Емилио Салгари
Дамаския лъв (15)

Арменецът действа

Мико, придружен от четиримата венециански офицери, последва Санджак и арменеца. Санджак носеше фенер. Те стигнаха до една стълба, издълбана в самата скала, която изглеждаше, че стига до морското равнище.

— Човек може да си счупи врата тук — изръмжа албанецът. — Господин управителю, вдигнете по-високо фенера, не съм котка.

— Сега, сега — отговори капитанът, който още трепереше от проклетото писмо.

— Къде води тази стълба?

— В затвора на замъка.

— Навярно затворниците се чувстват много добре там долу.

— Основите на замъка стигат до морското равнище; морето ги къпе непрекъснато.

— Господарката ти не ходеше ли да си почива там през много топлите дни?

— Тя има по-добро място за почивка — прекъсна го арменецът.

— Не се съмнявам. Човек се чувства по-добре на копринени столове, пред един клокочещ фонтан…

— Отоманки, които, доколкото зная, не вие сте платили!

Мико живо се обърна към арменеца и му каза:

— Искаш да ти изтръгна езика ли?… Осем наши кораба са тук наблизо и само чакат сигнал. Моят господар заповядва тук и няма да дава сметка на никого, нито дори на великия везир.

— Не се сърди, аз само се пошегувах — отговори смирено арменецът.

— В Албания не обичат много този род шеги.

— А, ти си албанец? Познах по произношението — каза Санджак. — Преди две години прекарах дълго време в албанските планини и се сражавах с бошнаците, които не искаха да се откажат от кръста.

— Осемдесет! — извика Мико. — Осемдесет стъпала!… Но докъде ще стигнем? Под морето ли?

— Водите на Средиземно море са много по-дълбоки. Още петдесет стъпала и ще стигнем до затвора.

Стълбата тук беше малко по-широка и влажна, защото вода се просмукваше през скалата. Най-после се намериха пред една голяма ръждясала желязна врата.

— Стигнахме — каза Санджак и извади от колана си грамаден ключ.

— Време беше вече — забеляза Мико.

Отвориха вратата. Седмината мъже се озоваха в едно широко подземие, слабо осветено. В средата имаше легло, на което си почиваше дамаският паша.

— Както виждаш — каза капитанът, — затворникът е още жив.

Пашата, който седеше на леглото, изгледа седмината мъже.

— Какво искаш още от мене? — попита той и смръщи вежди. — Не стигаше на Хараджа, че ми одра кожата на едното рамо, че ме хвърли в това подземие, в което се удрят денонощно вълните, чийто шум ми пречи да спя!

— Господине — заяви Мико, — имам заповед да ви освободя и ви пренеса в една стая на замъка, където ще бъдете добре гледан.

— Кой си ти? Друг капитан на този проклет затвор?

— Не, господине. Оставете да ви преместим, без да се съпротивлявате. Обещавам ви, че ще ви преместим в стая, пълна с въздух и светлина.

— Само да не ме хвърлите от някоя скала! От Хараджа всичко може да се очаква.

— Не, заклевам ви се в Корана!

Пашата, който имаше вид, че не страда много в този затвор, отмести завивката си и каза:

— Ако е вярно, че ще ми смените стаята, да вървим. Тази наистина е много влажна… И после, този шум от вълните…

Той слезе от леглото без ничия помощ и каза:

— Да вървим!… Ти се закле в Корана.

— Да, господарю. Позволете ми да ви помогна да изкачите стълбата. Тя е много дълга.

Малката група напусна подземието, без да се погрижи дори да затвори вратата, и взе да се изкачва по стълбите. Повече от десет минути им трябваха, докато изкачат тази дълга стълба. Като стигнаха до края, пашата се спря за малко да подиша морския въздух, после, воден от Санджак и Мико и придружен от четиримата венецианци, той влезе в замъка.

Арменецът беше изчезнал.

Капитанът показа на пашата няколко слънчеви стаи и му каза:

— Избирайте, господине. Тази, която ви хареса, ще ви бъде сега затвор.

— Само да мога да спя! В подземието човек не би могъл да издържи повече от три месеца… Но къде е племенницата на Али Башиа? Не я виждам…

— В Крит — отговори Мико.

Пашата разгледа още веднъж стаите и избра една с големи прозорци, за да може да влиза много въздух. От прозорците й, които бяха в мавритански стил, се виждаше морето.

— Сега си идете всички, защото трябва да спя — каза той и се отпусна на широкото легло, на което имаше копринени завивки.

— Вървете — каза Мико на венецианците и Санджак. — Искам да видя дали пашата ще заспи. Ще ви настигна веднага.

Албанецът ги придружи до вратата, затвори я и почака малко. След това той бърже се приближи до леглото на пашата. Старецът скочи веднага и извика със страшен глас:

— Идваш да ме удушиш ли? Ти си палач на Хараджа… Добре, направи го по-скоро. Животът ми е безразличен.

Албанецът извади от пояса си двата пистолета и ятагана си и каза:

— Господарю, ето с какво ще ви защитаваме, ако някой посмее да вдигне ръка срещу вас. Но тук, в замъка, има човек, който бди над вас. Ако някой само посмее да ви докосне…

— Кой е този човек?

Албанецът се наведе близо до стареца, като че ли се страхуваше да не го чуе някой, и прошепна:

— Синът ви.

Старият воин подскочи и остана за миг неподвижен. Той само гледаше албанеца със своите живи очи.

— Синът ми тук? — проговори най-после той.

— Да.

— Значи, и той е пленник?

— Напротив, господар на замъка, поне до завръщането на Хараджа.

— Как така?

— Той ще ви обясни.

— Но как можахте да дойдете дотук?

— С венециански кораби.

— А жена му? А синът му?

— Ще попитате за това Мулей, който след малко ще дойде тук.

— Той още ли е християнин?

— Още.

— Мисля, че има права. Аз също ще се отрека от Мохамед и от Корана. Те покровителстват много престъпления и предателства тук. Иди повикай сина ми.

— На заповедите ви, господарю. Пазете оръжията ми, докато чакате.

— Остави ми само ятагана. Ръката ми е още силна и може, ако потрябва, да отреже главата на подъл убиец.

— Вярвам ви, ефенди. Ще повикам сина ви. Но бъдете благоразумен, защото ние влязохме тук с измама и можем да бъдем заподозрени, ако дори не сме вече.

— Върви. Няма да викам, ще бъда съвсем спокоен, когато видя Мулей.

Мико затвори прозорците и слезе в салона. Мулей-ел-Кадер и Никола седяха до масата и пушеха, очаквайки завръщането му.

В един ъгъл на залата се бяха оттеглили венецианците.

— Баща ви е свободен — каза Мико, като се приближи до Дамаския лъв. — Елате, но вземете с вас Никола и венецианците, за да пазят на стълбата. Подушвам нещо тук…

— Дали някаква опасност не виси над нас?

— Нищо определено засега, но…

— Как е пленникът?

— Изглежда, че не е страдал много от затвора.

— А от раната си?

— Също не. Но говорете тихо. Може тези стени да имат уши. Къде е Санджак?

— Видях го преди малко да минава през двора, заедно с кюрдите.

— А арменецът?

— Той не се е връщал — отговори Никола.

— Човек би казал, че имам зъб на този арменец — забеляза Мулей.

— Допускам всичко от него. Очите му го издават.

Мулей заповяда:

— Хайде да заемем горния етаж на замъка. Не забравяйте пушките си. Всичко може да се случи.

Седмината мъже напуснаха салона и се отправиха към стълбата, която водеше за горния етаж.

Щом те излязоха, от две различни врати предпазливо влязоха Хасар и Санджак. Те си дадоха знак и слязоха веднага в двора.

— Знаеш ли наистина да четеш? — попита управителят арменеца, като се доближи до него.

— Господарката не би ме взела за секретар, ако не знаех — отговори арменецът. — Научих се да чета и пиша в Ерзрум — прочут с многото си учени град. Защо ме питаш?

— Защото ме мъчи подозрение, от което ми замръзва кръвта във вените.

— Какво подозрение?

— Страхувам се, че писмото е фалшиво.

— Глупак — подигра се арменецът. — Мислиш ли, че виждам за първи път печатите на султана?

— При все това не съм спокоен… Питам се, дали тези хора наистина са пратеници на султана?…

— Но какви могат да бъдат?… Какви?… Шефът им има благороден вид. Най-малкото той е везир…

— Възможно е… Обаче трябва да ти кажа…

Но капитанът, като следваше собствените си разсъждения, продължи:

— А що се отнася до другите, те навярно са войници. Между тях може да има някой с благородно потекло.

— Несъмнено… Но аз се питам, дали са турци тези хора… Не вярвам да са турци!

— А! Защо?…

Секретарят се приближи до него и много тихо го попита:

— Разгледа ли добре лодката им?

— Защо?

— Аз я разгледах внимателно и останах с впечатлението, че не е турска.

— Какво приказваш, Хасар?

— Малко по-хитър съм от тебе, драги мой. Наблюдавам всичко, докато ти спокойно си пиеш вино.

Санджак веднага излезе на терасата и като се наведе през оградата, разгледа ладията.

След малко той каза:

— Кълна се в Аллаха — ти имаш право! Тази ладия не е турска, тя наистина се различава от нашите.

— Къде са гостите?

— При пленника.

— Тогава имаме малко време. Да слезем и да разгледаме ладията по-отблизо.

След като се увериха, че никой от гостите не е наоколо, те слязоха по стълбата и отидоха при лодката. Хасар веднага влезе в нея и погледна кормилото.

Едно име беше издълбано там: „Монсенико — Венеция“.

— Не знаеш ли да четеш? — извика той, обръщайки се към капитана.

— Не. Аз зная само да се бия.

— Тогава трябва да ти кажа, че тази ладия е венецианска и носи името на прочутия адмирал, който веднага се осмели да пусне котва срещу Цариград: Монсенико.

— Може би са я взели от венецианците?

— Ха!… Не виждаш ли, че е почти нова — възрази след малко Хасар.

— Добре. Какво е заключението ти?

Арменецът поглади няколко пъти брадата си, затвори очи, за да може по-добре да се съсредоточи, после призна:

— Тази работа не ми е съвсем ясна.

— На мене още по-малко — каза капитанът.

— Във всеки случай ще ти дам един съвет.

— Не се колебай!

— Той е: да изпратиш още тази вечер с една лодка пратеник при господарката.

— За да я предупредим за посещението тук ли?

— Да, и да й кажем да побърза да се върне.

— Мисля, че съветът ти е добър. Ако тези седем мъже са наистина пратеници на султана, те ще се разберат по-добре с господарката, отколкото с нас. Тази нощ веднага след залез-слънце ще изпратя големия каик с шест гребци и един кормчия.

— Това ще бъде умно. Бих искал тя да се върне тук с Али Башиа.

— Обсадата на Крит го задържа.

— Във всеки случай той разполага с голямо число кораби и ще може да изпрати толкова, колкото биха ни потрябвали.

— Съветът ти смъкна от гърба ми цял товар… Сега да отидем да видим какво правят гостите.

— Човек би казал, че имат нещо важно да уреждат с пленника.

Те се качиха на терасата. Там видяха Мико, който се разхождаше нагоре-надолу и пушеше с къс чибук.

— Къде бяхте? — попита ги албанецът, който се държеше така важно, като че ли беше везир.

— Да ловим раци — отговори веднага арменецът, който без съмнение малко вярваше в ума на своя другар. — Искахме да ви предложим хубаво ядене. Но днес водата не изхвърли на плажа тези съблазнителни животни.

— Така че тази вечер ще постим — каза подигравателно албанецът.

— В замъка Юсуф храната винаги е бивала отлична. Никой досега не се е оплакал от нея, а ако вие не сте доволни, ще бъдете първите.

— Рибарите отидоха ли да ловят риба?

— Да, и вече се върнаха с пълни мрежи. Наблизо има много риба, а също и стриди.

— Господарят ми обича много стриди.

Санджак го изгледа подозрително и неочаквано го запита:

— Каква служба има господарят ти в Цариград?

— Той е паша и е много уважаван в двореца. Сражавал се е за славата на исляма и неговото име, което скоро ще узнаеш, е доста прочуто.

— Значи, той е отличен войник?

— По море и на суша. Султанът не би го изпратил тук, ако не знаеше на какъв човек поверява тази важна задача.

— Но от какво се страхуват в Цариград? Мислят, че замъкът Юсуф ще се предаде на венецианците?

— Държавните работи не се предават така. Ние ще наблюдаваме, ще обмисляме и ще докладваме на султана.

— Но за какво?

Въпросът беше зададен от Хасар. Мико каза:

— Ти иди да питаш, или по-добре иди да кажеш да приготвят вечерята. В Цариград сме свикнали да не чакаме залез-слънце, за да се нахраним. Така храната се смила по-лесно… Разбра ли ме?

— Разбира се. Ти говориш съвсем чист турски език — каза Хасар със стиснати зъби.

— Тогава, хайде върви!

— Кой трябва да си отиде? — попита Санджак, като побледня и хвана дръжката на сабята си.

— Приятелят ти — каза Мико, като го изгледа продължително. — А ти остави тази играчка… Аз имам два ханджара, а никой не може да съперничи на албанците в този вид борба.

— Значи ти ме предизвикваш?

— Аз?!… Опазил ме Мохамед!… Аз почитам много заповедите на султана, за да помисля дори да се бия тук… Заповедите на султана, разбра ли?

Капитанът избъбри няколко думи и се оттегли заедно с арменеца, чиито очи светеха от злоба.

— Трябва да се наблюдават — каза албанецът, като ги следеше с поглед. — Тази вечер не трябва да пием кафе: знаменитият прах е дяволско изобретение.

Той се върна в голямата зала, където четирима слуги и четирима негри нареждаха трапезата.

„За подчиняване — си помисли той, — подчиняват ми се. Наистина, мръщят се, но малко ме засяга: нали заповедите ми се изпълняват веднага… Трябва само да произнеса името на султана… Но господарят ще вечеря с баща си, а ние ще се храним тук. Да се погрижим за вечерята си.“

Храбрият младеж отиде в кухните на замъка, където рояк готвачи приготвяха риби, птици и раци.

Той нареди да се сложи вечеря за двама души в стаята на пленника.

— Заповед от султана — поясни той. — Ние сме негови пратеници и чрез нашите уста говори той.

Изплашени, готвачите се поклониха до земята и обещаха да положат всички усилия, за да задоволят знатните гости.

„Мислехме, че в Юсуф ще бъде много скучно — си каза албанецът. — Но забелязвам, че тук има голямо изобилие от всичко. Ако останем още петнадесет дни, ще се върнем в Крит порядъчно дебели.“

Той отново влезе в салона, където Никола разговаряше с венецианците.

— Пашата доволен ли е, че видя сина си? — попита го Мико.

— Трогателна беше срещата, ала по-добре беше да не присъствам. Но сега, когато вече знае, че синът му го покровителства, мисля, че пашата ще се успокои. Той се надява един ден да се върне в Дамаск… Предполагам, че този ден той ще прати Корана по дяволите. Възмутен е от жестокостта на едноверците си и не ще се изненадам, ако в скоро време християнството спечели още един новопокръстен.

— О, какъв успех! — извикаха венецианците. — Да се откаже паша от полумесеца, не се случва често.

— Шшт! — каза в това време Мико.

На една от вратите се показа омразното лице на арменеца, който като че ли искаше да подслуша разговора на шестимата мъже.

— Кажи да донесат вечеря тук и в стаята на пленника! — му каза Мико, като стисна юмруци.

— Да, господарю — отговори секретарят и веднага изчезна.

След пет минути слугите влязоха, сложиха на масата много гозби, после се оттеглиха, за да оставят на спокойствие гостите. Шестимата приятели се нахраниха бързо и се качиха на горния етаж да бдят над Дамаския лъв и над баща му. Но след половин час гъркът и албанецът се върнаха в голямата зала.

— Какво има? Какво решиха? — попита Мико.

— Тази нощ, щом войниците на замъка заспят, ще се качим на лодката и ще стигнем до корабите на адмирал Вениеро.

— А стражата?

— Ще ги убием с ятаганите си.

— Жалко. След продължителното ни стоене в обсадения Крит животът тук ми се хареса много.

— Подозират ни, въпреки писмото от султана. Всеки миг управителят може да насъска хората си против нас.

— Наистина, страхувам се от този арменец… Толкова се страхувам, че както видя, върнах кафето, защото се опасявах да не би да са смесили захарта с диамантен прах.

— Отровата се употребява много в Турция — потвърди Никола. — Тук стените скриват всичко. Кой знае колко души е изпратила Хараджа на оня свят с помощта на чаша кипърско вино.

— Не е лошо да отидем да видим дали ладията ни е на мястото си.

— И аз исках да ти предложа това. Защото видях от прозореца, че управителят и арменецът отидоха към брега.

— Дявол да го вземе! Дали…

— Говори по-тихо. Слънцето залезе, нощта настъпи… Можем да си позволим да отидем да подишаме чист въздух на терасите… дори и на брега. Но преди всичко запали фитилите на пистолетите.

Те станаха, провериха дали зад вратите нямаше скрити кюрди, после излязоха.

Беше вече късно за разходка. Но нощта беше ясна и много приятна.

Навън нямаше стража. Излишно беше. Човек не можеше тайно да се промъкне в Юсуф; достатъчни бяха двама души да пазят скалата. Затова и войниците си спяха спокойно.

Гъркът, преди да слезе по стълбата, разглежда дълго морето.

— Виждаш ли нещо? — попита тихо Мико.

— Да, осем светли точки, които само аз, благодарение на изключителното ми зрение, мога да различа.

— Значи, адмиралът е наблизо!

— Да, Мико.

— Какъв сигнал трябва да му дадем, за да ни се притече на помощ?

— Само Мулей-ел-Кадер знае сигнала. Да слезем. Не зная защо, но не се чувствам спокоен.

— Този арменец ни безпокои доста.

Гъркът вдигна рамене и се отправи към стълбата.

Те бяха слезли близо двадесет стъпала, когато чуха глухи удари, идещи отдолу.

— Какво става под нас?

— И аз щях да те попитам за това. Като че ли удрят нещо при насипа.

— Трябва веднага да видим какво става, Никола.

— Разбира се, трябва да разберем какъв е този шум. Хайде!

Те се спуснаха с голяма бързина по тясната стълба. Но когато стигнаха долу, ударите бяха престанали и цареше пълно мълчание.

— Непременно трябва да се разбули тая тайна… Преди малко тук имаше хора, които се мъчеха да потопят нещо, а сега не се вижда жива душа…

Той се спря и изведнъж извика:

— Ах! Проклетите кучета!

— Какво има, Мико?

Гъркът изтегли ятагана си.

— Знаеш ли какво потопиха? — попита албанецът с дрезгав глас. — Нашата ладия.

— Невъзможно!

— Гледай добре. Само мачтата й стърчи.

Двамата мъже стояха мълчаливи, поразени. После гъркът ядосано каза:

— Те ни плениха: не можем да отплаваме, освен ако адмиралът ни изпрати друга ладия.

— Забелязвам и друго нещо — каза Мико. — Тази сутрин тук имаше един голям камък. Сега не го виждам.

— Открити сме. Писмото от султана ги е заблудило само за няколко часа.

— Значи, ще се опитат да ни убият?

— Не сме от тия, които се оставят да ги избият като пилци — възрази Никола. — Ще се барикадираме в стаите, които ни дадоха, и ще се съпротивляваме, докато дойдат хората на адмирала. Раздухай фитилите на пистолетите си и ела! Отивам да осведомя Дамаския лъв за всичко!