Емилио Салгари
Дамаския лъв (8)

Неискреност

Приготовлението не трая дълго. След няколко схватки, в момента, когато от височината на укреплението херцогинята извика: „Мулей, не забравяй правия удар“, Дамаския лъв нанесе сполучлив удар с меча си и рани Метюб. Веднага потече кръв и обагри ризницата.

Докато от укрепленията бурно ръкопляскаха, победителят попита:

— Предаваш ли се?

Метюб не можа да отговори. Конят му се обърна рязко. И понеже раненият беше паднал на шията на коня и без съмнение го стискаше машинално с ръцете си, животното препусна в галоп по посока на турския лагер.

Мулей-ел-Кадер се готвеше да го догони, но турският полковник отиде при него и му каза:

— Имай милост към победения. При това твърде вероятно е, че много скоро той ще умре. Ти го чу, че хърка.

— Но той не се предаде! — възрази Дамаския лъв.

— Не беше негова грешка, защото бе в особено състояние, а грешка на коня му.

— Вие не сте честни. Предизвиквате хората на двубой, а после бягате или си служите с измами.

В това време един конник излезе от укреплението и препусна в галоп. Златната му ризница блестеше. Това беше граф Морозини.

Когато ги доближи, той се обърна към турчина със сух глас:

— Господине, много се злоупотребява с нашата добрина. Защо не заставите ранения да се предаде?

— Конят му препусна, бърз като светкавица. Кой би могъл да го спре?

— А скритите мъже вчера сутринта?

— Казах вече на героя ви, че армията ми не е замесена в тази измяна. Може би виновният е Али Башиа.

— Дойдох да ви натоваря с поръчка за него.

— Кажете, генерале.

— Предайте на адмирала, че може да си вземе племенницата, но при едно условие. Ако откаже — чуйте ме добре! — ще разруша или с топове, или с мини Алберонското укрепление и всички, които са в подземието, ще загинат.

— Продължавайте, господине — каза полковникът.

— Синът на Дамаския лъв е отвлечен от Али Башиа.

— Наистина, чух за това нещо.

— Кажете му, че ако ни върне детето, племенницата му ще може свободно да излезе от укреплението.

— Жива?

— Жива! Изглежда, че раната й не е смъртоносна.

— Уверявате ме, че не е мъртва?

Мулей-ел-Кадер се намеси:

— Последната нощ беше жива, но в скривалището тя е лишена от грижите, от които има нужда.

— Давате ли ми десет минути?

— Даже двадесет — отговори графът. — Но ако не се върнете, всички оръдия, с които разполагам, ще обстрелват убежището на Хараджа, докато камък не остане от него.

Турчинът мушна с шпорите си хълбоците на арабския си кон и препусна с бързината на вятъра.

Главният капитан и другарите му не чакаха дълго време. Още не бяха изминали и десет минути, и от турските позиции се зададоха петдесет невъоръжени конници, предвождани от полковника, който държеше едно дете в ръце.

— Синът ми! — извика Мулей, много развълнуван. — Най-после пак ще го видя.

Вече ясно се различаваше костюмът на детето, облечено по венециански. Черните му коси се вееха свободно.

Дамаския лъв и графът препуснаха на конете си, за да посрещнат по-бързо полковника, а конниците се спряха зад Алберонското укрепление.

— Ето, господине — каза турчинът и подаде детето. — Удовлетворени сте. Сбогом!

Той обърна коня си и препусна в галоп, като при укреплението взе със себе си и свитата, увеличена от скритите в подземията хора. Една жена беше взела Хараджа на своето широко седло.

— Енцо — каза Мулей, като гледаше малкия, който уплашено го фиксираше. — Енцо, не познаваш ли вече баща си?

Той го притисна до гърдите си и го покри с целувки.

Турците обаче се отдалечаваха много бързо, като че ли се страхуваха от нещо. Тая бързина породи подозрение у графа.

— Мулей — каза той, — дълго ли време не сте виждали детето си?

— Повече от година.

— Сигурен ли сте, че това е вашият син?

— Но кой може да бъде?

— Да отидем бързо при херцогинята.

Те препуснаха в галоп и след малко се намериха на подвижния мост на укреплението Маламоко.

В това време пристигна и херцогинята, следвана от множество офицери.

— Енцо! Детето ми! — извика тя.

— Вземи го! — каза Мулей и й го подаде.

Елеонора го притисна до гърдите си и каза:

— Говори, Енцо, майка ти иска да ти чуе гласа!

Момченцето гледаше жената също така уплашено, както гледаше преди малко и Дамаския лъв.

— Не ме ли разбираш вече? — попита младата жена. — Когато те оставих, ти ми говореше!

Граф Морозини се намеси:

— Госпожо, сигурни ли сте, че това е вашият син?

— Господи! Графе! Какво говорите?

— Погледнете го добре. Познавате ли го?

— Децата се изменят така бързо… Толкова време не съм го виждала!

— Очите, косите… Разгледайте го добре, херцогиньо!

— Графе!

Главният капитан извади ятагана си, приближи го до гърдите на детето и каза на турски:

— Говори или ще те убия!

— Сиди, аман (извинете, господине) — отговори веднага малкият.

Беше турско дете.

Херцогинята остави полека детето на земята и се отдалечи, като плачеше.

— Още веднъж тия нещастници ни излъгаха.

Граф Морозини, без да чака, се беше спуснал по стълбата, която водеше към оръдията. Той забеляза турската група, която се беше отдалечила на повече от две мили. Все пак той извика:

— Огън! Стреляйте по тия кучета!

Топовете изгърмяха, но без резултат. В това време един мъж, който беше дошъл мълчаливо, придружен от Мико, се представи на херцогинята и на мъжа й.

— Никола! — извикаха те.

Мъжът се поклони и каза:

— Нося добри известия.

— Говори бърже! — извика херцогинята.

— Уверявам ви най-напред, че детето ви не е в опасност. Али Башиа открито го покровителства, въпреки протестите на свитата му.

— Това е вече нещо… А Хараджа?

— Раната й ще я държи затворена най-малко три седмици.

— А Метюб?

— Пристигна в лагера по-скоро мъртъв, отколкото жив, но изглежда, че този човек има твърда кожа, защото, въпреки страшния удар, който му нанесохте, уверяват, че той няма да умре.

Граф Морозини, след неуспеха на артилерията, напусна укреплението и се върна при Дамаския лъв и жена му. Той попита:

— Вие сте човекът, на когото дадох свободен билет, нали?

— Да, генерале.

— Той ни носи новини от неприятелския лагер, графе.

— А също и наши новини — добави Никола. — Научих вчера от един мой приятел, който живее на село, че са пристигнали в пристанището Капео венециански кораби начело със Себастиано Вениеро.

— Великият адмирал на Републиката! — извика граф Морозини.

— Да, генерале.

— Много кораби ли са?

— Само осем, но всички нови, отлично въоръжени и много бързи.

Развълнуван, Дамаския лъв се реши да каже на жена си:

— Искам да замина!

— Къде?

— За пристанището Капео. Може много да се очаква от един Себастиано Вениеро, даже и това, че ще нападне кораба на Али Башиа. А това ще значи освобождение на нашия малък Енцо. Ако искаш, Елеонора, Мико и Никола, понеже последният познава пристанището и има приятели във вътрешността на острова, могат да ме придружат.

Херцогинята каза:

— Искаш да поемеш този риск?

— Готов съм на всичко, мила, за да изтръгна от ръцете на Хараджа сина си и баща си.

— Тъкмо мислех за нещастния дамаски паша — намеси се Никола. — Не зная дали Вениеро със своите осем кораба би се решил да нападне великия Башиа. Но той може да атакува и да разруши скривалището на тигрицата… Как мислите, генерале?

— Че не трябва да се изпуща нито един случай, който може да донесе на турците зло.

— Кажи си сега мнението, Елеонора — помоли Дамаския лъв.

— Нощта ще бъде мрачна. Чувам отдалече гръмотевица — отговори херцогинята. — Замини!

— Но кой ще бди над тебе през моето отсъствие, което може би ще бъде дълго?

— Главният капитан на Крит — отговори важно граф Морозини. — Жена ви, Мулей, е под покровителството на Светлейшия.

— Благодаря! Ако ми се удаде случай, не само ще освободя пленниците, но ще платя на пашата за неговите нечестни постъпки.

— Кога ще тръгнете? Трябва да предупредя предните постове.

— Щом настъпи нощта — отговори Никола. — Зная къде са главните постове. Надявам се, че ще ги избегнем.

— Значи, до довечера — каза главният капитан. — Ще ви чакам на укреплението Коварцере.