Емилио Салгари
Дамаския лъв (10)

Към пристанището Капео

Ахури, каймакаминът, занемя. Капаците на другите делви се отвориха: албанецът и Никола Страдиотос изскочиха навън.

Дванадесетте конници гледаха с безпокойство шестимата мъже и двете ръмжащи кучета.

— Какво искаш от Дамаския лъв? — попита Мулей.

Турският офицер най-после се събуди от вцепенението. Той отстъпи малко назад и извика:

— Значи ти си Дамаския лъв? Аз те уважавах много. Но Али Башиа обещава петдесет хиляди златни монети, ако те хванем, и аз не ще ги загубя.

— Ето ме! Ела и ме хвани!

— Напред, войници!

Но войниците останаха по местата си и никак не им се искаше да се бият с толкова прославен човек.

— Подлеци! — изгърмя той. — Ще накарам великия адмирал да ви набие всички на кол. Аз сам ще накажа този ренегат.

— Ти! — изсмя се Мулей. — Други саби трябва да се срещнат с моята.

Турчинът, възбуден от виното, се нахвърли, като нанасяше във въздуха яростни удари с калъчката си:

— Ренегат! Достатъчно съм силен, за да отделя с острието си главата ти от раменете.

— Ти си само карагьоз — подхвърли му в лицето Дамаския лъв.

Като чуха тези думи, войниците се изсмяха силно. Луд от гняв, каймакаминът се хвърли върху Мулей, който наистина не искаше неговата твърде лека сабя да се удари с тежката калъчка на неприятеля му. Той чакаше сгодния случай да му нанесе смъртния удар. Турският офицер не беше фехтовач. Но той беше много смел, а тежкият му меч го правеше опасен.

Изведнъж Дамаския лъв извика:

— Умри!

Острието му прободе гърлото на каймакамина. Струя кръв избликна от устата на нещастника, който падна възнак, без да може да каже дума.

Войниците и не помислиха да отмъстят за него. Те се спуснаха към вратата и хукнаха да бягат, преследвани от кучетата, които се опитваха да ги захапят за краката, въпреки стоманените им обувки.

Те се качиха на конете и избягаха на двеста метра от чифлика.

Домоко се наведе над турския офицер и каза:

— Той е мъртъв. Изнесете го навън.

— Безплодна победа — промълви Дамаския лъв. — Ето ни обсадени.

— Не се безпокойте, господине. Часовникът е все още спрян. Тази вечер една смела тълпа ще се присъедини към нас.

— Но тези, които ни обсадиха, няма ли да поискат помощ?

— Не се грижете за това. Китар вече се качи на кулата, за да наблюдава и да не позволи на никой от войниците да се отдалечи. Той стреля отлично и улучва много добре и отдалече… Искате ли да видите какво правят неприятелите?

— Току-що щях да ви предложа това.

Те взеха пушките и излязоха. Изглеждаше, че войниците нямат намерение да си отиват, при все че началникът им беше мъртъв. Бяха се подслонили зад конете и жестикулираха отчаяно.

— Те искат да ни уловят — каза Домоко. — Те са дванадесет. Но ако приятелите ни дойдат тази вечер, тогава ще им дадем… А, очаквах това…

Един кон се изправи, някой от войниците се качи на него и се отправи по следите, които бяха оставили при идването си.

— Оставете Китар да действа — каза Домоко, като видя, че Дамаския лъв вдигна пушката си.

— Но ако не улучи?

— Ще улучи.

Войникът се отдалечи на тридесет или четиридесет метра и препусна в галоп. Изведнъж Китар гръмна. Войникът, улучен от куршума на островитянина, разпери ръце и падна от седлото.

— Сега коня! — извика Домоко.

Втори изстрел се разнесе. Конят се заклати, разтърси главата си и падна до господаря си.

Уплашени, турците се изправиха, изпразниха пистолетите си. После се качиха на конете и отидоха да се скрият в лозята на Домоко.

— Страхувам се за гроздето ви — каза, смеейки се, Мулей на чифликчията.

— Не бях много сигурен, че ще правя гроздобер, господине. Не може много да се разчита на реколтата, докато турците се разхождат из полето.

— Още не се отказват от обсадата — забеляза албанецът. — Тези хора имат твърди глави.

— По-скоро смелост — поправи го Мулей.

— И ние ще стоим тук и ще ги гледаме, без да опитаме нищо?

— Не трябва много да се бърза, млади момко — отговори Домоко. — Да почакаме тая вечер. И понеже обсадителите са ни дали почивка, да похапнем. Малко неща мога да ви предложа, защото в целия остров царува мизерия. Но всичко, което имам, е на ваше разположение.

Кара влезе вътре и бързо приготви масата. Закуската беше много скромна: една тенджера с варени в зехтин зеленчуци, кисело мляко и доста сух хляб.

При все че турците започнаха да стрелят, обсадените бързо унищожиха храната. Китар, който все още беше на пост горе на кулата, не беше забравен, отделиха от закуската и за него.

Към обед положението беше същото. Турците не посмяха да изпратят друг пратеник за помощ, от страх пред непогрешимия стрелец, който, те разбраха това, ги наблюдаваше и в лозята.

Домоко предложи на Мулей лула тютюн и извести:

— До довечера няма да има промяна. Турците ще се ограничат да ни наблюдават, без да ни нападат.

Но в същия момент думите му се опровергаха. Чу се изстрел и гласът на Кара, който извика:

— На оръжие!

Обсадените се спуснаха навън с пушки в ръце и видяха турците на коне, с вдигнати саби, готови за атака.

Наистина войниците препуснаха конете в галоп по направление към чифлика, като крещяха диво.

— Пусни кучетата, Кара — заповяда чифликчията.

Двете кучета, насъскани от господаря си, се спуснаха с всичка сила. Научени на война, те всяха смут между конете, които се изплашиха много и щяха да хвърлят ездачите на земята. Последните с мъка ги овладяха, стигнаха в галоп до вратата на чифлика, като стреляха с пистолетите си.

Мико сръчно свали един войник от коня и кучетата го разкъсаха в миг.

— Сега са десет — каза Мулей-ел-Кадер, — неприятелите ни малко по малко се топят като сняг, когато слънцето го огрее. Ако сега и ние стреляме?

— Не още — каза Домоко. — Вие сте мои гости и аз не искам нищо да ви се случи. Ако Дамаския лъв падне тук, ще си навлека омразата и на християните, и на турците едновременно.

В този момент те чуха камбаната, че бие няколко пъти.

— Помощ иде — каза радостен чифликчията. — Кара, оседлай конете! Ще държим на разстояние тези кучета.

Започнаха да стрелят и турците пак се скриха в лозята. Обсадените дадоха около двадесетина изстрела, но без голям успех, когато Кара се върна пред вратата и подкани:

— На конете!… Приятелите пристигат!

Островитяните също имаха много хубави коне, смес от арабска и турска порода.

Изведнъж наблизо до тях се чуха два изстрела от пушка и четирима конници се появиха, като викаха:

— Долу полумесецът!

— Да им помогнем! — каза Мулей.

Всички се спуснаха с оръжие в ръка. Турците се изплашиха от нападението и потърсиха изход по посока на критяните, които идеха срещу тях. Но трима паднаха от конете. Другите поискаха да се оттеглят в лозята, но се срещнаха с Дамаския лъв и с другарите му.

Срещата беше страшна. Започна се ожесточена борба с калъчки, с пистолети и ятагани. Но най-после турците бяха победени и кучетата ги довършиха.

— Да, всичко е вече свършено, Корика — каза Домоко на християнина, който предвождаше нападението на четиримата новодошли… — Благодаря за помощта.

— На мое място и ти би направил същото — отговори другият.

— Без да се колебая… Забеляза ли, че часовникът не звъни?

— Да. Помислих, че си се срещнал с турски патрул. Тръгнах веднага с тримата си синове. Сега нямате вече нужда от нас и ние ще се върнем в нашия чифлик. Имам овце по полето. Ако в мое отсъствие дойдат турци, не ще остане нито една.

— Иди си, храбри приятелю, и благодаря.

Четиримата мъже препуснаха в бърз галоп.

Домоко се върна при Мулей и му предложи:

— Искате ли да тръгнем за пристанището Капео? Моментът е благоприятен.

— Такова бе и моето намерение. Към колко часа ще пристигнем там?

— Посред нощ.

— А тия трупове? Така ли ще ги оставим? Вярно, че турците не погребват християните, но…

— Лешоядите ще се погрижат да изчистят поляната. Откакто войната царува, появили са се толкова много орли лешояди, че затъмняват небето. Те не ще закъснеят да дойдат на бойното поле. И когато се върнем, децата ми и аз ще изгорим само костите и ще ги хвърлим в костницата, където са натрупани останките на толкова християни, убити от неприятелите ни… Но да не закъсняваме. Да стигнем, преди Себастиано Вениеро да развее платната и да отиде да помага в Морео или другаде.

Малко след това групата тръгна.

Скоро щеше да настъпи нощта. Домоко водеше кервана в бърз галоп към север, откъдето се чуваше далечният шум на морето.

Към полунощ чифликчията взе да кара по-бавно. Хладен ветрец повя: започваше да се чувства морският вятър.

Той се взираше в тъмнината, за да забележи фенерите на венецианските кораби.

Конниците дадоха малка почивка на конете си и пак тръгнаха, щастливи, че краят на пътуването им е близо.

— Светлина! — извести Никола след няколко минути. — Светлина от корабите навярно…

Те се спуснаха бързо през полето, сред което се различаваха развалини от чифлици, разрушени от турците. После заслизаха по склона, който се спускаше към морето, викайки:

— Ние сме християни!…

Сред малкото пристанище се люлееха пет военни кораба, най-хубавите, които Венецианската република беше изпратила в Адриатика.

Като чуха викове, венецианските моряци изгърмяха във въздуха четири пъти, после свалиха един дълъг капак, снабден с топ.

Един офицер слезе от кораба и се отправи към малката група. Хората му държаха пушки със запалени фитили, защото се страхуваха от изненади. Той попита:

— Кои сте вие?

— Предупредете началника си, че Домоко се върна и води със себе си Дамаския лъв.

— Преследвани ли сте?

— Бяхме… Но избихме тези, които ни преследваха. На разстояние от двадесет километра не може да се намери сега турчин.

Моряците вдигнаха фенерите и осветиха един по един бегълците. После офицерът заповяда:

— На борда! Лъвът на свети Марко нека ви покровителства!