Емилио Салгари
Дамаския лъв (19)

Заплетените страни

Като видяха, че турците се умириха, обсадените престанаха да стрелят. Това беше благоразумна мярка, защото не разполагаха с толкова много муниции, та да ги разпиляват. Двама критяни останаха да пазят на вратата, а другите се събраха около масата на военен съвет.

— Всяка изминала минута увеличава опасността за нас. Видях един от конниците да препуска в галоп към Крит. Това, разбира се, не ще да е, за да нападне сам Моста на ханджарите. Не след дълго ще видим да пристигат тук други стрелци и ние рискуваме да бъдем избити, без да можем да стигнем до венецианската ескадра.

— Ти ми изглеждаш по-неспокоен от обикновено — каза Мулей. — Обаче още не съм те виждал да трепериш пред опасността.

— Мисля, че имам сериозни основания да бъда неспокоен. Не трябва да се надяваме, че като миналия път ще привлечем турците, за да ги накараме да пият.

— Утрото е близко. Защо не опитаме една атака срещу тях? — предложи дукесата.

— Конете ни са капнали от умора. Ще паднат посред браздите, преди да успеем да атакуваме турците.

— Далече ли е заливът?

— Най-малко на пет часа път оттук.

— Явно е, че след усилията тази нощ конете ни не ще могат да издържат такъв път.

— Трябва да ги оставим да си починат. После ще видим.

— И като си помисля, че ескадрата е толкова близо до нас!

— Не се отчайвай. Ще пристигнем в залива на Капео дори ако стрелците се спуснат да ни преследват — каза Мулей.

— Колко време още трябва да стоим тук?

— Няколко часа, мисля. Ако си уморена, в къщата има легла: можеш да си легнеш, за да си починеш.

Дукесата поклати енергично глава и отговори:

— Аз съм свикнала да стоя дълго време на пост по стените на Крит и хиляди пъти предпочитам да наблюдавам с вас движенията на неприятеля.

Те млъкнаха. Мулей-ел-Кадер след един миг стана и отиде при вратата, дето се бяха събрали петимата критяни, албанецът и гъркът.

— Е, Никола — каза той, — как вървят нашите работи?

— Лошо, господарю.

— Защо намираш, че вървят лошо, когато турците не смятат дори да ни обсадят?

— Предпочитам да видя, че ни нападат веднага. Ако чакат спокойно, то е, защото са сигурни, че ще получат подкрепление.

— А ние не можем нито да нападаме, нито да се опитаме да стигнем до залива Капео.

— Зная това много добре.

— Но докато чакаме, броят на турците ще се увеличи.

— Толкова по-зле! Както сме запазени, като стреляме със сигурна ръка, ще разредим редовете им.

— Какво правят в този момент? Човек би казал, че се местят…

— Те правят маневра — заграждане, и това почва да ме безпокои. Там където са те, има хамбари, пълни със слама. Дано не я подпалят!

— Ти искаш да ме уплашиш.

— Никой не може да уплаши човек като вас, обаче…

— Как сме с мунициите?

— Имаме още по петдесетина изстрела на човек.

Дамаския лъв взе също една пушка и започна да стреля срещу стрелците.

Турците бяха забелязали, че наред с къщата се намираха конюшните и хамбарите и се мъчеха да се приближат до тях, сигурно с намерение да ги опожарят, както се опасяваше гъркът.

Но веднага щом един от тях се качеше на коня и се приготвеше да отиде нататък, обсадените стреляха и рядко изстрелите им отиваха напразно.

В четири часа сутринта от обсаждащите ги бяха останали девет.

— Ето момента за нападение — каза Дамаския лъв на Никола.

— И аз така мисля. Да възседнем конете.

Те дадоха един залп, после се върнаха и оседлаха конете.

— Готова ли си, Елеонора? — попита Мулей жена си.

— Винаги — отговори смелата млада жена.

— Ти ще вървиш зад мене, защото аз зная как си служат турците със сабя.

— И аз зная, научих се във Фамагуста — забеляза тя с усмивка.

Изкараха конете от конюшнята, където те почиваха на постелка от слама. Обсадените се канеха вече да ги възседнат, когато чуха някакъв рев в далечината.

— Подкрепление за стрелците! — извика гъркът.

— Много се забавихме! — призна Мулей с жест на отчаяние и хвърли към жена си неспокоен поглед.

— Ба — намеси се Домоко, — къщата е здрава и ние ще можем да им противостоим дълго време. Само конюшните и хамбарите ме карат да се замислям… Всичко е почти съвсем открито. Ако там избухне пожар, той ще се прехвърли и на къщата.

— Тридесет! — преброи ги в този миг Никола, който за сетен път си послужи с чудесното си зрение. — И всичките са с лъкове.

— Без да се смятат тези, които останаха живи през нощта… Много са за нас — пошепна Дамаския лъв.

После се наведе към ухото на Никола и му каза:

— Само ти можеш да ни спасиш.

— Говори, господарю. Животът ми ти принадлежи.

— Качи се на най-добрия кон преди да пристигнат турците и препусни в галоп до залива Капео. Ще разкажеш на адмирала за нашето отчаяно положение.

Едва Мулей свърши да говори и смелият грък избра на око най-добрия кон, скочи на седлото и тръгна в галоп. Стрелците, скрити в лозята, стреляха по него, но не се спуснаха да го преследват.

Те чакаха пристигането на другарите си, които пришпорваха конете си, като викаха:

— Смърт на гяурите!

Турците, които имаха огнестрелни оръжия като враговете си, си служеха и с лък необикновено сръчно, много по-добре, отколкото с пушки и пистолети. И стрелите им бяха страшни, защото върхът им беше от назъбена стомана и причиняваше ужасни рани.

Още щом пристигнаха и поговориха малко с другарите си, те започнаха да хвърлят върху обсадените, които побързаха да скрият конете си, стрели, на краищата на които имаше вързан запален памук.

Критяните веднага усилиха укрепленията си и започнаха стрелба срещу новодошлите.

Стрелите падаха непрекъснато и със страшна бързина. Но християните отговаряха с убийствен огън. Мнозина от стрелците с вик падаха от конете си, които побягваха из полето.

Дукесата взе пушката, която Никола остави, и стреляше редом с мъжа си.

Въпреки чувствителните си загуби, враговете не отстъпваха нито крачка и запалените стрели падаха право върху чифлика. Изглеждаше дори, че те ги съсредоточават по-специално върху пристройките. Намерението на стрелците ставаше очевидно.

— Ще удържим ли, докато пристигнат хората на адмирала? — попита дукесата на Еболи Дамаския лъв.

Домоко се беше приближил до тях. Той чу и каза:

— Аз току-що навих специалния си часовник. Той скоро ще започне да звъни — нещо, което не е правил отдавна. Решихме с моите съседи да обърнем стария сигнал… Няма да мине много и ще ги видите да пристигат много по-рано от подкрепленията, които ще ни изпрати адмиралът.

— Добре, Домоко… Да се надяваме, че тези приятели няма да се забавят много. Седем или осем стрелци с лък вече са убити. Но остават още доста много, та не можем да се опитаме да ги нападнем. Но ако къщата ти се запали?

— Тогава ще избягаме. Но не по-рано. Ако огънят засегне жилището, ще се опитаме да го угасим. Нямаме вода, но в избата имам вино в изобилие.

Мико, който се беше навел, за да напълни по-добре пушката си, извика:

— По-добре би било да го изпием!

— Колко души изби досега? — попита го Мулей.

— Преброих седем, господарю.

— Добре — каза Домоко. — Но остави за миг пушката и ела с мене в избата.

— Ще пожертваме ли виното?

— Щерната е вън и не можем да отидем до нея без риск. Ще вземем няколко кофи вино да полеем барикадите. Те мъчно горят, но от запалените стрели пушат и това смущава стрелбата ни… Ще ти дам позволение да пиеш колкото искаш, докато вършим тази работа.

— Съгласен съм и благодаря, но ще пия само когато всичките турци бъдат избити или избягат. Сега още имам нужда от краката си.

Враговете, въпреки жестоките загуби, които понесоха, не изглеждаха склонни да напуснат мястото. Те продължаваха да обсипват със запалени стрели главната сграда и конюшните, които всеки миг рискуваха да се запалят.

Като се върнаха от избата, Мико и Домоко изпразниха кофите върху барикадите и бързо се отдръпнаха, за да избегнат стрелите.

— Още една кофа върху барикадата — каза чифликчията. — Ако искаш да пиеш, върни се в избата, там ще намериш двегодишно вино.

Турците, като разбраха, че резултатът от усилията им е унищожен, нададоха яростни викове. После с необикновена смелост промениха тактиката си и като пришпориха конете си, се опитаха да се впуснат към конюшните, за да ги запалят по-лесно.

Но Домоко би тревога:

— Всички грабнете пушките или ще изгорим живи.

Старият часовник удари бързо няколко пъти.

В маневрата си конниците излязоха на открито, а обсадените по-лесно се прицелваха. Мико особено се отличи. С всеки изстрел той сваляше по един неприятел.

Турците устояха един миг под дъжда от куршуми и се приближиха към конюшните. После изведнъж се обърнаха и се скриха под лозята.

— Те отстъпват — извика Домоко. — Лош знак!

— Защо? — отвърна Дамаския лъв. — Сигурно намират, че дадоха доста жертви.

Критянинът не отговори и с риск да го убият, скочи през барикадата и се затича към конюшните. Изведнъж той нададе силен вик:

— Пожар!… Пожар!… Изгубени сме.

— Какво гори? — попита Мулей, като побледня.

— Един навес. И той е най-близо до къщата.

— Няма да се оставим да изгорим живи вътре — извика капитанката Буря. — Ще се кача на кон с мъжа ми и ще накажем врага.

— Не, дукесо — каза Домоко, — по-добре е да избягаме, без турците да забележат. Мико, ела да ми помогнеш… А вие — прибави той, като се обърна към другите — защитавайте вратата и дръжте надалече стрелците с лъкове, които сега са по-опасни от стрелците с пушки.

Като отидоха в кухнята, Домоко обясни на другаря си каква помощ очаква от него. Те започнаха да разбиват една от стените на мястото, което чифликчията посочи и дето имаше някога врата, зазидана отпосле, но само с натрупана глина.

През това време турците не престанаха да стрелят и да викат:

— Умрете, кучета християни! Крит занапред е наш.

Зад къщата се издигна голям стълб дим и вятърът го носеше към тези, които бяха зад барикадата. А това много им пречеше. Дамаския лъв и жена му през това време преглеждаха внимателно сбруята на конете, които бяха си отпочинали достатъчно и можеха отново да препускат.

С помощта на една голяма греда, която намериха в кухнята, Мико и Домоко удряха силно глинената стена и отвориха в нея процеп, който бързо се разширяваше. А турците, поради непрестанната пушечна стрелба, не можаха да чуят глухия шум от ударите с гредата. Освен това те бяха сигурни, че християните ще изгорят живи или ще бъдат принудени да се предадат, и затова отстъпиха малко назад, като се задоволяваха да наблюдават единствената врата на чифлика. Те очакваха всеки момент обсадените да излязат оттам, за да ги нападнат или да се предадат.

Изведнъж защитниците на барикадата чуха зад себе си глас, който каза:

— На конете! Вратата е отворена.

И наистина част от стената рухна под ударите на Домоко и помощника му. Конете можеха лесно да минат.

— Хайде, Елеонора! — каза Мулей. — Да не губим време… И нека Кръстът ни закриля до Капео.

Обсадените дадоха още един залп, за да държат на разстояние турците в случай че им хрумнеше да се приближат, и се спуснаха в кухнята, дето конете започваха да ритат, изплашени от светлината на пожара.

— Всички ли сте тук? — попита Домоко.

— Да — отговори един глас.

— Какво правят турците?

— Продължават да наглеждат вратата.

— Мигът е благоприятен… Напред и да не жалим конете!

В един миг обсадените се намериха на седлата и когато пушекът започна да изпълва долния етаж и ги скри от турците, те минаха през процепа на стената.

— Бързо! Бързо! — извика Домоко. — Преди турците да забележат бягството ни, ние ще вземем преднина от петстотин, а може би и от хиляда крачки.

Конниците се спуснаха в галоп през полето по посока към залива Капео.

И наистина благодарение на гъстия дим, който излизаше от конюшните в пламъци и къщата, която започваше да гори, турците още не бяха забелязали бягството на неприятелите си.

Но когато бегълците бяха изминали около хиляда крачки, чуха силни викове:

— Гяурите избягаха!… Дръжте ги!… Дръжте ги!…

И стрелците се метнаха на конете и се спуснаха да ги гонят.

— Оставете ги да правят каквото искат — каза Домоко, който водеше групата. — Ние вече имаме добра преднина и може венецианците да са на път, за да ни помогнат… Пазете дукесата, при все че тя знае да се бие по-добре от нас.

Всички окачиха пушките на седлата, защото мъчно можеше да се стреля в такова лудо препускане, и извадиха ножовете си, които в случая можеха повече да им послужат.

Четиримата критяни, Мико и Мулей останаха назад, за да могат да пазят дукесата.

— Елате ни хванете, ако смеете — извика Мулей. — Ще се намерите срещу сабята на Дамаския лъв и на капитанката Буря…

Турците им отговориха с рев… Те не подозираха дотогава кои са тези, които преследваха. Като разбраха това, те вече не препускаха много силно, защото не им се искаше да се срещнат с такива страшни врагове. Ограничиха се само да поддържат разстоянието и да хвърлят от време на време по някоя стрела. Тактиката им се състоеше в стрелба отдалече по тези, които не смееха да нападнат отблизо, с оръжие в ръка.

Препускането трая така известно време. Дамаския лъв пришпори коня си и настигна Домоко.

— След колко време ще пристигнем?

— След три часа приблизително.

— Ще могат ли конете ни да изтраят толкова, като си запазят преднината?

— Конете на турците са още по-изморени от нашите и не ще могат да ни гонят до Капео… И понеже, както ви казах, оттук нататък ще срещнем Никола.

Доста стръмен хълм, покрит със слаба растителност и храсти, се появи на пътя им.

— Не можем ли да го заобиколим? — попита дукесата. — Конете ни започнаха да показват признаци на умора и това изкачване ще ги изтощи съвсем.

— Не може и да се мисли за такова нещо, дукесо — отговори критянинът, — наоколо има пропасти и…

Той изведнъж се спря и наостри уши.

— Какво има, Домоко? — попита Дамаския лъв, който също се безпокоеше, като мислеше за умората на конете от неизбежното изкачване на хълма.

— Стори ми се, че чух звук от тръба.

— Сигурно си се излъгал. Ушите ти не струват колкото очите ти.

— Слушай, господарю!

При все че конете дишаха шумно и под копитата им се търкаляха камъни по наклона, който вече започваше, този път всички бягащи чуха продължителен звук от тръба, който сякаш идеше отгоре.

— Това са венецианците!… Напред!… Не щадете вече конете си!

И турците вероятно бяха чули този звук, защото постепенно започнаха да забавят препускането си.

— Вярваш ли, Мулей, че можем да имаме такова щастие… Моят кон едва се държи от много гладуване. Сега вече не ще може да отиде далече.

— Ще ти дам моя кон, Елеонора.

— Никога!

— Насила ще те кача на седлото!

Трети път се чу звук от тръба, по-остър, а най-важното по-близък. После, почти веднага след това, върхът на хълма се покри с венециански моряци и Никола се появи на кон.

Чу се къса команда:

— Огън!

Петдесет пушки гръмнаха с оглушителен трясък и град от куршуми обсипа ужасените турци. Повече от десет души се преметнаха с краката нагоре, заедно с конете.

Другите признаха безсилието си пред многобройната и добре въоръжена група, която освен това имаше и добра позиция горе на хълма, обърнаха конете и се отдалечиха с голяма бързина.

Моряците спряха, за да напълнят отново пушките си и ако стане нужда, да дадат втори залп. Само Никола слезе и размаха ръце, луд от радост.

— Ние ти дължим живота си — му каза дукесата.

— Аз изпълних само дълга си — отговори храбрецът. — Доволен съм, че ви срещнах навреме… Трябва да побързаме, защото Себастиано Вениеро се готви да замине за Месина, отдето получи известие тази нощ и дето го чакат съюзените флоти.

— Значи, с турската флота вече ще е свършено?

— Ами Крит? — попита неспокойно Дамаския лъв.

— За него не трябва и да се мисли, господарю. Той е изгубен град за Републиката…

— А всички ли стрелци избягаха?

— Живите, да… Но малко бяха останали — заяви Мико.

— Елате — настоя гъркът. — Венецианците бързат да вдигнат платна. Нека конете измрат, ако трябва. Вече нямаме нужда от тях.

В далечината останалите турци отчаяно препускаха, но не викаха вече: „Смърт на гяурите!“

Бегълците заедно с венецианските моряци се спуснаха по другия склон на хълма, като се смееха и се шегуваха след мъчителните часове, които бяха преживели.