Емилио Салгари
Дамаския лъв (3)

Мъчението

Пашата не снемаше очи от племенницата на Али Башиа и се питаше дали тя иска само да го сплаши, или пък думите и бяха зловеща шега. Но връщането на Ахмед, който донесе една касетка, и на двамата моряци, натоварени с нещата, поискани от младото момиче, го убедиха в грешката му.

С глух, задавен от гняв глас той попита:

— Ти ще посмееш?

— Да, ако не говориш. Както ти казах, не те питам къде е синът ти. Стига ми да зная къде се крие жена му.

Пашата се засмя.

— Мислиш ли, че гяурите живеят разделени от жените си? Много добре знаеш, че могат да се женят само за една жена. Така че ако ти кажа къде е неаполската херцогиня, ще ти посоча и убежището на Мулей-ел-Кадер. Но аз не го зная. Може да ме убиеш, пиратска дъще, както уби моя капитан!

— Стига си бъбрил, паша — прекъсна го Хараджа с остър глас.

— Когато умра, всичко ще се свърши и ти не ще узнаеш нищо повече.

— Ти се инатиш? Не искаш да ми кажеш къде мога да намеря тази проклета християнка?

— За да я убиеш ли? — попита презрително пашата. — Племенницата на великия адмирал бързо ще намери хора, дошли от Триполи, Алжир или Мароко, готови да се бият дори и с жена.

— Лъжеш се. Аз също много сръчно си служа с оръжията. Надявам се, поне толкова сръчно, колкото и италианската принцеса.

— Да, разказвали са ми, че ти си отлична ученичка на твоя капитан, който минава за един от най-добрите фехтовачи.

— Къде си чул това?

— Един ден в Дамаск.

Хараджа се усмихна, поласкана от тези думи. Но тя скоро се съвзе и като видя, че палачът беше приготвил масата за мъчение и разглеждаше внимателно бръсначите, се върна на предишния разговор.

— Ще ми кажеш ли това, което те питам, да или не?

— Половин час вече ти разправям, че не зная — отговори твърдо пашата.

— Аллах!… Ще видим.

По даден от нея знак Ахмед се хвърли върху пашата, смъкна му копринената риза и шалварите, просна го на масата и му завърза здраво ръцете и краката. После той взе два големи бръснача, добре наострени.

— Да започвам ли, господарке? — попита той.

Викове на възмущение заглушиха гласа му. Моряците от корабчето, въпреки че бяха обезоръжени, протестираха против тази жестокост. Но Хараджа ги изгледа презрително и каза на Метюб:

— Напълни оръжията и ако тия дамаски гъски викат, очисти кувертата.

— На твоите заповеди! — отговори капитанът.

Ахмед, след като свърши шумното точене на бръсначите, хвана с лявата ръка едното рамо на пашата, повдигна малко месото и после започна с най-острия бръснач да дере кожата. Голямо петно кръв изпъстри гърба на нещастника.

Пашата не издаде никакъв вик. Хараджа стискаше юмруци. Челото на Метюб се помрачи.

— Ще говориш ли? — попита владетелката на замъка Юсуф.

— Не зная нищо — отговори пашата, като стискаше зъбите си.

Ахмед повдигна друг къс кожа. Той запита с поглед господарката си.

— Продължавай — каза тя.

Палачът взе друг бръснач. Той се стараеше, при все че не беше лесно, да не повреди мускулите.

Няколко минути нещастникът, когото деряха жив, издържа ужасната болка. Но след малко той извика.

— Ахмед ти одра само едно парче кожа: едва широчината на две ръце — каза Хараджа. — Дамаските старци малко издържат. Искаш ли верният ми Ахмед да почне отново, или реши да говориш?

Пашата мълчеше със стиснати зъби. Кръвта течеше по инструмента за мъчене и падаше на кувертата. По даден от господарката знак палачът беше пуснал кожата.

Тя поде:

— Виждаш, че съм жена, която съвсем не се смущава. Както убих капитана ти, разкъсан от върховете на куката, така съм способна да накарам да те одерат жив.

Проклятие се чу от устата на стареца.

— Искаш да знаеш къде са синът ми и жена му? — извика той. — Търси ги в Крит, ако смееш. Петдесет хиляди турци са паднали пред този град. Но ще паднат още толкова, преди да могат да влязат в него, аз ти го казвам. Десет години вече как нашите мъже работят и как чичо ти обстрелва венецианците. Но няма скоро пиратското му знаме да се развее над развалините на Крит. Можеш да отидеш и потърсиш тези, които преследваш от злоба. Иди, ти си свободна. Но се пази от подземните мини… там… Цели роти загиват наведнъж.

— В Крит! — повтаряше Хараджа, която изглежда не чуваше останалото. — Но какво правят в този град? Херцогинята по-рано се беше затворила във Фамагуста, с надеждата да намери там годеника си, граф дьо ла Хюсиер. Но след като се омъжи за сина ти, какво прави в Крит?

— Тя има имоти на острова.

— Да не би да ме лъжеш, за да се отървеш от бръснача на Ахмед?

— Не. Защото зная, че въпреки твоята вероломност, въпреки участието на твоя капитан и на твоя велик адмирал, ти не ще влезеш никога в острова. Твоите черни намерения не са опасни за тях.

— Ще се закълнеш ли върху Корана, че казваш истината?

— Да.

— Думата ти ми стига.

Тя даде знак. Ахмед нареди доколкото беше възможно върху кървавата рана парчетата кожа, които беше одрал, и я покри с една ивица плат, леко потопена в солена вода. Отвързаха пашата и той можа да седне.

— Доволна ли си сега? — попита той Хараджа, която го гледаше със същото равнодушие.

— Много.

— Ще идеш ли да преследваш моя син и жена му?

— Разбира се.

— Във вътрешността на Крит? С корабите на чичо ти?

— Не се грижи за това.

— Осведомявам се, защото предполагам, че ще присъствам на тази сцена.

— Ще присъстваш на обсадата на Крит, но от подземията на моя замък. Там има чудесен въздух.

— Кучка!

— Викай и хули колкото искаш. Моята кожа понася всичко. Алжирското слънце я кали, както и тая на чичо ми.

— И ти мислиш, че никой не ще отмъсти за тая обида на дамаския паша?

— Кой? Султанът? Но той има да се разправя с други неща.

След като изрече тези думи и се отказа от по-нататъшен разговор със своя пленник, Хараджа се отдалечи и обиколи кораба.

Тя се спря за малко на предния мостик, като съзерцаваше залеза и вдишваше соления въздух. След това се върна между двете мачти. Тя погледна, без да побледнее, трупа на капитана, който моряците сваляха, за да го хвърлят в морето, после даде заповед да издигнат синьото знаме, за да се даде сигнал на корабите, които стояха неподвижни на хоризонта, да я последват.

— В Крит! — заповяда тя на Метюб.

— Ти се надяваш, че ще можеш да отмъстиш там на Дамаския лъв и на херцогинята? Много мъчно ще влезеш в този град, където нашите не можаха да влязат от толкова години и пред чиито стени умират с хиляди.

— Защо да влизаме в него? Няма да има нужда.

— Смяташ да ги привлечеш навън?

— Разбира се.

— Как?

— Забрави ли, че аз отвлякох сина на Дамаския лъв? Като отидем в Крит, ще го намерим в ръцете на великия Башиа.

— Започвам да разбирам плана ти.

— Ще видиш, че всичко ще върви добре.

— Хм! — каза Метюб, като удряше с ръка дръжката на сабята си.

Хараджа го погледна и вдигна рамене. После тя каза:

— Да сложат вечерята.

— Сложена е.

— Не, да я сложат на кувертата. Искам да се любувам на великолепния залез.

— Човек би казал: дъжд от кръв — забеляза капитанът.

— Малко от кръвта, която тече пред Крит — каза цинично тя.

После, лека като сърна, тя скочи от топа, върху който седеше, и се отправи към кухните, за да даде заповеди.

През това време корабът, тикан от доста силен вятър, плаваше към Крит, последван от петдесет военни кораба от ескадрата на великия Башиа.