Емилио Салгари
Дамаския лъв (1)

Племенницата на Али Башиа

— Ето синьото знаме с три пълзящи лъва! Това е военният кораб на дамаския паша. Да се въоръжи нашият!… Господарке, часът на отплатата настъпи.

Мъжът, който каза това, бе турски войник, силен, едър и загорял… Човек би казал, че от много дни той дебне и чака този кораб от високата тераса на замъка Юсуф.

Този замък беше построен във венециански стил. За да се прогонят оттам защитниците на венецианската република, са били потребни двеста турски военни кораба.

Той беше въоръжен с петдесет топа и около двайсетина стенолома. Високите му кули се забелязваха отдалече. Мощният глас на войника заглуши за един миг шума на вълните.

Малко след това една много хубава млада девойка изтича от една от кулите. Тя беше около двадесет и две годишна. Хубостта й беше забележителна: продълговато лице, великолепни черни, блестящи очи; много червени устни, прав нежен нос и много тъмни коси, които падаха по раменете й. Но въпреки гръцката чистота на чертите на това лице, то имаше енергичен, дори твърд израз и този израз издаваше при пръв поглед жестокост. Изобщо тя беше образец на турската жена такава, каквато я създаваха жестоките цариградски султани от петнадесетия и шестнадесетия век.

Като всички благородни туркини от онази епоха тя носеше широки шалвари от бяла коприна, бродирани със злато, елече от зелена коприна с копчета от бели бисери и колан от червен брокат, чиито ресни падаха чак до червените й кожени обувки. Младото момиче не носеше никакво златно украшение, само в колана й имаше затъкната малка сабичка, чиято дръжка бе украсена със сапфири и смарагди.

— Защо капитанът вика толкова силно? — попита тя турчина, който, наведен над оградата на терасата й с ръце над очите, дебнеше нещо. — Сега е време за кафе.

— По-хубаво кафе ни пристига от морето — отговори капитанът. — Дамаският паша падна в примката на вашия чичо, великия Башиа.

Очите на младото момиче добиха особен блясък.

— Наистина ли, Метюб?

— Не съм сляп! Погледни корабчето на пашата, то иде насам. Ето синьото знаме с трите пълзящи лъва.

Младото момиче се намери с един скок на широката ограда и като сложи ръката над очите си, загледа внимателно.

Страшна пропаст се откриваше пред краката й. От тази страна замъкът беше върху стръмен морски бряг, където вълните достигаха повече от сто метра височина. При все това тя стоеше права, наведена напред, и гледаше внимателно точката, която й посочи Метюб.

На по-малко от хиляда крачки един малък военен кораб, с около триста тона вместимост и с остър нос, се отправяше с помощта на големите си платна, опънати върху две мачти, на североизток. Изглеждаше, че той пътува към Цариград. Два реда гребци помагаха на вятъра.

— Осем топа — преброи с висок глас капитанът. — Двадесет войници и двадесет гребци. Една хапка за нас. Какво ще кажеш ти, господарке?… Ескадрата на Башиа пази ли още пътя за архипелага?

Хараджа мълчеше. Наведена над пропастта, тя прекарваше нервно ръка по черните си като гарваново крило коси.

Челото й беше набръчкано. Изглеждаше, че страшна буря бушува в мислите на девойката.

— Чу ли ме, господарке? — повтори капитанът, като направи нетърпелив жест. — Ще оставим ли да избяга дамаският паша, бащата на храбрия войник, който насмалко не ти стана съпруг?

Хараджа продължаваше да реши косата си. Тя промълви:

— О! Спомените на миналото!…

Метюб попита малко иронично:

— За кого мислиш?… За дамаския лъв или за съпругата му, прочутата във Фамагуста капитанка Буря, на която дължа един добър удар с меч?

Девойката подскочи. Червенина заля лицето й. Свирепа светкавица блесна в очите й и със съскащ глас тя попита:

— Да не би да си се изморил да обикаляш терасите на замъка, Юсуф?

Турчинът я погледна със скръстени на гърдите ръце и отговори спокойно:

— Ако племенницата на Али Башиа иска да види как един човек се хвърля в морето и се разбива о подводните скали, трябва да каже само една дума. Аз съм готов да скоча.

Стъпил на оградата, той гледаше без да трепне подводните скали, в които се разбиваха вълните на прилива.

— Колко струва днес един човешки живот — продължи той, — когато в Крит от една година падат с хиляди турци и християни. Ако ти ме беше изпратила там, може би щях да бъда в числото на петдесетте хиляди турци, чиито кости са пръснати из острова.

— Ти си луд — отговори Хараджа, като го хвана за ръката и го застави да слезе. — Готов ли е моят кораб?

— От осем дни.

— Ами оръжията ми?

— Те са на борда.

— Да вървим, Метюб. Ако засега не мога да хвана Дамаския лъв и жена му, ще хвана поне бащата. Малкият сигурно е задигнат от Венеция. Без съмнение той е вече в Крит, в ръцете на чичо ми.

— Може би няма да го намерим жив. Случва се наистина чичо ти да се забавлява, като погубва малки християни.

Метюб й подаде ръка, за да й помогне да слезе от оградата, и двамата започнаха да слизат по една безкрайна стълба, изсечена в самата скала и толкова тясна, че само няколко души биха я защитили срещу една малка войска.

По горните тераси и кулите се появиха жени и войници. Но никой не посмя да извика, за да посочи кораба на дамаския паша. Хараджа вдъхваше на всички голям страх.

След като слязоха повече от сто и шестдесет стъпала, капитанът и младото момиче стигнаха на брега на малък басейн, сред който се полюляваше великолепен военен кораб, с около четиристотин тона вместимост, целият боядисан в червено.

Той имаше две платна, каквито се употребяваха тогава в източното Средиземно море. Те също бяха боядисани червени, с широки напречни сини ивици.

Три реда гребци, шестнадесет топа, поставени така, че да могат да стрелят на всички страни; тридесет каторжници, вързани с вериги за пейките; четиридесет турски войници, облечени в броня екипаж и въоръжение, страшни за размерите на този малък кораб.

Една лодка чакаше Хараджа, за да я отведе на борда.

Капитанът попита лодкаря:

— Никой ли не липсва?

— Никой.

— Карай!

След няколко секунди племенницата на Али Башиа и капитанът пристигнаха на кувертата на кораба.

Войниците, въоръжени с пушки и ятагани, се бяха наредили на кувертата, за да отпадат почест на господарката на замъка. Тя не благоволи да ги погледне и влезе в кабината си, а Метюб даде необходимите заповеди за маневра.

Вдигнаха двете котви с няколко завъртания на винта. Гребците започнаха да удрят равномерно водата и корабът излезе от басейна, зави покрай една скала, въоръжена с батарея, и лек и някак тържествуващ, излезе в морето.

Бързото корабче на дамаския паша беше минало вече замъка Юсуф и продължаваше спокойно пътя си, карано от гребците.

Племенницата на Али Башиа, която беше влязла в кабината си, скоро излезе, облечена почти цялата в стомана: каска, украсена с китка щраусови пера, ризница, наръчници и набедреници. Извит меч прекрасно оръжие за нападане, заместваше изящната малка сабя.

— Може ли да започна стрелбата, Метюб? — попита тя.

— Когато поискаш. Ние сме вече на три изстрела разстояние.

— Извикай им да се предадат. Но най-напред кажи, виждаш ли на кувертата бащата на Дамаския лъв?

— Не виждам възрастен човек между войниците. Предполагам, че може да е болен.

Жестока усмивка се появи на устните на Хараджа. Капитанът промърмори:

— Хм! Не бих искал да съм на мястото на този беден паша.

— Метюб — скара му се Хараджа, — струва ми се, че си губим времето.

— Ще го хванем веднага. Един момент.

Той скочи към средната дупка за слизане в кораба и извика:

— Надзиратели, вземете волските жили и помилвайте гърбовете на каторжниците. Трябва да се действа бързо… Разбрахте ли?

Тъжни викове избухнаха във вътрешността на кораба. Той се върна в предната част, където моряци пълнеха един топ.

— Стреляйте най-напред без снаряди заповяда той. — Ако не спрат, ще се целите в мачтите…

Грамадното оръдие, дълго три метра, изгърмя силно. Капитанът на корабчето отговори, като качи и свали три пъти знамето си на мачтата за поздрав. Но вместо да спрат, те започнаха да гребат по-бързо. Хараджа смръщи вежди и гняв блесна в очите й.

— Как — извика тя, — те не се подчиняват на заповедта на племенницата на великия Башиа!

— Господарке — отговори Метюб, — твоето знаме още не е развяно. При това корабчето не е на бедни търговци, а на един могъщ паша.

— Развей знамето на чичо ми.

— Тогава те ще увеличат скоростта, за да избягат.

— Ние ще ги хванем, като нападнем кораба.

— Да, но трябва силно да го обстрелваме. При това те се отправят засега към петдесетте кораба, които чичо ти остави на твое разположение. Ей вие, на кърмата… Забучете знамето на великия Башиа.

Веднага едно знаме от червена коприна с два кръстосани топа се развя по дължината на голямата мачта, придружено с нов изстрел без снаряд.

Както предвиди Метюб, хората от корабчето, вместо да спрат, удвоиха бързината, като насочиха оръдието си към кораба в знак, че ще се защитават, ако ги нападнат.

— Е, как е, госпожице — попита иронично капитанът. — Изглежда, че знамето на великия Башиа не подейства много на дамаския паша.

— Огън! — отговори младото момиче, като скърцаше със зъби. — Разтроши всичко… Четири години чакам това.

— Стреляйте в предната част — извика Метюб.

Веднага двадесет души започнаха адска музика с оръдията. Корабът опита още веднъж да развее знамето на дамаския паша, но като видя, че продължават да го обстрелват, започна и той да отговаря.

Капитанът се усмихна и повтори предишната си заповед към надзирателите на каторжниците.

Под дъжд от удари нещастниците, осъдени да умрат на скарите, започнаха по-силно да гребат.

Корабчето, при все че разполагаше с по-малко гребци, се стараеше напразно да избяга. Неприятелят напредваше, обаче то продължаваше храбро да отговаря на артилерийския огън.

Хараджа, седнала между двете мачти, наблюдаваше хората си. Мускул не трепваше на лицето й. Тя изглеждаше усмихната, при все че около нея свиреха куршуми и гранати.

Капитанът на два пъти й извика да слезе в кабината си. Тя не помръдваше, въпреки че двама албанци паднаха убити в краката й и кръвта им я опръска.

Битката траеше вече половин час без големи материални щети, защото гъстият пушек пречеше на стрелбата, когато на хоризонта се явиха цяла редица кораби, които съвсем затвориха пътя.

— Пашата е хванат — каза Метюб и даде знак да се спре огънят.

Наистина корабчето нямаше вече надежда да избяга. Хората му видяха, че и петдесетте кораба носеха знамето на Али Башиа. То сви платната си, прибра греблата и спря огъня.

До знамето на дамаския паша развяха бяло знаме в знак, че се предават.

— Доволна ли си, господарке? — попита Метюб, след като даде знак да се гребе по-бавно.

— Не виждам пашата — каза неспокойно Хараджа.

— Той навярно е болен, както ти казах.

— Кой е капитанът му?

— Този, който направляваше огъня.

— Прикачи на мачтите две стоманени куки.

— Стоманени куки за пашата! Пазете се, господарке.

— О, чичо ми е много силен и мощен в Цариград. При това ти не знаеш какво ще направя.

Тя се изправи. Стрелците се наредиха в права линия, готови да стрелят.

Двата кораба се доближиха.

— Предайте се! — извика Метюб със силен глас.

Един висок войник, слаб, с тъмна кожа, в пълно въоръжение, попита:

— На кого трябва да се предадем?

— На племенницата на великия Башиа.

Човекът побледня. Той каза с усилие:

— Знаеш ли кой е на кораба?

— Дамаският паша.

— И ти ни обстрелва? С какво право?

— С правото на по-силния — каза Хараджа. — Засега ела на моя кораб. По-късно ще се занимаем с пашата. Предупреди хората си, че при най-малкия опит за съпротива ще ги потопя заедно с кораба.