Емилио Салгари
Дамаския лъв (4)

Великият отомански адмирал

След два дни корабът пристигна пред Крит. Като минаваше покрай замъка Юсуф, Хараджа заповяда да спуснат една лодка и изпрати няколко от своите хора да отведат там дамаския паша. После продължи пътя си.

Слънцето залязваше, когато тя достигна кораба на великия адмирал. Адмиралът я прие с радост, защото много я обичаше. Тук научи, че от два дни вече синът на Мулей-ел-Кадер, отвлечен от хора на Хараджа, е при него. Тя можа да го види в кабината, където беше затворен и пред чиято врата караулеха непрекъснато двама негри с голи саби.

След това тя отиде да обядва с чичо си. На задната част на кораба беше сложена трапезата. Над масата беше опнат розов копринен сенник, осветен от много венециански лампи. Там генерал Али Башиа приемаше офицерите си. Но тази вечер бяха приготвени само два прибора, за да може Хараджа спокойно да разговаря с чичо си. Четирима еничари караулеха на двете стълби със запалени фитили на пушките си.

Откъм Крит турските и венецианските оръдия стреляха непрекъснато и осветяваха живо нощта.

Чичото и племенницата седнаха на масата и започнаха да ядат мълчаливо. Хараджа, много замислена, едва се докосваше до ястията, но чичо й направи голяма чест на готвача си и яде с охота. След това, като запали чибука си, той се изтегна в креслото и попита племенницата си:

— А сега какво ще правиш със сина на Дамаския лъв, който окончателно падна в ръцете ти, разбира се, благодарение на мене?

— Исках тебе да попитам.

— Мене? Ти се шегуваш. Ако ме попиташе как се обсажда ескадра, даже когато човек разполага с по-малко сили, или как се напада кораб, веднага бих ти отговорил. Но що се отнася до малките деца или до старите паши, накратко ти заявявам, че никак не съм наясно.

— Как би постъпил, чичо, за да влезеш в Крит и се намериш лице срещу лице с Дамаския лъв и жена му?

— Да се влезе в този град, обграден с железни укрепления и защитаван от стоманени хора?! Никой не би посмял да рискува, драга моя.

— Обаче зад тия укрепления живее проклетата християнка!

Али Башиа дръпна няколко пъти от чибука си и каза:

— Спомняш ли си как Дамаския лъв спечели любовта на тази италианка?

— Да, под стените на Фамагуста, като я извика на двубой, без да знае, че е жена.

— Изпрати под стените на Крит глашатай да каже, че една туркиня иска да си премери силите с една християнка.

— Тя не ще приеме… При това няма да излезе сама.

— Вярно е… Дамаския лъв ще я придружи… Имаш ли човек, който да му противопоставиш?

— Да… Моят капитан.

— Много ли е сръчен?… Казаха ми, че твоят неприятел е отличен фехтовач и си служи с калъчка, както християните си служат със своите саби.

— Той е извънредно ловък.

— Въпреки това преди няколко години, спомням си много добре, той бе победен с меч в твоя замък и в твое присъствие. И противникът му беше жена: именно капитанката Буря.

— Вярно е.

— Да, а той ти беше учител!… Ако учителят е бил победен, какво остава за ученичката му?

— Не вярвам ученичката да се страхува от някого, щом е надминала учителя си. Аз наистина често го побеждавам, и то лесно.

— Хм!… Не се ли хвалиш?

— Не, чичо.

Великият адмирал поразгледа наоколо си, след това извади от една кошница под масата бутилка кипърско вино. Той я отвори с помощта на великолепния си ятаган, подарък от Мохамед II, напълни си една голяма чаша и каза:

— Ако Пророкът ръководеше обсада, той не би забранил виното на правоверните. Защото виното е много по-хубаво от всички подсладени води, особено когато трябва да се добие „сила“, необходима при нападението… Не си ли на същото мнение?

— Аз съм жена — отговори Хараджа.

— Имаш право. Но мисля, че ако изпиеш чаша вино, преди да премериш силите си с капитанката Буря, ти сигурно ще я победиш.

— Аз съм жена и верующа — повтори Хараджа.

— Както обичаш… Пия за славата на знамената ни.

Той изпразни чашата си, запали друг чибук, после каза:

— Значи, ти си решила да предизвикаш християнката?

— Да я предизвикам! — извика младата туркиня. — Да я убия, искаш да кажеш?

— Ти наистина ли искаш да я убиеш?

— Да!

— Но ако тази пъклена жена те рани смъртно? Много мъчно би ми било, ако единствената племенница на великия отомански адмирал падне убита от християнка.

— Аз се чувствам силна да я убия. Много я мразя — извика господарката на замъка Юсуф.

— След четири години!

— Трябваше да чакам удобен случай. Не можех да отида да я търся в Италия.

— Разбира се, не. Но ме учудва това, че тази жена, по чудо спасила се при Фамагуста, пак се върна в нашите води и се остави пак да я обсадят нашите войници.

— Дамаският паша ми каза, че тя притежава имоти на острова, които вероятно е искала да продаде. За това е дошла. Обстоятелства, които ние не знаем, са я принудили после да се върне в Крит.

— Възможно е — съгласи се Али Башиа и си наля още една чаша вино, което изгълта набързо, от страх да не го видят. — Пророкът я изпречи на пътя ни.

— Вероятно… И аз не искам да изпусна този случай.

— При все че е много закъснял.

— Мислиш ли, чичо, че не изпратих още тогава хора във Венеция и Неапол с поръчение да я убият нея, която отне мястото ми — и да накарам Дамаския лъв да поплаче.

— И какво направиха тия глупци?

— Едните бяха убити. Другите, уплашени, избягали не зная къде, в Алжир или Триполи…

Адмиралът каза иронично:

— Наистина, изпратила си храбреци!

— Навярно имената на Дамаския лъв и на капитанката Буря са отнели куража на тия негодници, които бяха богато платени.

— Вярвам ти. Злато не липсва в замъка Юсуф.

— Благодарение на тебе, чичо.

Али Башиа дигна рамене и каза:

— Ако искаш още, кажи: имам само една наследница, ти знаеш.

— Нямам нужда.

— Добре… Зная единствената ти грижа… Още утре ли искаш да я предизвикаш?

— Да, чичо.

— Може би е неразумно.

— Чувствам се силна да убия християнката още при първия удар.

Отново Али Башиа поклати неодобрително глава, но се съгласи.

— Щом като държиш на това, утре ще изпратя глашатай под стените на Крит да предизвика на двубой най-храбрата християнка и най-смелия венециански воин или турски ренегат. Така капитанката Буря и Дамаския лъв ще разберат.

— И няма да излязат вън от града! Струва ми се, че кипърското вино е понякога лош съветник.

— Аллах! Иска ми се да повярвам в това — каза чичо й.

— Юсуф паша, който командва обсадата, ще се съгласи ли да спре оръдията?

Великият адмирал намръщи вежди и заяви:

— Пашата ще направи това, което аз искам. Кой мислиш, че е господар тука? Смятам, че моите оръдия нанасят повече вреди на крепостта от неговите.

Той изпи набързо трета чаша вино, угаси лулата си и добави:

— Племеннице, кабината ти е готова. Можеш да идеш да спиш.

— А ти?

— Един адмирал почти никога не разполага с времето си. Той трябва да наглежда флотата си, която струва повече от стоте хиляди пехотинци, изпратени тук от султана. Върви, племеннице, върви.

Той й предложи ръка, за да я заведе до стълбата, и се сбогува с нея, като каза:

— Върви след този евнух, той ще ти прислужва.

Хараджа слезе по стълбата и поиска да се спре пред кабината, в която беше затворен синът на Дамаския лъв. Но тя трябваше да продължи пътя си, защото грамадните негри все още бяха пред вратата.

Господарката на замъка Юсуф промълви нещо неясно и влезе в определената от чичо й кабина, която несъмнено беше най-хубавата в целия кораб.

Останал на мостика, великият адмирал наблюдаваше стрелбата, но беше загрижен и в лошо настроение. Той мислеше нещо и гласно извика:

— Да убие капитанката Буря! Моята племенница или е луда, или е уморена от живота… Но тя иска това… Значи ще стане… При това аз с удоволствие гледам на тоя двубой на мюсюлманката срещу християнката. Какво тържество за полумесеца, ако моята дяволска племенница успее… Казаха ми, че тя е много силна във фехтовката…

В това време видя Метюб, който се разхождаше по палубата и пушеше цигара.

Той го попита:

— Ти ли си капитанът на замъка Юсуф?

— Да, адмирале.

Али Башиа внимателно го разгледа на светлината на един от големите фенери на кораба и измърмори:

„Да, хубав мъж, твърде гъвкав още, с яки ръце и крака и с гърди на бик. Но ще може ли той да се мери с Дамаския лъв? Хм… Моята племенница е положително луда.“

Капитанът стоеше като вдървен пред него. Али Башиа го гледа дълго и най-после го попита:

— Ти ли си учил на фехтовка моята племенница?

— Да, адмирале.

— Казват, че тя е много сръчна.

— Много силна.

— Достатъчно ли, за да се бори с капитанката Буря? Тази жена ти познаваш добре, защото тя те победи едно време.

При тези думи Метюб побледня като мъртвец, а после отговори:

— Вярвам, че Хараджа може да се мери с нея, тъй като аз я научих на тайния удар с меч, благодарение на който ме победи капитанката Буря. Тези християни са по-сръчни във фехтовката от нея. Те изненадват с удари, които човек изведнъж не може да разбере.

Челото на Али Башиа се помрачи.

— Това е много важно. Не бих искал да се случи нещастие на племенницата ми.

— Племенницата ти е хладнокръвна, със сигурно око и силни мускули.

— А ти способен ли си, ако ти се удаде случай, да се биеш с Дамаския лъв? Знаеш, че през време на обсадата на Фамагуста той беше най-смелият от цялата турска войска.

— Зная. И все пак мисля, че ще мога да се бия с него както с християнските, така и с турските оръжия.

— Ако спасиш племенницата ми, ще получиш петстотин златни монети.

— Цяло състояние!

— Животът на племенницата ми няма цена.

— Но кога ще се състои двубоят, който ти смяташ вече за решен?

— Кой знае ще приемат ли те, или не? Вярно е, че можем с детето да ги принудим да излязат от Крит… Освен това ние ще сме там, да спасим положението, ако тръгне на лошо.

— Ти нямаш ли доверие в нашите оръжия, Али Башиа?

— Смятам, че ще имате противници, които биха създали мъчнотии на всичките ми офицери, сбрани заедно. Но ти трябва да спиш…

— Имаме време да мислим за това.

Той се отправи към предната част на кораба, заповяда да отвържат една лодка, седна в нея и скоро изчезна сред многобройните кораби.

Вероятно той отиваше при пашата, командващ пехотата, за да се разбере с него кога да се спре стрелбата в най-удобното време.

Цялата нощ турските и венецианските топове стреляха непрекъснато. Но на сутринта всичко утихна.

Един турски войник, яздещ великолепен арабски кон, напусна бойното поле на мюсюлманите и се отправи към града, като развяваше на върха на копието си бяло знаме.

Тъй като често се случваше да искат кратка почивка, за да бъдат погребани мъртвите, и двете страни преустановиха стрелбата.

Глашатаят премина в галоп бойното поле, но като стигна до обстрелваната зона, той спря коня си, размаха три пъти бялото знаме и зачака отговора на обсадените.

Скоро друго бяло знаме се развя на най-предното укрепление на града — сигнал, който позволяваше на глашатая да върви напред без страх. Турчинът отново пое пътя си и като пристигна пред първите укрепления, по които се бяха натрупали много хора, жадуващи да узнаят какво иска от тях неприятелят, извика:

— Венецианци, ако има между вас една жена, която умее да си служи с оръжията като войник, кажете й, че една мюсюлманка желае да си премери силите с нея. Ако между вас има мъж, който да не се страхува от сабя, кажете му, че един наш капитан е готов да се срещне с него. Чакам отговор.

Настана голямо оживление по укрепленията. Често се случваше, за да се наруши монотонността на обсадата, да се срещат на двубой отделни капитани. Но дуел между две жени, ето това учудваше много обсадените, макар да знаеха, че в града се намира херцогинята на Еболи, прочутата капитанка Буря.

Три пъти турчинът покани християните на двубой.

После, пазен все от бялото знаме, той се отправи към своя лагер.

След пет минути артилериите пак започнаха концерта си.

Али Башиа беше на кораба. Той чакаше на кувертата заедно с племенницата си, облечена вече с гравираната си ризница.

Като чу топовете отново да гърмят, той разбра, че поканата за двубой не е приета.

— Нямаш късмет — каза той на племенницата си, която трепереше от главата до краката. — Християнката не е приела.

Господарката на замъка Юсуф процеди през зъби:

— Тя е станала подла! Или пък ръката й е станала тежка, за да върти сабя?

— Ние ще я принудим да излезе, Хараджа.

— Да, като види сина си, тя ще излезе.

— Дамаския лъв също… Да почакаме, племеннице. Но бъди търпелива. Остави да те ръководя малко аз. По-опитен съм от тебе.

— Не виждаш ли, че горя!

— Ризницата ти още не е червена — пошегува се Али Башиа.

— Но ако случайно Метюб и аз бъдем ранени, ще оставим ли да ни бъде отнет малкият?

— Кой? Синът на Дамаския лъв?… Ще го поверя на един арабски конник. Ако те победят, той ще избяга много бързо… А после… после ние ще бъдем наблизо. Няма да оставя да бъдеш убита от християнката и мъжа й.

— Обясни ми.

— Ще накарам да изкопаят тази нощ широк трап, достатъчно дълбок, за да може да скрие десет войници. Ако потрябва, те ще прикрият отстъплението ни.

— Готвиш измама?

— Всичко е позволено във време на война — отговори адмиралът. — Венецианците ще дойдат в нашия лагер да протестират, ако имат желание за това. При това аз ще ви оставя да се биете дотогава, докато не бъдете повалени, едните или другите.

— Така че утре…

— Надявам се, че най-после ще се срещнеш с неприятелката си. Сега ме остави да се занимавам с обсадата, чийто край е още далече, въпреки заповедите на султана.

— Мога ли да видя детето? — попита Хараджа.

— Попитай негрите, които пазят вратата. Довиждане. Ще се видим на закуска…

Господарката на замъка Юсуф почака, докато Али Башиа се качи в една лодка и се отправи към сушата. След това тя слезе бързо по стълбата, последвана от капитана си.

Пред кабината, заета от сина на Дамаския лъв, караулеха пак двамата грамадни негри, въоръжени с пушки със запалени фитили.

— Отстранете се — каза Хараджа. — Аз съм племенницата на адмирала.

— Невъзможно, госпожо — каза един от двамата негри и бързо вдигна пушката си.

— Казах ти, куче, че съм племенница на Али Башиа.

— Даже и да си султанката, пак не бих те пуснал.

— А ако човекът, който ме следва, беше султанът и ако той поискаше да види детето, затворено в тази кабина?

— И той не би могъл да влезе.

— Тогава кой може да влезе?

— Али Башиа.

— Никой друг?

— Никой, даже и Мохамед, даже и Аллах!

Хараджа извика гневно и се обърна към капитана.

— Да смажем това животно!

Тя щеше да извади сабята си и да се хвърли върху двамата гиганти, но Метюб я посъветва:

— Не бива да се скарваш с чичо ти. Ти имаш голяма нужда от него, за да осъществиш отмъщението си.

— Вярно — каза младото момиче с остър глас. — Но Али Башиа можеше да постави тук други хора, а не тия двама глупаци, неспособни нищо да разберат.

— Освен заповедите на господаря си.

— В моя замък не бих намерила толкова предан човек.

— А аз?

— Ти си единственият.

Тя си отиде, като ругаеше и Аллаха, и Мохамеда, а двамата негри смениха фитилите на пушките си.