решил съм да изтръгна сърцето на нейния учител, ако, както предполагам, той е мюсюлманският капитан, който ще я придружава. Ние заедно ще ги убием пред очите на венецианците.

— Пази се от предателство, Мулей.

— Аз няма да се бия с калъчка. Дългите прави оръжия на европейците, с които ти ме научи да си служа, са много по-добри… Почини си, мила. Ще отида при главния генерал, за да приготвим всичко за утре.

Той целуна жена си по челото, слезе по втората стълба и премина през няколко подземия, заети от коне.

Град от бомби се изсипваше над Крит. Постоянството на тази стрелба показваше, че мюсюлманите твърдо желаят да превземат града. Султанът беше изказал недоволството си от продължителността на обсадата и сега генералите проявяваха голямо усърдие, от страх да не получат едно от копринените въжета, които господарят на правоверните изпращаше на тези, от които беше недоволен — знак, че последните трябва да се обесят. Селим II, тогава владетел на Турската империя, който въпреки заповедите на Пророка пиеше много и заслужено носеше прякора Селим Пияницата, беше понякога много жесток.

Мулей-ел-Кадер мина през втората ограда, която беше по-малко изложена на стрелбата на обсаждащите, и се отправи към главния капитан, за да му предаде, че той желае и ще се бори с мюсюлманските шампиони. След това той се върна в кулата, придружен от албанеца Мико.

През целия ден топовете гърмяха. Те не спряха дори и през нощта.

Но на сутринта турските оръдия прекъснаха стрелбата. И пак, както предишния ден, глашатаят се отправи към стените на града.

Много венецианци се бяха натрупали по тях, любопитни да наблюдават дуела между две жени, вестта за който се беше разпръснала из целия град.

Турският пратеник се спря за малко пред едно от по-първите укрепления, наречено Алберонско, което турците бяха превзели и отчасти разрушили, защото не можаха да се задържат там под огъня на обсадените. Той го разгледа внимателно, после се отправи към укреплението Маламоко, където се бяха събрали всички венециански началници.

Като пристигна, той пак подкани за двубой.

Мулей-ел-Кадер, който беше на укреплението заедно с жена си, отговори веднага:

— Кажи на Хараджа, племенницата на великия адмирал, че тук има една християнка, готова да се срещне с нея, а също и един капитан, решен да премери силите си с най-добрия ви войник.

Турчинът поздрави с бялото си знаме и си тръгна. На връщане той пак се спря при Алберонското укрепление, което, изглежда, особено го интересуваше.

— Капитане — каза Мулей-ел-Кадер на граф Морозини, който ръководеше защитата на Крит, — спуснете подвижния мост. Жена ми ще даде страшен урок на тази крадла на деца.

— Приятели — отговори главният капитан, — познавам смелостта ви и вашата сръчност. При все това ви съветвам да се пазите от предателство.

— Ние няма да минаваме оттатък Алберонското укрепление — обеща херцогинята. — Ще останем под защитата на вашите оръдия…

— … и на нашите саби — извикаха офицерите, които ги заобикаляха.

— Мулей, къде са конете ни?

— Мико ги пази зад подвижния мост. Да почакаме.

Десет минути изтекоха, пълни с безпокойство. Терасите, кулите, оградите дори, всичко беше претъпкано с народ, желаещ да присъства на новия успех на капитанката Буря. Никой не се съмняваше в този успех. Християнската фехтовачка си беше спечелила голяма слава при Фамагуста и с тая слава тя вече трябваше да убие мюсюлманската шампионка.

Изведнъж откъм турските позиции прозвуча тръба и турският глашатай прескочи един окоп, следван от Метюб и Хараджа.

Първият яздеше великолепен турски кон, а втората — чудесен арабски, сив, с бели петна, с дълга грива и опашка, която висеше почти до земята. И двамата бяха облечени с ризници. Те бяха свалили козирките на каските си, за да не ги познаят. Това особено за Хараджа беше съвсем безполезна мярка.

Тримата се спряха при Алберонското укрепление. Глашатаят забоде там бялото си знаме и си отиде.

Дамаския лъв попита жена си:

— Хараджа ли е?

— Не може да бъде друга.

— Тогава не ме е страх за тебе, мила.

— Тя няма да ме победи, бъди сигурен.

— Ти ще се сражаваш първа, после аз ще уредя сметките си с капитана.

Те стиснаха ръката на главния капитан, слязоха по каменната стълба и се отправиха към подвижния мост, свален сега и пазен от рота войници.

Мико ги чакаше там с два много хубави черни коня, оседлани разкошно.

— Хайде да видим какъв цвят има кръвта на тигрицата — каза херцогинята и скочи на седлото.

Придружена от мъжа си, тя се отправи към Алберонското укрепление.

От кулите, от стените, от цялата крепост се чуваше:

— Успех на капитанката Буря! Успех на Дамаския лъв!