Емилио Салгари
Дамаския лъв (6)

Измамата

Хараджа и капитанът й ги чакаха, неподвижни на великолепните си коне.

Въоръженията на противниците блестяха на току-що изгрялото слънце, особено въоръжението на Хараджа, което беше цялото от сребро, украсено със златна емблема: кораб с разперени платна.

Като пристигна на десет метра разстояние от смъртната си неприятелка, херцогинята вдигна козирката си и извика:

— Покажи си лицето, за да видя дали наистина турска жена ще се сражава с мене.

Господарката на замъка Юсуф отговори гневно:

— Можеш ли да се съмняваш. При все че е облечено в ризница, тялото ми не е по-малко стройно, нито по-малко изящно от твоето.

— Искам да чуя от устата ти с кого ще се сражавам. Аз имам право да видя веднъж лицето на моя противник.

— Знаеш много добре коя съм!

— Както и ти познаваш отлично жената, която при Фамагуста нарекоха капитанката Буря.

Племенницата на великия адмирал, като видя, че херцогинята се беше спряла на няколко крачки и не искаше да започне двубоя, без да бъдат изпълнени правилата му, се реши да вдигне козирката и да покаже зачервеното си лице и святкащите гневно очи.

— Господарката на замъка Юсуф — каза Елеонора с нескривано презрение. — Какво искате вече четири години от албанския капитан, който се наричаше тогава Халид Елеонора?

Племенницата на великия адмирал скръцна със зъби и побледня. Тя не можеше да си прости, че някога в своя замък взе една жена за мъж и явно показваше на този мъж, че е готова да му даде ръката си.

— Какво искам от тебе ли? — извика тя. — Искам да отмъстя най-после за твоята измама. Чуваш ли, съпруго на Дамаския лъв!

— Като ме убиеш?

— Разбира се.

— Вярваш ли, че ще те оставя да го направиш?

— Ще видим. Сигурна съм в себе си.

— Какво направи с моя малък Енцо, когото оставих във Венеция, пазен от предани служители? — извика херцогинята.

— Не бяха толкова предани, тъй като моите пратеници можаха да отвлекат сина ти и да минат спокойно Адриатика, без да бъдат обезпокоявани.

— Какво направи с него?

— Нищо още. Но щом Дамаския лъв се отказа от вярата на дедите си, на сина му ще отредим вярата на Мохамед.

— Искаш да направиш сина ми мюсюлманин?

— Да, така смятам.

Дамаския лъв извика силно и пристъпи няколко крачки с вдигната сабя. Но тя стоеше неподвижно на коня си.

— Жена ми ще те убие, кучко! — извика той.

Хараджа се усмихна презрително и извади калъчката си — хубава дамска сабя.

— Казаха ми още, клетнице — поде Мулей, — че си пленила баща ми?

— Да. Сега в подземията на Юсуф той разсъждава върху удобствата, на които се радваше в палата си в Дамаск и от които удобства е лишено новото му жилище.

— Тигрице!

— Аз си отмъстих, ето всичко.

— А сега мислиш, че ще довършиш отмъщението си? — прекъсна я херцогинята.

— Кой е турският капитан, с когото моят мъж ще се бие?

— Ти го познаваш: Метюб.

Херцогинята нареди:

— Мулей, оттегли се. Ще се сражаваме само двете, за да не се смущават конете ни.

— Това желаех и аз — каза Хараджа. — Ако падна, Метюб ще отмъсти за мене.

— Вярваш ли, че е толкова сръчен?

— Разбира се.

— Тогава да почваме двете, тигрице.

Мулей-ел-Кадер се доближи до Метюб и поръча:

— Ще стоиш неподвижен, докато туркинята или християнката не бъде свалена от седлото. Знай, че венецианците наблюдават и че оръдията им са заредени.

Капитанът отпусна юздата, за да покаже, че ще стои неподвижен. Но той извади сабята от ножницата си. Острието и не беше извито, както това на турските саби, а право и приличаше на европейските.

— Готова ли си? — питаше в този момент херцогинята, като притисна с коленете си хълбоците на коня и взе юздите в лявата си ръка.

— Да, туркинята е готова да убие християнката.

Те свалиха козирките си и вдигнаха оръжията си.

Племенницата на Али Башиа отстъпи на буйния си темперамент, пришпори коня и се хвърли срещу херцогинята. Последната я очакваше твърдо и държеше великолепния си меч доста напред, за да запази главата на коня си. Хараджа мина покрай нея със смайваща бързина и й нанесе страшен удар със сабята, но този удар бе веднага отблъснат; после, като следваше турския начин на борба, тя описа с коня множество кръгове около противницата си. Но херцогинята познаваше добре този вид борба и постепенно се въртеше с коня си на едно място, като внимаваше да е винаги лице срещу лице с неприятелката си. Тя нанасяше от време на време леки удари, по-скоро за да се приготви за решителния удар, отколкото с надеждата да я повали веднага.

Тази игра продължи няколко минути. После дукесата скокна много високо с коня си и извика:

— Стой!

Двете животни се удариха с такава сила, че щяха да хвърлят на земята господарките си. След това започна град от удари. Хараджа, по-нервна от противницата си, сипеше своите по каската на Елеонора. Ненадейно херцогинята прекъсна боя и пусна коня си в галоп, като че ли искаше да бяга. Хараджа тръгна след нея с вдигната сабя и извика:

— Значи ти се страхуваш! Ето я прехвалената капитанка Буря!

Херцогинята не препуска повече от половин минута. Конят и внезапно спря и твърдо дочака удара на другия, който летеше с развяна грива.

Но Хараджа, като видя противницата си здраво застанала и боейки се от вдигнатия страшен меч, отстрани коня си, за да избегне възможното падане, и се впусна в атака отстрани, като викаше:

— Дръж! Дръж!… И ние знаем да се бием.

Племенницата на адмирала удвои ударите, като се стараеше да отстрани оръжието на противницата си. Херцогинята, напротив, само отблъскваше този дъжд от удари.

— Кълна се в Аллаха — каза туркинята, която със силен удар напразно се опита да свали неприятелката си от седлото, — ти си твърда като скала… Но въпреки това аз ще те убия!

В този миг Мулей-ел-Кадер, който следеше двубоя с нарастващо безпокойство, видя, че Елеонора се изправи на стремената, отби един силен удар, а после се наведе почти до шията на коня си. Чу се вик, или по-скоро рев на ранено животно и племенницата на великия адмирал падна на земята.

Острието на непобедимата неаполитанка прободе Хараджа под дясната мишница, там, където нямаше ризница.

Дамаския лъв извика радостно:

— Убий тигрицата на Юсуф!

Дукесата тъкмо щеше да скочи на земята, когато двадесет или тридесет турци, скрити дотогава в окопите на близкото укрепление, изскочиха, като викаха диво и гърмяха с пушките си.

— Измама! — извика Дамаския лъв и изтича към жена си, за да я запази. — Да бягаме! Да започнем боя с тази въоръжена група би било лудост.

Дамаския лъв и жена му, като по чудо незасегнати от първия залп, пришпориха конете към укреплението Маламоко.

— Бързо! Бързо! Елеонора! — викаше Мулей… — Те стрелят подир нас.

Метюб скочи от коня и вдигна припадналата Хараджа. Като чу, че куршум изсвири близо до него, той побърза към вътрешното укрепление, където имаше чудесни скривалища. Турците, излезли от окопите, в които се криеха през нощта, го последваха.

Дамаския лъв и херцогинята стигнаха по-бързо от светкавица до подвижния мост. Те минаха по него, а ротата словаци откри страшен огън срещу Алберонското укрепление. Навсякъде се чуваха проклятия срещу турците:

— Подлеци!

— Ето го рицарския им дух!

— Кучета, които нямат нито вяра, нито закони!

— Ще платите скъпо тази подла измама!

Докараха на укреплението Маламоко още десет топа. Двадесет оръдия хвърляха бомби върху малката поляна и върху убежището, за да попречат на вероломниците да избягат.

Главният капитан на Крит, зелен от яд, изтича да посрещне двамата съпрузи.

— Равена ли сте, госпожо? — попита той.

Фехтовачката отговори:

— Острието прободе племенницата на Башиа, както видяхте. Аз съм съвсем добре.

— Подлеци! Послужиха си с измама… Не трябва човек да се доверява на турци… Но те са в убежището и ще видим дали ще могат да избягат. Няма да жалим бомбите, за да им попречим!

Метюб и турците бяха изчезнали. На поляната беше останал само великолепният кон на Хараджа, който се въртеше, като че ли търсеше господарката си да се качи на него.

Конят на Метюб беше избягал и се беше скрил в убежището.

Мулей попита жена си:

— Тежко ли я рани?

— Не мога да кажа. Ударих я в мишницата, когато тя си вдигна ръката. Мисля, че друг път не ще посмее да кани на двубой християнки. Гледай: острието на сабята ми е червено от кръв… А сега?

— Не можах да се срещна с капитана й. Но той не ще ми избяга. Ако излезе от убежището, ще срещне по пътя си моята сабя. Надявам се, че няма да бъде по-малко щастлива от твоята.

— Те няма да напуснат подслона — каза главният капитан. — Докато оръдията ни стрелят, няма да посмеят да излязат.

— Ако бяхме се опитали, графе — каза Елеонора, — можеше да ги хванем в плен.

— При този огън!… Турците пазят хората си… Чуйте този концерт.

Наистина обсаждащите, като разбраха, че хората им не успяха, докараха много топове и картечници на южната страна на бойното поле, които сега стреляха яростно.

— Мислите ли, че Хараджа и придружаващите я ще се решат да се предадат? — попита херцогинята.

— Надявам се, госпожо. Може би ще трябва да бъдат по-дълго затворени, а те сигурно не са взели храна със себе си… Но това място става опасно… Оттеглете се в кулата и оставете на мене грижата да довърша всичко.

Хората напущаха укрепленията, защото турски бомби започнаха да падат и там. Мулей-ел-Кадер и жена му послушаха съвета на графа, качиха се на конете и си отидоха.

По пътя героинята бе горещо приветствана. Войниците размахваха каските си и я поздравяваха със саби.

Нищо не се виждаше на Алберонското укрепление. Измамниците, без съмнение, се бяха оттеглили в разпръснатите из мините скривалища.

Този беше единственият начин да избегнат венецианските бомби. Никой не се беше опитал да избяга към мюсюлманския лагер.

Само конят на Хараджа стоеше още на поляната. Досега той не беше засегнат от куршумите. Бедното животно се въртеше в кръг и цвилеше. То търсеше господарката си. Но това бясно тичане не продължи много. В момента, когато минаваше може би за стотен път покрай оцелялото знаме, което още стоеше забучено в земята, един куршум го удари в челото.

Нещастният кон спря за миг като замаян от удара. После той направи, залюлявайки се, няколко стъпки и падна в един от окопите на укреплението.

Голяма загуба! Защото, дори и в такова време, едно толкова хубаво животно струваше цяло състояние.

Слънцето залязваше, когато Мулей-ел-Кадер, придружен от Мико, отиде при граф Морозини.

— Капитане — му каза той, — бомби разрушиха каменната стряха на губернаторския палат. Бихте ли могли, когато настъпи нощта, да спрете огъня за няколко часа?

— Не мога да откажа нищо на Дамаския лъв и на херцогинята, които направиха толкова много за републиката. Вие сте идоли на гарнизона. Какво мислите да правите? Говорете!

— Да отидем тая нощ заедно с албанеца в убежището и да отвлека племенницата на адмирала, ако не е умряла от раната си.

— Това е лудост!

— Решението ми е взето. Но за да мога да стигна до Алберонското укрепление, стрелбата трябва да спре.

Губернаторът, който се сражаваше с турците от двадесет години вече, погледна изумен Дамаския лъв.

— Вие ще идете там да търсите смъртта си.

— Оставете ме да опитам.

— А херцогинята?

— Тя е съгласна. Ние никога не ще бъдем спокойни, докато е жива племенницата на Али Башиа.

Графът поглади дългата си сива брада и като впери черните си, проницателни очи в Дамаския лъв, каза:

— Вие настоявате… Така да бъде… Но ние имаме всички предимства над пленниците в убежището. Кълна се в Мадоната и в свети Марко, че те непременно ще се предадат. Това е въпрос на дни. След като изядат коня на турската капитанка, те ще отстъпят пред глада.

— Вярвате ли, графе?

— Да, Мулей-ел-Кадер.

— Не познавате добре турците.

— Да, познавам ги… И имам план.

— Какъв?

— Да ги освободим всички, но при условие че върнат на херцогинята сина.

— Племенницата на Али Башиа по-скоро би умряла в скривалището, ако не е вече мъртва. Но в това точно искам да се уверя.

— Добре!… В колко часа да спра стрелбата?

— Към единадесет. Луна ще имаме до късно тази нощ.

— Ще ви дам четири роти словаци да ви помагат.

— Безполезно. Двамата с Мико ще действаме с хитрост.

— Все пак словаците ще бъдат готови. Защитниците на Крит ще се наскърбят много, ако Дамаския лъв не може вече да служи на обсадения град. Ще ви чакам на подвижния мост в определения час.

В единадесет часа Мулей-ел-Кадер пристигна пеш, но облечен в ризница и въоръжен с дълги пистолети, при подвижния мост на укреплението Маламоко, следван от верния албанец.

— Значи не ще промените решението си? — каза загрижено графът.

— Не — отговори Дамаския лъв.

— Как ще действате?

— Каските ни скриват отлично. И двамата говорим турски. Ще се престорим, че сме пратеници на Али Башиа.

— Каква смелост! А сега ви желая успех. И разчитайте на нас. Ние ще бъдем готови да ви помогнем.

— Благодаря, графе. Дайте заповед да спрат огъня.

Малко след това венецианците спряха стрелбата.

— Време е — каза Мулей. — Ела, Мико.

Святканията на артилерията престанаха и двамата мъже вече можеха да преминат свободната зона на тъмно и да стигнат до укреплението, при условие че не ги улучи някоя неприятелска граната. Нямаше голяма опасност за това, защото турците обстрелваха укрепленията и гранатите надхвърляха разстоянието.

Двамата мъже използваха покровителството на една маслинена горичка, която стигаше почти до укреплението, и след известно време се намериха пред траповете, където беше паднал конят на Хараджа. Оттам започваше един наклон на външната страна на укреплението, защитен от насип, наполовина сринат от гранати.

— Извади сабята! — заповяда Дамаския лъв на слугата си.

Трупът на коня им послужи за мост.

Те преминаха трапа и стигнаха до самото укрепление. Потърсиха път, за да влязат в него, когато неочаквано една сянка се изправи пред тях и един глас попита:

— Турци или християни?

— Пратеници на Али Башиа — отговори веднага Мулей-ел-Кадер.

— Вървете напред. Но почакайте да разпаля по-добре фитила на пушката си.