Емилио Салгари
Дамаския лъв (14)

В замъка Юсуф

Четиридесет часа по-късно малката ескадра спря. Замъкът Юсуф се виждаше още като точка в далечината. Но ако се приближаха повече, щяха да възбудят подозрение у обитателите му.

Адмиралът накара да свалят голямата ладия от кораба му. Тя можеше лесно да побере двадесет души и имаше на предната си част две мортири. На задната й част развяха турското знаме.

Седемте мъже, наели се с този смел опит, се настаниха в нея. И лодката, като развя платната си, мина пред кораба, поздравявана с „да живее“ от венецианския екипаж.

— За колко време ще стигнем? — обърна се Мулей към Никола, който управляваше кормилото.

— След около два часа наблюдателите ще ни забележат от терасите.

— Дано да не започнат да ни обстрелват. — Ще развеем турското знаме с емблемата на султана.

— Дали някой от войниците на замъка няма да те познае?

— Няма опасност: три години минаха, откакто бях там. Страхувам се само от това, как ще се отнесат към писмото.

— Писмото не изглежда подозрително. То носи печатите на султана и заповядва да ни приемат с почести, като пратеници на Господаря на правоверните, натоварени да направят анкета върху поведението на Хараджа. Ще можем, значи, да ядем, да пием и да чакаме сгодния случай, за да действаме. Ще дам заповед на временния управител на замъка да освободи незабавно дамаския паша… Всичко ще върви добре, ако само Хараджа остане още няколко дни в Крит…

— Внимание! — извика албанецът.

Ладията беше стигнала на две или три мили от замъка Юсуф. Грамадно червено знаме с полумесец в средата се развя на вятъра. Показа се малко облаче пушек, последвано от гърмеж.

— Гърмеж във въздуха? Или те не виждат още знамето, развято на лодката ни, или пък всички са пияни.

— Мико — каза Дамаския лъв, — отговори и ти с един изстрел във въздуха, преди да ни е споходила някоя граната.

— Ще наредим това — отговориха венецианските офицери, които бяха на предната част на лодката.

Напълниха един от двата мортира с барут и дадоха изстрел във въздуха. След този изстрел ладията можеше вече без страх да се приближава, поне в отсъствието на Хараджа.

Никола Страдиотос наблюдаваше внимателно прохода, който водеше до малкото пристанище. Той поръча:

— Снемете платната и си служете с веслата. Господин Мулей, вземете кормилото.

— Но моите ръце са също здрави, така че и аз мога да греба…

— Не се съмнявам в това. Но нали вие ще минете за представител на султана. Благородството ви не ви позволява това упражнение.

Морето беше доста спокойно. Ладията, умело карана от шестимата гребци, премина за четвърт час канала и хвърли котва пред един малък насип.

Някакъв едър мъж, цялото лице на когото беше обрасло, въоръжен от главата до краката, пристигна там.

— Кои сте вие и какво искате? — попита той много важно, като запали фитилите на оръжията си: два пистолета и една пушка.

— Ти си, който трябва да си кажеш името — отговори високомерно Дамаския лъв. — Ако съм добре осведомен, нито Хараджа, нито капитанът й са тук. Тогава?…

— Откъде знаеш това?

— Ще ти отговоря по-късно. Сега искам да узная кой заповядва в замъка в отсъствието на господарите, защото нося писмо от султана.

— За господарката ми?

— Съвсем не. За човека, който я замества.

— Значи за мене — отговори брадатият. — Аз съм новият капитан и аз заповядвам тук до завръщането на Хараджа.

— Значи ти ще отвориш писмото от султана?

— Аз ли? — извика брадатият и побледня.

— Трябва да го предам на управителя на замъка. Тъй като ти си управител, ти трябва да отвориш писмото.

— Но… султанът няма ли да ми изпрати копринено въже, задето съм се осмелил да счупя неговите печати с нечистите си ръце?…

— Глупак!… Не се страхувай… Остави ни да слезем и ще прочетем заедно писмото, при все че зная наизуст съдържанието му… Как се казваш?

— Санджак.

— Азиатски турчин, нали?

— Да, господине.

— Кажи на негрите, които се крият зад стълбата със запалени фитили, да отидат да се хранят.

Турчинът, комуто видът и тонът на Дамаския лъв направиха силно впечатление, си потегли, колебаейки се, три или четири пъти брадата. После се реши и със силен глас извика:

— Пратеникът на султана ви заповядва да идете да се храните.

Като чуха тези думи, десет или дванадесет войници, въоръжени с пушки, скрити зад стълбата, побързаха да се качат по нея и да изчезнат.

Голямата ладия привързаха за един бронзов кол и после шестимата мъже, въоръжени от главата до петите, стъпиха на сушата.

— Води ни — каза Дамаския лъв. — Надявам се, че ще ни предложиш хубава храна. Морският въздух изостря апетита.

— Да, ефенди — ти и хората ти ще се нахраните отлично.

Малката група изкачи дългата стълба, която беше толкова тясна, че двама души биха могли да я защитават от пристъпа на цяла армия, премина триста стъпки по-нататък един подвижен мост и влезе в голямата почетна зала. При все че им беше заповядано да отидат да се хранят, всички войници се бяха строили там или от предпазливост, или пък да отдадат почести. Войниците бяха около петнадесет души негри, почти всички с херкулесовски форми, и толкова кюрди, които бяха специалисти артилеристи. Имаше, освен това, и слуги, почти всички негри или мулати, и жени, чиито смехове се чуваха навред.

Новият капитан мина заедно с гостите през залата. Войниците им отдадоха почести, но със запалени фитили на пушките. Той ги въведе в една широка зала в мавритански стил, в средата на която имаше фонтан от зелен мрамор. Наоколо имаше великолепни дивани от бяла дамаска коприна. Трофеи и оръжия красяха стените. В единия ъгъл на залата имаше голяма маса, заобиколена от столове в марокански стил, украсени със седеф, а седалищата им бяха от червена кожа.

— Ефенди — каза капитанът, — ще ви поднесем храната веднага. Моля да се разположите добре — ти и твоите хора.

— Един момент — каза Мулей, — като видя, че в залата влезе някакъв човек с дълги коси, който носеше висока шапка и черни копринени дрехи. — Кой е този?

— Секретарят на Хараджа.

— Човек би казал, че е арменец.

— Такъв е наистина.

— Предателска раса — промълви със стиснати зъби Никола.

— Защо го повика?

— Защото само той знае да чете.

— Добре. Но ти ще отвориш писмото.

— Защо не Хасар?

— Защото то трябва да бъде отворено от управителя на замъка Юсуф и от никой друг. Трябва да спазвам заповедта. — Той извади писмото, сложи го на масата и настоя. — Отвори го и арменецът ще го прочете. Ще отидете да го прочетете там, при малката маса, и ще ни оставите да се подкрепим добре.

Санджак се доближи до една врата и удари силно върху един гонг, чийто звън се разнесе из широката зала.

Изведнъж десет роби и шест слуги, носещи сребърни чинии и чаши, нахлуха в залата и веднага наредиха масата.

— Кълна се в Пророка — каза Мико, — добре се държат тука. Смятам, че ще прекараме приятни дни!

След като масата беше готова, влязоха други роби. Те донесоха печен дивеч, риби, кисело мляко и специални турски сладки, пържени в масло; варена царевица и смокини.

— С това можем да се подкрепим — каза Мико. — Но няма нищо за пиене. Кажете на управителя, че султанът не презира кипърското вино и ние като негови подчинени не можем да не му подражаваме.

— Разбра ли? — попита Мулей-ел-Кадер капитана.

— Да, ефенди. И в Юсуф може да се пие кипърско вино, откакто султанът, господар на правоверните, ни дава пример.

— Тогава донесете ни вино и ни оставете да се храним спокойно. През това време ще накараш да ти прочетат писмото.

Шестимата мъже нападнаха смело ястията, а робите им наливаха златисто кипърско вино.

В това време капитанът и арменецът разглеждаха внимателно страшното писмо, от чийто вид като че ли ги втрисаше, преди даже да знаят съдържанието му.

Обядът бе скоро привършен. Тогава в залата влезе един негър, който носеше на главата си сребърен съд и порцеланови чашки.

— Ей, черньо — попита го Мико, който беше настроен да се шегува след изобилния обяд, — това истинско мока ли е?

— Да, това е същото, от което пие моята господарка — каза разтреперан негърът.

— То трябва да е изветряло, защото господарката ти отсъства от дълго време.

— Пекох го тая сутрин, ефенди.

— Тогава ще го опитаме — съгласи се албанецът и го изгледа накриво.

В това време към групата се приближи бавно управителят, следван от секретаря, който носеше прочутото писмо.

— Успя ли твоят арменец да разгадае тия арабски знаци? — попита Мулей, като пиеше на малки глътки горещото кафе.

— Да, господине — отговори управителят.

— Значи ти разбра какво иска султанът?

— Да ви окажа гостоприемство до завръщането на господарката ми и да ви отдам почести като на принцове.

— Кръвта ми е действително царска. Майка ми беше братовчедка на Мохамед II.

Брадатият побледня и промълви:

— Ефенди, какво мога да направя за тебе?

— Това, което ти заповядва писмото. Нищо повече.

— Да предам замъка в твои ръце?

— Да, до завръщането на господарката ти. Внимавай, аз заповядвам от името на султана, а трябва да помниш, че в Цариград има още копринени въжета.

— Зная, ефенди. Но аз не съм важна личност.

— Ти си управител на замъка. Можеш, значи, да бъдеш виновник, поне дотолкова, доколкото се отнася до копринените въжета на султана… Нека дойде по-наблизо секретарят на Хараджа. Има една чаша кафе и за него.

— Той не би посмял.

— Тогава ще го домъкна тук — каза Мико и стана. — Зная как се слага диамантен прах в захарта, за да се пробият червата на неблагоразумните сътрапезници. Но ние няма да постъпим така с тия, които каним.

Никола потрепери, спомняйки си подобни истории, но се успокои, като видя, че доведеният от Мико арменец доближи без колебание чашата до устните си и я изпи.

— Голяма чест ми правите, ефенди — каза той най-напред и се поклони.

— Пий и после ще говорим — му отговори Дамаския лъв.

— Слушам те, ефенди.

— Седни и ти, Санджак. Ще отговаряте на въпросите ми.

— Говори.

— Колко затворници има в замъка?

Двамата мъже се спогледаха изненадани. После капитанът, след като изпи глътка кипърско вино, за да се съвземе, отговори:

— Може би султанът мисли, че замъкът е пълен със затворници.

— Но в подземията няма ли случайно някой затворник?

— Мисля, че да.

— А! Ти мислиш… Добре! А в Цариград казват, че този затворник е дамаският паша.

— Не зная кой е, ефенди. Щом го хванаха, и Хараджа замина.

— Знаят в Цариград и това, че господарката ти е одрала малко кожа на този славен воин. Вярно ли е?

Санджак пое дълбоко въздух, изпи половин чаша вино и промълви:

— Наистина едното рамо на пленника беше превързано.

— Грижиха ли се поне за него? — извика пратеникът на султана със страшен глас.

— Да, ефенди, заклевам ти се в Корана. Господарката ми поръча да се грижа много добре за него.

— Къде е пашата?

— Но той наистина ли е дамаският паша?

— Да. В Цариград ние добре знаем какво става в Юсуф, а тия, които живеят тук, не знаят.

— Не знаех, господарю. Смятах пленника за човек, който е сгрешил спрямо господарката ми.

— Ще приготвиш стая за този пленник. Искам тя да бъде съседна с нашата, защото трябва да го наглеждам.

— Ще се подчиня, господарю.

— Мико, придружи капитана, нека и другите ви последват.

Албанецът и четиримата венециански офицери станаха. Санджак и арменецът излязоха, последвани от петима мъже.

В залата останаха само Мулей и Никола.

— Защо не отидохте с тях, господарю? — попита гъркът.

— Баща ми ще ме познае веднага и всичко ще бъде разкрито. Не забравяй, че ние сме по-слаби и че единственото полезно оръжие за нас е лъжата…

— Понякога съм много глупав — призна Никола. — Възхищавам се от благоразумието ви.

— Да излезем на терасата. Може би ще различим няколко черни точки, които да ни убедят в присъствието на венецианските кораби.

Те минаха през почетната зала и излязоха на една тераса, снабдена с два стенолома и шест топа. Мулей приближи до оградата, без да благоволи да отговори на поздрава на кюрдите, които излъскваха оръжията, и обгърна с поглед хоризонта.

— Виждаш ли нещо? — попита той гърка.

— Вие нищо ли не различавате?

— Съвсем нищо, а мислех, че виждам добре.

— Вярно! Но въпреки това, ескадрата е там долу, на север. Мога да преброя осемте черни точки, които представляват осемте кораба.

— Какви очи!

— Очи на човек, прекарал по-голямата част от живота си в морето.

— И така, ти си сигурен, че корабите са на поста си?

— Съвсем сигурен.

Дамаския лъв постоя още малко, облегнат на оградата, да погледа морето, чиито води блестяха на слънцето. После каза:

— Сега да отидем да видим баща ми.

— Да не се издадете, господарю.

— Ще изгониш от стаята, при нужда и с удари със сабя, капитана и арменеца.

— Страхувам се от арменеца повече отколкото от Санджак.

— Аз също. Този човек никак не ми харесва.

— Неговият народ е предателски. Той сигурно е лукав. Трябва да се пазим от него много повече, отколкото от който и да е друг.

— Хайде, Никола.

— Благоразумие, господарю!

— Обещавам ти, че ще бъда благоразумен. При това Мико получи необходимите наставления да предупреди баща ми. Хайде да отидем при този нещастен старец, когото не съм виждал повече от три години.

И той се отправи, заедно с Никола, към големия салон, където бе сложен обядът.