Емилио Салгари
Дамаския лъв (2)

Свирепост

При тая брутална заповед капитанът на пашата подскочи от възмущение, вдигна тежката си сабя, а с лявата си ръка грабна един от ония дълги пистолети с дръжка, украсена със седеф, с каквито си служат турците в Мала Азия.

— Ти още не си ме победила — каза той гневно. — Нито един от хората ти не се е качил на кораба ми, за да свали знамето на моя господар.

Хараджа протегна ръка и посочи петдесетте кораба, спрели на около една миля оттам.

— Опитай се да минеш тая ограда, ако се мислиш толкова силен.

— Но защо ни спирате така, когато султанът чака господаря ми в Цариград?

— Това е наша работа, на Али Башиа и моя. Предаваш ли се?

— Казах ти, че още нито един твой войник не е стъпил на кувертата на кораба ми.

— Скачай, Метюб! — заповяда младото момиче.

Метюб прекрачи оградата и се намери на корабчето с вдигнат меч.

Капитанът на пашата, смел като всички азиатски турци, се хвърли срещу него и кръстоса меча си с неговия. Той можеше да го убие с един изстрел, но борейки се честно, хвърли пистолета и взе в лявата си ръка един ятаган, три пръста широк.

Метюб се облегна на оградата. Той веднага разбра, че има работа с достоен противник.

Хараджа, сложила крак върху едно оръдие, присъстваше спокойно на този двубой.

В продължение на четири или пет минути двамата борци си разменяха страшни удари; всеки от тях се опитваше да разцепи каската на противника си.

Изведнъж капитанът на корабчето се подхлъзна и падна на кувертата, повлечен от тежестта на въоръжението си. Той изпусна сабята и ятагана си. Метюб скочи върху него и допря меча си на гърлото му.

— Да го убия ли? — попита той Хараджа.

Племенницата на Али Башиа не отговори веднага; после каза:

— Не, ние имаме да говорим с него.

— Стани! — каза Метюб на противника си.

Падналият скочи веднага, грабна сабята си, строши я от една мачта и рече:

— Аз не съм победен, а жертва на нещастен случай… И зная зловещата репутация на племенницата на великия адмирал.

Той прескочи оградите на двата кораба, падна на две крачки от Хараджа и каза:

— Ето ме… Какво искаш от мене? Животът ми?… Вземи го.

— Искам просто да узная къде се намира господарят ти — каза младото момиче, след като се увери с един поглед, че стоманените куки са прикрепени на мачтите.

— В кабината си, болен е.

— От какво?

— От рани в краката.

— Добре… Сега искам да ми кажеш друго нещо.

— Питай.

— Къде отивахте?

— В Цариград, дето сме повикани от султана с писмо.

— А!… Написано наистина от ръката на великия везир?

Учуден от тона на събеседницата си, капитанът сбърчи вежди и промърмори:

— Мисля, че да… Освен ако това не е предателство, за да се въвлече господарят ми в засада.

— Иди питай в Цариград.

— Пусни ме да ида.

— Засега не. Може би след малко, когато ми кажеш каквото искам.

— Какво искаш да узнаеш?

— Къде се намират Мулей-ел-Кадер, синът на твоя паша, и жена му, прочутата капитанка Буря?

— Мене ли питаш за това?

— Ти трябва да знаеш къде е синът на господаря ти, когото отдавна търся напразно из цяла Италия. Те са живели известно време в Неапол, където херцогинята християнка има големи имоти. Били са известно време и във Венеция, в палата „Лоредан“. Но изчезнаха в мига, когато аз щях да мога да си отмъстя на единия или другия. Само детето им остана в Царицата на Лагуните… Или по-право беше останало… Защото в тоя час плува към Ориента.

— Ти ли заповяда да го задигнат?

— И вместо родителите взех сина.

— Е, хубаво! И аз не зная къде се намират родителите му. След като се ожени за християнката, синът на моя господар скъса всякакви отношения с баща си, който като добър мюсюлманин не можа да се съгласи с тая женитба.

— Искаш да ме заблуждаваш? Лъжеш се. Къде се крият тия проклети гяури? Искам да зная, иначе ще накарам да те насекат на късове.

— Направи го, казах ти вече.

— Не бързам. Ти знаеш къде се намира синът на пашата: в Италия или в Ориента?

— Повтарям ти, че не зная.

— Куче! — извика Хараджа, като подскочи към него. — Значи, ти искаш непременно да умреш?

— Баща ми е умрял, борейки се срещу кюрдите. Аз ще умра, убит от мои братя по вяра. Смъртта никога не плаши добрите войници.

— Ще говориш ли?

— Ако искаш да знаеш, че кюрдите идват от време на време да безпокоят жителите на Дамаск, мога да те уверя в това.

— Какво ме засяга?

— Е, тогава мога да ти кажа, че пилетата най-добре се угояват, ако се тъпчат с ориз.

— Вземи този човек и го съблечи!

Негърът веднага се хвърли върху капитана и го събори на земята. Започна се борба, която не трая много дълго. Нещастният капитан остана най-напред без оръжие, а после и без дрехи. Едно дебело въже се спущаше между двете мачти. Четирима моряци помогнаха на палача да върже ръцете и краката на капитана. После те го повдигнаха на около четири метра над кувертата. От двете му страни бяха двете куки, с превити остри, дълги четири-пет пръста върхове.

Капитанът на пашата се остави да го окачат на края на въжето, без да издаде някакъв звук.

— Ще говориш ли? — попита яростно Хараджа.

— Казах ти вече, че нищо не знам.

— Ще видим… Ако проговориш, нищо няма да ти сторя.

— Нищо не знам.

— Залюлейте го… Ще видим дали не ще проговори, когато го захапят куките.

— Напразно ще си губиш времето.

— Пускай, Ахмед! — изрева племенницата на великия Башиа.

Хората от екипажа на корабчето трепереха от гняв. Като видяха капитана си спуснат между куките, те се прицелиха с пушките си. Но осемте оръдия и тридесетте войници на военния кораб ги убедиха да стоят мирно, за да се избегне общо кръвопролитие.

Капитанът, залюлян от негъра, полетя към една от куките.

— Ще говориш ли? — викна за последен път Хараджа.

— Нищо не знам.

— Нека Пророкът те помилва в рая!

Чу се ужасен вик, от който побледняха всички войници на корабчето. Със силно бутане негърът бе тласнал капитана върху една от куките и един от върховете й му откъсна месо близо до гръбнака.

Нещастникът остана за миг закачен на куката. После двама моряци го дръпнаха и той премина през цялата куверта, като я обля с кръвта си.

Чу се друг вик, още по-ужасен. Капитанът се беше блъснал с голяма сила в другата кука. Един от върховете и му разкъса корема. Гневно ръмжене се чу между моряците на корабчето. Но никой не посмя да изкаже възмущението си на глас.

Капитанът стоеше закачен на куката. През две широки рани изтичаха кръвта и червата му. Той хъркаше.

Племенницата на Башиа го гледаше със същата безучастност.

— Метюб — извика Хараджа, — този човек ми дотегна с хъркането си. Довърши го с един изстрел.

— Не ме карай да върша такава подлост — отговори Метюб. — Остави го да умре спокойно.

— Значи, ти си бил по-жесток от мене. Агонията му може да продължи няколко часа. Няма вече никаква надежда да остане жив. Райските фурии чакат с усмивка храбрите войници на исляма. Ускори полета му към тях.

— Може би, ти имаш право. Но това е работа на Ахмед, а не моя. Аз се бия, а не убивам.

— Чу ли, Ахмед? — каза Хараджа.

— Да, господарке.

— Довърши го.

Палачът взе от ръцете на един войник пушката, прицели се внимателно и стреля. Капитанът на пашата, ударен в главата, беше убит на място.

Хараджа помълча малко и попита своя капитан:

— Приспа ли те смъртта на този човек?

— Какво искаш да кажеш?

— Накарай тези хора да сложат оръжията си. Фитилите, които се правят в Дамаск, много пушат и развалят въздуха. Петдесетте кораба чакат да се развее синьо знаме на нашата мачта, за да тръгнат. Тогава хиляда топа ще смажат корабчето като някоя ладийка.

Хараджа говореше много високо, за да могат всички да я чуят.

Метюб се приближи до оградата и заповяда на екипажа на пашата:

— Долу оръжията. Племенницата на великия адмирал иска това.

Дамаските войници се поколебаха. После угасиха фитилите и хвърлиха оръжията си, които паднаха с голям шум на кувертата, а сабите и ятаганите хвърлиха в морето.

— Иди да намериш пашата — заповяда младото момиче.

— Какво ще правиш с него?

— Аз си зная и това е достатъчно.

Капитанът даде знак на Ахмед и на четирима войници да го последват на корабчето.

След няколко минути те се върнаха, като носеха на ръце един старец с дълга бяла брада, увит във великолепна покривка от дамаска коприна. Той беше бащата на Дамаския лъв.

Капитанът накара да сложат две пушки една до друга и положи стареца върху тях, на няколко крачки от Хараджа.

При все че беше повече от шестдесетгодишен, чертите на лицето му бяха енергични, а видът му — внушителен. Блестящите му очи се втренчиха със страх в очите на Хараджа.

— Коя си ти — попита той с треперещ глас, — та смееш да обстрелваш кораба, с който пътува за Цариград дамаският паша? Не видя ли, че моето знаме се развява на мачтата?

— Ами ти, старче, не видя ли знамето, което се развява на моя кораб?

Пашата вдигна очи към знамето и направи жест на учудване и гняв.

— Знамето на Али Башиа. Какво иска от мене великият адмирал? Той може да употреби по-добре времето си пред Крит.

— Аз искам да получа нещо от тебе.

— Но коя си ти?

— Негова племенница.

— А, владетелката на замъка Юсуф?

— Тя самата.

— Знаех, че един ден ще те срещна на пътя си, лукава жено — извика пашата, като сви юмруци. — Но този път ти сполучи да ме накараш да напусна града си, за да ме хванеш в морето… Какво искаш от мене? Пази се, аз съм роднина на Мохамед II!

— Той умря. И няма да остави райските фурии, за да ти дойде на помощ — каза язвително младото момиче.

— Аз съм княз.

— Колко князе са премахнали султаните! Те убиват братята си, а ако трябва, и децата им, когато ги подозират, че правят заговори… Аз ще те третирам като военен пленник. Това е всичко.

— Мене ли?

— Да, тебе, господаря на Дамаск.

— Но аз още не зная защо обстрелва корабчето ми и го спря.

— Направих и нещо повече. Погледни към наведената мачта.

Пашата се обърна и нададе вик на ужас, като видя капитана си, който висеше окървавен на желязната кука.

— Клетници! — извика той с пламтящи очи.

— От толкова малко ли трепериш?

— Подла жена!

— Ако беше проговорил, този човек щеше да е жив — заяви Хараджа студено.

— Ти си убила един храбрец!

— Когато забелязах храбростта му, беше много късно. Вината е негова. Ако беше казал къде се крият синът ти Мулей-ел-Кадер и жена му, херцогинята християнка, която се сражаваше във Фамагуста под името капитанка Буря, той още щеше да си пуши чибука.

— А, затова ли го уби? — извика пашата.

Хараджа вдигна рамене и отговори:

— Сега ти трябва да ми кажеш… Внимавай! Ние сме сред морето. Мога да потопя корабчето ти с всички, които са вътре. Никой няма да се спаси, за да отиде в Цариград и да разкаже тази история на нашия добър султан Селим.

— Това значи ли, че ако аз не говоря, ти ще ме убиеш като моя капитан, въпреки че съм по-благороден от тебе? Защото чичо ти най-после не беше нищо друго, освен един алжирски пират.

— Не зная. Ще видим.

— Какво искаш да узнаеш?

— Къде се намира синът ти?

— Какво те интересува това?

Светкавица блесна в очите на владетелката на замъка Юсуф.

— Значи, ти не знаеш, че ние се обичахме? Аз се надявах да стана жена на този герой, от чиито подвизи под стените на Фамагуста се възхищаваха сто хиляди турци и самият везир Мустафа!

— Наистина, чух да се говори за това — заяви пашата равнодушно. — Е, после?

— Една християнска принцеса ми го отне.

— Зная.

— Къде са се скрили? Ето три години, откак ги търся чрез доверени хора.

— Ловки в изкуството да промушват, нали? — попита иронично пашата.

— Те намериха следите им, но самите тях не.

— Тогава къде могат да бъдат?

— Аз питам тебе. Ти си баща на Дамаския лъв, ти трябва да знаеш.

Пашата се повдигна върху двете пушки, отхвърли покривката си и каза, като я гледаше в лицето:

— Знай, че от деня, в който синът ми се ожени за тази християнка и се отрече от вярата на баща си, аз не съм се занимавал с него.

— Лъжеш! — отговори Хараджа, като побледня. — Ти си длъжен да го защитиш. Но другата е гяурка. Тя се е борила срещу синовете на исляма и е убила мнозина от тях. Нея можеш да ми предадеш. Къде е тя? Искам да зная.

— Аз нямам известия от Мулей, а още по-малко от тази християнка… Къде са те? Кой знае! Херцогинята имаше просторни владения в Неапол, а също и в Евбея и в Крит. Може да пътуват из Италия, а ако не се чувстват сигурни там — из Европа.

— Като са оставили сина си във Венеция?

— Отде да зная какви са намеренията им?

— Стига шеги. Реши се да заговориш!

— Не мога да ти кажа това, което не зная!

— Значи отказваш?

— Повтарям, че не зная това, което те интересува.

— Твоят капитан казваше същото. Той се заинати. Виждаш докъде го доведе това.

— Какво искаш да загатнеш? — попита пашата, като побледня.

Вместо да отговори, Хараджа се обърна към негъра и заповяда:

— Донеси на куверта два инструмента за мъчение, две маси и бръсначите си.

— Да, господарке — отговори негърът.

— Какво се осмели да заповядаш? — извика дамаският паша.

— А ти кой си, та ми говориш с такъв тон? Един победен — нищо повече.