Емилио Салгари
Дамаския лъв (12)

На кораба на Али Башиа

Мико запали фенера на ладията, за да не го изненада някой куршум. Той виждаше ясно пристанището — толкова ясно, че можеше да преброи фенерите на всички кораби, пуснали котва, докато навън подвижните светлини му посочваха готовите за бой кораби, които пазеха от изненада почиващата ескадра. Мико отправи лодката си към едно малко корабче, което се люлееше, без помощта на весла, на разстояние една миля от брега.

— Хей! Спри или ще стреляме… Кой е там?

— Турчин!… Идвам от залива Капео и нося писмо от султана.

— Доближи се!

Албанецът докара лодката си под борда на корабчето.

— Качи се! — заповяда гласът.

Мико завърза каика за стълбата и се покачи пъргаво на борда.

Един капитан, заобиколен от половин дузина офицери, скочи върху него, хвана го за врата и заповяда:

— Покажи писмото.

— Мога да го предам само на Али Башиа.

— Не съм глупав и няма да го отворя — отговори капитанът. — Великият адмирал би ме набил на кол за това. А аз държа на живота си, поне докато падне Крит.

Моряци донесоха няколко фенера. Мико извади писмото от един от вътрешните си джобове и показа на учудения капитан печатите, с които беше затворено.

— Кълна се във всички девици в Рая, щях да извърша голяма грешка, ако бях стрелял по този човек… Печат на султана! Много добре го познавам.

Като изгледа внимателно Мико, той попита:

— Кой ти даде писмото?

— Не мога да ви отговоря. Тези работи засягат лично Али Башиа. Аз също държа за кожата си.

— Имаш право. Ти си млад. Можеш да бъдеш свидетел на още множество победи на исляма.

Корабът, влачейки каика, се отправи към пусналата котва флота.

Тази вечер царуваше затишие. Само предните постове стреляха от време на време. Ужасната стрелба от миналите дни беше престанала.

Малкото корабче мина без мъчнотии посред двата кораба на ескадрата и се приближи до най-главния. Офицерът се качи на борда на последния и накара да го заведат при Али Башиа.

Адмиралът пушеше с наргилето си, седнал пред една маса, където обикновено се хранеше генералният щаб. Близо до него, на едно канапе от бяла коприна, лежеше Хараджа. Страшната жена беше малко бледа. Но очите й не бяха изгубили блясъка си.

— Какво искаш? — попита адмиралът приближаващия се капитан.

— Новини от Цариград с печата на султана, господарю — извести офицерът.

— Писмо?

— Да, донесе го един моряк, който пристигна от залива Капео.

— Какъв моряк?

— Не посмяхме да го разпитаме.

— Глупак! — каза адмиралът и взе писмото. — Изпрати ми човека, който го донесе.

— Писмо от султана — промълви Хараджа с променен глас. — Внимавай, чичо. Това са обикновено тъжни съобщения, чийто край е коприненото въже.

— Имат нужда от мене. Знаят, че флотата ми е предана. И че ако отида и пусна котва пред Цариград, не ще им бъде лесно.

Той внимателно отвори писмото.

— Е? — попита племенницата.

— Викат ме да отида в Капео, където ще получа тайни заповеди от висш чиновник на двора.

— Защо? Султанът не е ли доволен от начина, по който се води обсадата?

— Вероятно — промълви адмиралът, видимо смутен. — Може би те мислят, че е достатъчно да проговориш, за да паднат стените на този град… Нека дойдат за малко да опитат венецианските оръжия…

— Внимавай! Пази се от шпиони. На богатството и щастието ти мнозина завиждат.

— Зная това по-добре от тебе. Но ако си въобразяват, че ще ми отнемат командването, лъжат се.

Капитанът се върна, последван от албанеца.

Али Башиа впи очите си в тези на Мико, който беше извънредно спокоен, въпреки че рискуваше живота си.

— Откъде идеш?

— От Капео.

— Как пристигна дотук?

— С един каик.

— Има ли военен кораб в Капео?

— Да, господарю. Той пристигна направо от Цариград, с изричната заповед да не идва в Крит. Нарича се „Струмика“.

— Не съм чул нищо за него. Навярно той е нов кораб?

— Пуснат е в движение едва от три седмици.

— Кой е капитанът му?

— Капитан Родосто… Но…

— Защо спря? — попита Али Башиа, който не го изпущаше от очи.

— Той е капитан без власт, ако мога така да кажа, откакто султанът изпрати на борда един висш служител, който нищо не разбира от морските работи.

— Вярвам всичко това… Знаеш ли какво се иска от мене?

— Не, господарю.

— Ако можеш да ми дадеш сведения, ще те възнаградя богато.

— Аз съм само прост моряк.

— Предназначението ти е странно. Откъде си?

— От Албания, господарю.

— А! Тия войнствени планинци са решили да се спуснат и по море.

Али Башиа, загрижен, се обърна към Хараджа и я попита с тих глас:

— Какво да правя?

— Ако не се подчиниш, султанът е способен да ти изпрати копринено въже в златно сандъче.

— А ако се разбунтувам против тези заповеди, които идват от Цариград, а не от генералния щаб на везира?

— Бунт?… А после?…

— Вярно. Трябва тогава да отида и нападна джамията „Света София“. Ще те прехвърля на друг кораб и ще отида на тази среща. Но не сам, защото аз рискувам кожата си, а не султанът, който в това време спокойно си пие кипърско вино.

— Какво реши?

— Ще отида в Капео, следван от многобройни кораби.

Той се обърна към Мико.

— Какви заповеди ти даде твоят капитан?

— Да се върна колкото може по-скоро!

— Кълна се в Пророка!… Да не би да си приготвил някое въже за мене?

— Аз съм моряк, а не палач. При това не бих посмял да вдигна и малкия си пръст срещу толкова ценен човек.

— Чуваш ли, Хараджа? Той е обикновен моряк, но ако аз бях султан, щях да го назнача веднага контраадмирал… И така, храбрецо, искаш да тръгнеш ли?

— Ако позволите…

— Ще ти дам другар, който да те придружава по пътя и който ще връчи едно писмо на твоя капитан… А аз не мога да стигна до залива Капео преди зората… Могдор!…

Един грамаден негър, въоръжен до зъби, се качи на борда.

Адмиралът го отведе в един ъгъл и му каза тихо:

— Ще придружиш този човек. И ако се опита да избяга, смажи го.

— Добре, господарю.

Великият адмирал извади от джоба си шепа жълтици, подаде ги на Мико и каза:

— Това е за тебе… Ако някога имаш нужда от покровителство, спомни си за Али Башиа.

— Благодаря, господарю — каза Мико, който се стараеше да прикрие загрижеността си. — Никога не ще забравя благородството на великия адмирал.

— Можеш да тръгваш.

Мико поздрави и излезе, последван от негъра, който вървеше по петите му.

Капитанът беше докарал лодката под стълбата.

— Пази се от акулите — посъветва той Мико. — От един кораб, който току-що се прибра, съобщиха, че са срещнали цяла група акули.

— Имам пушка.

С няколко удара на веслата той закара лодката си на открито, насочи платната и седна при кормилото. Негърът се настани на пейката срещу него, като го гледаше втренчено със страшните си очи.

— Няма нужда да ме гледаш така — сухо каза Мико. — По-добре ми помогни да караме лодката.

— Заповядано ми е да те наблюдавам.

— Питам се откъде бих могъл да избягам! — отговори иронично албанецът.

Негърът мълчеше. Той извади огниво и запали фитилите на пистолетите си.

— Какво правиш? — попита Мико.

— Не чу ли, че са се явили много акули? Каикът не е много голям. Тия проклети животни може да ни нападнат.

— Вярно… Запали тогава фитила и на моята пушка.

— Не. Само аз трябва да стрелям. Дай ми оръжието си.

— Да не би да поискаш и главата ми, та после да си присвоиш жълтиците, които ми даде Али Башиа?

— Заповядано ми е да те наблюдавам, а не да те обирам.

Мико тихичко избъбри едно проклятие и му подаде пушката си, защото нямаше какво да прави. После се обърна и пак седна при кормилото.

„Трябва непременно да се отърва от този човек, преди да стигна до скалите, където ме чака Никола — си казваше той. — Но как да стане това?“

Той погали скрития в пояса му ханджар, който имаше много тънко острие. Но този ханджар беше недостатъчно оръжие в сравнение с пушката, чийто фитил гореше сега в ръцете на негъра.

Изведнъж той различи във водата светлини, които веднага позна.

— Акулите — промълви той. — Ако можех…

Обхванат от някаква мисъл, той извика:

— Ето ги!… Стреляй или ще нападнат лодката ни!

Негърът стана и изтича към предната част на лодката. Той се качи на парапета й, за да вижда по-добре. Мястото беше тясно и вълните, които раздрусаха лодката, замалко щяха да го съборят.

Полека Мико развързваше въженцето, което прикрепяше водореза към мачтата и дърпаше водореза към себе си.

— Свърши ли? — попита той негъра и удари силно дръжката на кормилото, за да докара лодката напряко на вятъра, като изпусна водореза. Той удари силно негъра, който се преметна във водата.

Чу се страшен вик.

Акулите веднага се нахвърлиха на тази плячка. В един миг те откъснаха ръката на негъра, който след падането си веднага беше излязъл на повърхността. Страшен рев се чу отново. Кръвта на нещастника течеше силно. Въпреки това той продължаваше с единствената си ръка да нанася удари с ятагана си на заобиколилите го акули. Но тази борба не можеше да продължи много дълго. Скоро акулите щяха да го разкъсат.

„По-добре да го убия — помисли си албанецът. — По-малко ще страда.“

Той взе пистолетите си и ги изпразни по посока на негъра. Последният изчезна веднага. И акулите го последваха.

Мико избърса студената пот, която изби по челото му при това зрелище, и си каза:

„Страшни преживявания… Не трябва да се борим с равни оръжия с тези турци, които не се поколебават да убиват дори и децата на християните… Сега да потърся гърка. Скалата навярно не е далече.“

Той напълни отново пистолетите си, стегна малко платното, взе дръжката на кормилото и отправи лодката на запад.

Пътува приблизително четвърт час. После въздъхна облекчено. Въпреки тъмната нощ, той разпозна скалата.

Веднага изгърмя веднъж във въздуха. Малко след това светлина блесна в нощта и се чу гърмеж от пушка.

— Приближи се! — чу глас. — Но кой е там преди всичко?

— Аз, Мико.

— Добре… Ела по-близо.

Каикът заобиколи два или три пъти и наближи брега. Веднага гъркът скочи в него, заедно с оръжието си.

— При платната, Никола… Може би вече Али Башиа е напуснал Крит.

— Само със своя кораб ли?

— Не вярвам.

— А синът на Дамаския лъв?

— Ти имаше право. Невъзможно ми беше да направя нещо за него.

— А Хараджа?

— Видях я. Тя е на оздравяване.

— Тигрите винаги се съвземат.

Като си говореха, те отправиха лодката към открито море. Вятърът беше благоприятен. Те имаха време да си разкажат приключенията.

— И така — заключи Никола, — ти мислиш, че Али Башиа е паднал в клопката.

— Не съвсем, защото няма да дойде сам, ако добре чух какво казваше на племенницата си.

— Тогава да побързаме да предизвестим Себастиано Вениеро. Той не е човек, който се оставя да го изненадат. Но едно предупреждение всякога е от полза. И ако корабите, които ще придружават Али Башиа, не са много, като вземем предварително мерки, можем да сполучим.

Те опънаха платната. После седнаха на скамейката в предната част на лодката, като сложиха пушките между коленете си. На задната част на каика пистолетите на негъра още пушеха.