Емилио Салгари
Дамаския лъв (18)

Последен сигнал

Негрите подновиха атаката и през това време, напук на смъртоносните залпове на пушките, разшириха значително отвора на вратата.

През този отвор те се мъчеха, без голям успех, да бутнат мебелите, с които беше барикадирана вратата.

Но един общ залп от пет пушки — широкият отвор позволяваше да се стреля така — отново ги пропъди, въпреки виковете и заплашванията на арменеца.

Мулей, като видя зеления фенер в ръцете на Мико, извика:

— Спасени сме!

— Кюрдите ще го счупят като първия.

— Достатъчно е да го изложим няколко мига. Трясъкът на топовете сигурно е разтревожил адмирала и той навярно дебне всичко, което се върши насам. И часовите му знаят да броят до три.

Гъркът мина през незаетата и повредена от стрелбата на кюрдите стая и отиде до прозореца. След като се увери, че никакъв фитил не гореше на терасата, той тури на перваза големия фенер.

После се върна при другарите си.

— Нищо ли не откри откъм морето? — го попита Мулей-ел-Кадер.

— Да, господарю. Осем светещи точки на около две мили. Ескадрата се приближава, както предвидихте.

В този миг куршум от пушка падна в съседната стая. Той не улучи фенера. Значи пак по него стреляха.

— Не е важно — каза Дамаския лъв. — Адмиралът сигурно е видял сигнала и бърза насам… Слушай!

— Да! Топовни гърмежи в далечината.

— Ескадрата стреля.

Един топ хвърли в този миг гранатата си от терасата върху прозореца, на който светеше фенерът и този път го улучи.

Но хората на Хараджа също чуха топовните гърмежи откъм морето и изглеждаха много разтревожени.

Гласът на арменеца надви виковете им.

— Нападат ни откъм морето. Бранете замъка до смърт.

Ескадрата дойде на удобно разстояние. Гранатите й падаха като град по терасите, чупеха мавританските колонади и разрушаваха оградите. Кюрдските артилеристи не смогваха да им отвръщат, защото от прозорците на етажа, в който бяха обсадени Мулей и другарите му, ги обстрелваха в гръб.

Понеже ескадрата се приближаваше все повече и повече, Хасар, чиито войнствени качества се бяха проявили късно, събра хората си и ги поведе към малкото укрепление, което се извисяваше над крепостта на замъка. Оттам те щяха да се противопоставят енергично на опитите на адмирала да слезе на сушата.

За нещастие те нямаха време да опънат веригите, които да препречат входа в прохода, и затова първите венециански кораби можаха да се приближат, да хвърлят котва и да започнат да обстрелват крепостта почти в упор.

През това време и останалите отвън кораби изпращаха град от снаряди върху крепостта.

Подобна борба не можеше да продължи много.

— Смелост, момчета! — викаше адмиралът, който, облегнат на племенника си, стоеше прав и следеше фазите на сражението, за да дава нужните заповеди. — Смелост! Спомнете си кланетата в Никозия и Фамагуста и не забравяйте, че турците ни бяха взели дори и този замък!

Кюрдите и негрите стреляха четвърт час с големите си топове, при все че сводовете на крепостта се сриваха върху главите им. После, като видяха, че желязната градушка се усилва и заплашва да ги избие, спряха оръдията и побягнаха към стълбата, за да продължат съпротивата отгоре.

Но това не остана скрито от погледа на венецианските артилеристи и стрелците от корабите, които ги обсипаха с нов град от снаряди, и в миг избиха голяма чест от тях. Само Хасар, няколко кюрди и няколко негри се спасиха.

— Тези кучета избягаха — каза адмиралът. — Крепостта утихна. Да идем горе да видим какво правят приятелите ни.

— Аз мисля, вуйчо, че те са нападнати и смело се защитават. Чуват се пушечни изстрели.

Веднага спуснаха лодките в морето. Определените за слизане двеста души се покатериха по стълбата под куршумите на кюрдите. Но и тези последни защитници на крепостта бяха прогонени от огъня на ескадрата и нападателите слязоха на поляната пред крепостта. Като видя една група мъже с пушки в ръка, племенникът на адмирала извика:

— Венеция! Венеция! В атака, момчета! Само онези там остават.

Но Мулей-ел-Кадер излезе напред и гръмко извика:

— Тук сме Дамаския лъв и приятелите му! Качете се, вратите са отворени.

В Юсуф никой вече не оказваше никаква съпротива.

Малцината, които се бяха спасили от убиване, избягаха към полето, което продължаваше чак до блатата.

И новодошлите можаха да се настанят в стаите, които цяла нощ бегълците тъй храбро бяха защитавали.

— Господарю Мулей — каза племенникът на адмирала. — Сигурни бяхме, че ще ви намерим живи. Сега вече турците не ще могат да ви хванат.

— Полека, Лоренцо — отговори Дамаския лъв. — Още не сме съвсем сигурни. Дори много добре ще сторим, ако тръгнем час по-скоро.

— Кой може да ни заплашва? Всичките защитници избягаха. А Винозия е много далече от Юсуф, та не можем да се боим от ненадейно пристигане на еничари.

— Опасността ще дойде от морето, Лоренцо. Една лодка напусна замъка и ние имаме всички основания да мислим, че е отишла към Крит.

— Да иска помощ от Али Башиа?

— И да предупреди него и племенницата му за присъствието на султанските пратеници в Юсуф.

— Работата е сериозна.

Той помисли един миг и реши:

— Понеже завладяхме този замък, а не можем да го удържим, ще го изгорим. И когато тигрицата на Юсуф се върне в леговището си, няма да го намери.

Племенникът на адмирала даде няколко заповеди на войниците си, после се върна при Мулей и му каза:

— Ела, господарю. Вуйчо ми ще бъде много щастлив да те види пак и да се запознае с баща ти.

Венецианците, водени от Мико, обиколиха разните стаи на палата и натрупаха в тях купища от натрошени мебели. После подпалиха така приготвените огнища. Скоро грамадни облаци дим заизлизаха от всички отвори, а след тях бликнаха искри. Замъкът Юсуф, прокълнатото леговище на Хараджа, беше плячка на пламъците!

Изведнъж долу зазвучаха тръби. Те свикваха бързо екипажите на корабите.

Заплашваше ли някаква близка опасност ескадрата?

Никола, човекът с острото зрение, хвърли изпитателен поглед към морето, преди да напусне полянката пред замъка.

— Идат! — извика той. — Ние едва ще успеем да се качим и да вземем преднина.

И като отиде при другарите си, той им съобщи:

— Открих кораби, които идат към замъка.

— Турски кораби ли?

— По всяка вероятност да. Най-напред, освен няколкото кораба на Себастиано Вениеро, в тази част на Средиземно море има само отомански кораби. И после, тези кораби идат от запад, тоест от Крит. Този проклет арменец е намерил начин да предупреди Хараджа и сега нова опасност ни заплашва.

За пет минути всички се качиха на корабите. Вдигнаха котвите и четирите кораба, командвани лично от адмирала, се върнаха при останалите кораби от ескадрата. Върху всеки от тях вдигнаха червено знаме — знак за близко сражение — и навсякъде се правеха приготовления за това.

Щом първите платна се появиха на хоризонта, венецианците, които още тогава си служеха с далекогледи, ги откриха и тръбите пак засвириха тревога.

— Мислите ли, че Али Башиа лично води врага? — попита венецианският адмирал Дамаския лъв, който заедно с Никола беше при него на мостика.

— Не вярвам шефът на турската ескадра да е напуснал обсадата. Но той може да ни е изпратил ескадрата на Али Араб.

— Силна ли е тя?

— Около двадесет кораба — каза гъркът.

— Много са за нас! — извика Вениеро. — Ние ще дадем няколко топовни изстрела и ще избягаме към залива Капео.

— На същото място ли?

— На мястото, което определих за сборен пункт на всички кораби на дукесата, които могат да се приготвят и да дойдат при нас. А после вие трябва да се върнете в Крит да вземете дукесата. Струва ми се, че и за нея е време да напусне обсадения град. С помощта на Домоко сигурно ще сполучите да я изведете оттам и да я доведете на моя кораб.

— Имате право, адмирале. Ами синът ми?

— Ако той е още на кораба на Али Башиа, засега не може да се мисли за освобождението му. Но трябва час по-скоро да се изтръгне съпругата ви от опасността за едно общо клане, което може да последва превземането на града. Турците са много ядосани от дългата му съпротива и аз се боя, че те никого няма да пощадят, когато го превземат.

Мулей-ел-Кадер не можа да възрази нищо. Той добре знаеше на какво са способни турците — нали беше присъствал на падането на Фамагуста.

Адмиралът, разговаряйки с него, не забрави приближаването на врага. Той се обърна към Никола Страдиотос и го попита:

— Колко неприятелски кораба виждаш?

— Осемнайсет! — отговори гъркът след кратко взиране.

— Какво чудесно зрение! Човек би казал, че имаш далекогледи, скрити под клепачите. И аз преброих толкова с моя далекоглед.

— Значи, това е ескадрата на Али Араб?

— Чувал съм да хвалят смелостта на този ученик на Али Башиа.

— Ще приемем ли борбата? — попита Дамаския лъв.

— Аз трябва непременно да запазя корабите си. Ще избягвам топовните изстрели и ще бягам в залива Капео.

Той взе тръбата и издаде бързи заповеди, които вятърът разнесе и до най-отдалечените кораби. Посоката беше сменена и моряците заработиха бързо с греблата.

През това време замъкът Юсуф гореше като исполинска факла и хвърляше върху морето червени отражения. Никой не мислеше да го спасява. Само няколко негри и кюрди, които се бяха спасили от атаката, гледаха отдалече, без да предприемат нищо.

Ескадрата на Али Башиа, като забеляза маневрата на осемте кораба, започна да гребе бързо, за да им пресече пътя. Но Себастиано Вениеро не беше човек, който ще се остави да го заловят. Той раздели малката си ескадра на две и тръгна право на север, като заповяда на гребците да гребат бързо.

— Много късно иде — каза венецианският адмирал. — Ако се надява да ми пресече пътя, много се лъже. А ако мисли, че нямам кураж, толкова по-зле за него. Повече кураж ми трябва да бягам постоянно, отколкото да се бия.

Той разгледа разположението на противника, после извика през рупора:

— Стреляйте в залп с оръдията на носа!

Огромен облак дим обви венецианската ескадра, която се разклати от страшен гърмеж. Всичките оръдия стреляха едно след друго.

Турците отговориха веднага и няколко снаряда свирнаха близо до корабите на Себастиано Вениеро. Някои от тях дори улучиха целта и убиха няколко души.

Но враговете не можеха да се мерят по бързина. Али Араб се опита да бърза, но това стана причина само да се изолират два кораба, които венецианците обсипаха веднага с дъжд от гранати и ги накараха да се откажат от нападението.

Боят свърши. Корабите на Републиката бягаха с пълна скорост и продължаваха да стрелят по неприятеля с оръдията от задните палуби.

— Довиждане, Али Араб! — пошепна венецианецът. — Пак ще се видим…

Няколко часа двете ескадри се мъчеха да се настигнат. После полека-лека турската изчезна от очите на нашите герои.

Адмиралът заключи:

— Юсуф изгоря и корабите ни са непокътнати.

* * *

Три дни по-късно ескадрата на венецианския адмирал хвърли котва в залива Капео, където намери един ланек — малка турска гемия, която превозваше пътници. Тя се беше оттеглила там от страх пред турските кораби, които кръстосваха и дебнеха венецианците.

Християнските държави в Европа, обезпокоени от успехите на мюсюлманите, уреждаха голяма морска експедиция.

Тази вест зарадва много Себастиано Вениеро. Значи близък е денят, когато той не ще трябва вече да обръща гръб на неприятеля!

На следния ден от връщането им в Капео забелязаха на брега Домоко и четирима негови приятели, възседнали великолепни коне турска порода и въоръжени до зъби.

— Ето верният ни и добър приятел — каза адмиралът на Мулей-ел-Кадер. — С него и другарите му ще се върнете в Крит. Освен това вие много добре знаете колко е ценна неговата помощ.

— Но какво да правя с баща си през това време?

— Той ще остане на кораба ми. Бъдете спокоен за него. Но ви съветвам да се върнете колкото е възможно по-скоро, защото турците могат да узнаят, че съм имал смелостта да дойда тук, където веднъж вече се срещах с тях. И аз ще трябва пак да изляза в открито море… Що се отнася до конете, обзалагам се, че Домоко ще ви намери такива — на вас и на вашите приятели Мико и Никола, които вие навярно ще пожелаете да вземете със себе си.

— Не искам да ви създавам грижи, адмирале.

— Ни най-малко, Мулей… Ако турците ме нападнат, ще изляза в открито море и после пак ще се върна тук да ви намеря.

През това време Домоко заедно с приятелите си се качи на борда. Беше решено да отидат в Крит и да вземат оттам капитанката Буря. Знаеха, че градът, обстрелван от всички страни, се държеше още като по чудо, защото укрепленията и кулите му бяха много разнебитени през последните дни.

Надвечер един от приятелите на Домоко замина за вътрешността на острова, за да търси още коне, необходими за експедицията. Коне не липсваха. Много турски войници падаха мъртви от куршумите на критяните, които бяха отлични стрелци, защото живееха от лов. А конете им бяха „загубени“ само за турската армия…

В пет часа сутринта осем великолепни коня пръхтяха на морския бряг — петте, които бяха пристигнали вечерта, се бяха увеличили — благодарение на нощното пътуване — с още три особено хубави коня.

— С такива животни може да се измине дълъг път с бързо препускане. Тръгвайте и бързо се върнете. Страхувам се, че турските шпиони няма да закъснеят да ме забележат тука — каза адмиралът.

В седем часа вечерта Дамаския лъв и двамата му другари в приключенията слязоха от кораба и отидоха при Домоко и приятелите му, които бяха слезли по-рано. Последен поздрав, на който екипажите и офицерите отговориха с насърчителен вик, и мъжете, възседнали конете, изчезнаха зад дюните.

Домоко, който знаеше и най-малките гънки на острова, вървеше отпред с Никола. Той също много добре познаваше местностите в Крит.

Великолепна луна осветяваше ясната нощ. Сенките се удължаваха сред редиците лози и придаваха на малката група някакъв чудноват вид.

В полунощ те пристигнаха при чифлика на Домоко.

— Да не отиваме по-далече засега — ги посъветва той. — Ще бъде опасно да пристигнем в Крит на съмване.

— Тука ли ще стоим до утре вечер?

— Да, господарю. Без сигнала не ще успеем да се приближим до укрепленията; иначе ще ни изненадат с някой куршум.

— За какъв сигнал говориш?

— За този, който уговорих с властите на обсадения град и благодарение на който влизам когато искам: размахвам по особен начин червен фенер срещу някоя врата на крепостта.

— Тогава няма какво да се прави — ще чакаме.

— Пък и аз искам да изпратя двама от приятелите си като разузнавачи около Крит. Трябва да узнаем докъде е стигнала обсадата.

— Дано градът не е заобиколен с такава гъста мрежа, през която да не можем да минем. Трябва непременно да проникна в него и да взема жена си преди падането му и клането, което неизбежно ще последва.

През това време другарите на Домоко бяха слезли в избите. Те донесоха оттам половин печено яре, кошница с варена царевица и стари бутилки бяло вино, целите покрити с паяжини.

— Хайде да вечеряме — каза критянинът.

Осемте души побързаха да се нахранят, а после се наредиха горе-долу за спане, с изключение на един, който бе натоварен да бди над съня на другарите си.

Нощта изтече спокойно. На съмване равнината си остана пуста.

— Ще тръгнем пак още тази вечер — каза Домоко. — През деня двама от приятелите ми ще се приближат до Крит. Ако, както предполагам, влизането е възможно, в полунощ ние ще бъдем в града.

На обед двама от критяните се качиха на конете си и отидоха, както беше уговорено, на разузнаване. На тези, които останаха, особено на Дамаския лъв, остатъкът от деня се строи убийствено дълъг.

Но към залез-слънце двамата разузнавачи се върнаха; конете им бяха покрити с пяна.

— Е, какво? — попита Мулей, като се спусна към тях.

— Обсадата се развива все при същите условия — отговори единият от двамата критяни. — За решителни хора не ще е много мъчно да проникнат в Крит.

— Откъде? — попита Домоко.

— Както винаги, през вратата на Моста на ханджарите. Тя пак е извън турската мрежа. А пред всички останали са поставени втори редове.

— Значи, обкръжаването сега е пълно? — попита Дамаския лъв.

— Почти пълно, господарю, защото височините, които се издигат над града на юг, са заети от турците.

Мулей-ел-Кадер настоя:

— Сигурен ли си, че ще можем да влезем?

— Да, господарю.

— Не срещна ли стрелци? — попита Домоко.

— Изглежда, че турците нямат вече стрелци след едно отчаяно нападение на венецианците.

— Откъде знаеш тези подробности?

— От един от нашите братя, който наблюдава равнината, като работи на нивата, за да не го заподозрат.

Изтимариха конете и ги приготвиха. Дадоха им изобилен зоб. И когато слънцето се скри зад хоризонта, осемте души възседнаха конете, като не забравиха да вземат оръжието си.

— Напред! — извика Дамаския лъв. — Или всички ще измрем, или ще влезем в Крит.

— Ще влезем всички, и то живи — отговори Домоко, като застана пак начело на малкото шествие. — Венецианците, щом видят сигнала, ще престанат да стрелят! Те ще спуснат предварително подвижния мост, та ако сме преследвани, да можем да минем по-бързо… Защото аз все още се страхувам от тези проклети стрелци, които предпочитат нощта за своите набези. За щастие те обикновено се срещат на малки групи, а ние не сме хора, които да се плашат от такива.

Осемте конници се спуснаха в галоп.

Откъм Крит стрелбата не спираше. Чуваше се ту сухият глас на топовете, ту дебелият глас на стеноломите.

Въпреки разстоянието, конниците виждаха гранатите, пламнали от избухването на барута, да пресичат въздуха и различаваха шума от падането им върху нещастните критски къщи, които бяха вече почти разрушени от двадесетмесечната обсада.

Като вървяха все посред лозята, Дамаския лъв и приятелите му стигнаха между десет и единадесет часа пред западните укрепления на града. Домоко се отправи веднага към вратата, посочена му от неговия разузнавач: през тази врата той бе минавал често.

Те имаха щастие, че турците току-що бяха сполучили, с цената на тежки загуби, да заемат южните хълмове и употребяваха всичките си усилия да правят окопи на тази страна, като се бяха отказали да копаят успоредни такива пред последната още незавзета врата.

Без това те по никакъв начин не биха могли да влязат в обсадения град.

Като минаха покрай една асма, критянинът изтръгна една върлина и завърза на горния й край червения фенер. После той продължи да върви напред, но бавно и много предпазливо, за да не падне в някой капан.

Като стигна на петстотин метра от вратата, той даде няколко сигнала с фенера си. След това го остави на земята и зачака отговора на обсадените.

Всички бяха слезли от конете, за да дадат на бедните животни, плувнали в пот, малко почивка и да запалят фитилите на пушките си.

Минаха няколко минути. Венецианците не бяха още отговорили.

Изведнъж Домоко хвана ръката на Мулей и я стисна силно:

— Ето ги, проклетите!

— Кои?

— Стрелците.

— Къде?

— Излизат от тази полусрината крепост.

В същия момент гъркът съобщи:

— Сигналът. Венецианците отговарят.

— Тъкмо навреме — въздъхна облекчено Домоко. — Ще ни помогнат да се отървем от тези гадове.

Няколко души се появиха горе на укреплението, заобиколили един червен фенер.

Но в същото време осем или десет войници от турската кавалерия се спуснаха в бърз галоп към малката група, като ревяха с пълен глас:

— Гяурите!… Смърт за тях!…

— На конете! — извика Дамаския лъв. — Ще стреляме с пушките, а после ще си послужим и с мечовете си.

За един миг осемте мъже се метнаха на конете си и се прицелиха. Те щяха да стрелят, когато от Моста на ханджарите се чу топовен изстрел. Един топ, пълен със снаряди, започна да обстрелва турците в момента, когато те почти се бяха приближили до осемте конници, като викаха силно:

— Гяурите! Да ги убием!…

Пет или шест коня паднаха заедно с господарите си. Другите, изплашени, не дочакаха куршумите на осемте мъже, струпани около червения фенер, а избягаха към турските позиции да бият тревога.

За щастие много късно!…

— Напред! — заповяда Дамаския лъв, който чу, че веригите на подвижния мост заскърцаха. — Аз съм Дамаския лъв… Не стреляйте! — викаше той, като препускаше изправен на стремената.

За няколко минути те минаха разстоянието, което ги отделяше от вратата, и паднаха от другата страна на подвижния мост в ръцете на двадесетина венецианци.

— Домоко — каза Мулей, — остани тук, за да обясниш на господата причината на нашето завръщане… Вие, Никола и Мико, придружете ме до кулата, в която живее жена ми… Конете да бъдат готови, защото няма да се бавим много.

Той поздрави коменданта на укреплението и се отправи заедно с двамата си верни другари към вътрешните отделения, където бяха скривалищата и барутните складове.

Турците продължаваха да стрелят. Те предпочитаха да използват грамадните си стеноломи през нощта, за да не могат венецианците да забележат местата им и да отговорят и те със своите топове.

Огромни каменни блокове падаха върху нещастния град и довършваха разрушението му.

Крит беше почти унищожен. Само укрепленията и големите кули се съпротивляваха още. В тях се бе подслонило населението му, силно намаляло от болести, глад и гранати.

Дамаския лъв и двамата му другари преминаха един съвсем разрушен квартал и стигнаха до кулата, която беше оставена на разположение на капитанката Буря.

— Спрете тука и оседлайте един от конете, които виждате в долната зала. Ако не напуснем Крит тази нощ, няма вече да видим адмирала. Часовете на града са преброени.

— Вървете, господарю — отговори Мико. — Ще ни намерите готови за тръгване.

Мулей-ел-Кадер изкачи срутената стълба и стигна до една зала, в която имаше две походни легла.

Дукесата, която навярно скоро се беше прибрала след една обиколка с главния капитан, лежеше на едно от леглата, облечена с ризница. Сабята беше наблизо до ръката й.

— Елеонора! — извика Мулей и я хвана за ръката.

Дукесата скочи бърже, преди да се беше събудила напълно. После тя отвори великолепните си очи, извика силно и се хвърли в ръцете му:

— Ти! Мулей!

— Да, мила. Аз дойдох.

— А синът ни?

Дамаския лъв направи отчаяно движение.

— Невъзможно беше да се опитаме да го изтръгнем от ръцете на Али Башиа. Венецианският адмирал не разполага с достатъчно сили, за да се бие с повече от двеста кораба.

— Той още ли е на турския кораб?

— Да, Елеонора. Но се надявам, че не ще остане дълго там. Корабите на всички християнски държави се събират в Месина, за да смажат по море турците. Ще бъдем там, когато почне борбата.

— А баща ти, Мулей?

— Той е свободен. И скривалището на Хараджа е опожарено.

— Замъкът Юсуф?

— Да.

— Тогава защо дойде в Крит, Мулей?

— Да те взема. Ще тръгнем веднага.

— Да напуснем този нещастен град сега, когато има най-голяма нужда от сабите ни?

— Венецианските началници трябва да защитават знамето си. Те трябва да останат. А нашият дълг е да се грижим за сина си.

— Къде ще отидем?

— В пристанището Капео при ескадрата на Себастиано Вениеро. Ако останем тук, никой не би могъл да спаси Енцо. Не критската войска, изтощена от болести и боеве, ще ни помогне да го изтръгнем от турците.

— Прав си, Мулей — каза дукесата. — Но дали пътят е свободен?

— Надявам се. Ние имаме малък, но храбър конвой. Ела, Елеонора. Този нещастен град ще устои само още няколко часа. Не след дълго великият везир ще хвърли сто хиляди души в атака срещу тези разрушени укрепления и ще настане ужасно клане, като във Фамагуста. Защото венецианците не са вече в състояние да удържат тези разярени войници. Ела бързо! Никола и Мико ни чакат долу.

Дукесата опаса сабята си, затъкна в пояса си чифт пистолети и последва Мулей-ел-Кадер, който взе отново червения фенер, оставен на земята при влизането му.

Никола и Мико бяха оседлали най-добрия кон, намерен в конюшнята: чистокръвен арабски жребец. При все че беше измъчен много от обсадата, той можеше да накара конете на турците да потичат.

— Хайде, приятели — каза Дамаския лъв, след като двамата мъже поздравиха почтително дукесата, — време е да тръгваме. В състояние ли си, Елеонора, да устоиш на едно препускане от седем-осем часа?

— Да, Мулей, гладът още не ме е изтощил както ти мислиш, защото венецианците се лишаваха от всичко, за да не ми липсва необходимото.

— Какво ще кажеш за излизането ни оттук, Никола?

— Мисля за стрелците, които венецианците застреляха преди малко — каза гъркът, чието чело се беше помрачило.

— Страх те е да не би останалите живи от тях да ни дебнат някъде?

— Да.

— Обаче ние не можем да останем тук по-дълго време.

— Разбирам. Турците с нетърпение очакват да нападнат града.

— Но, от друга страна, колебая се дали да изложа жена си на изстрелите на стрелците.

Дукесата се усмихна и запротестира:

— Не съм ли вече капитанката Буря? Нека дойдат тези стрелци!… Сабята ми ще се окъпе в кръвта им.

— И после, ние сме тук, господарю — каза Мико. — Не сме много на брой, но сме здрави и готови да умрем за вас двамата.

— Ето храбреците, Елеонора. Да тръгваме, Никола.

Дукесата възседна арабския си кон и му отпусна юздата.

Гранатите продължаваха да се сипят яростно по пустите улици. Обаче четиримата конници, като вървяха все покрай укрепленията, пристигнаха до вратата на Моста на ханджарите.

Комендантът отиде при Мулей.

— Напускате ли ни, Дамаски лъве? — му каза той.

— Налага се, коменданте.

— Трябва да спасявате и сина си… Знаем това, но сме безсилни да ви помогнем… Вярно ли е, че християнските флоти са готови да се спуснат върху отоманските кораби?

— Себастиано Вениеро е получил това известие и вярва, че е така.

— Навреме ли, за да се спаси този нещастен град?

— Кой може да каже? Ще зависи от щастието на оръжията…

После Мулей попита:

— Явиха ли се отново стрелците?

— Не. Ние сме готови да ги обстрелваме. Вие можете спокойно да излезете с жена си. Ще ви закриляме с топовна стрелба, докато можем. После, Бог да ви пази.

— Благодаря, коменданте. Надявам се да се видим един ден.

— Господарю — намеси се в този миг Никола, — подвижният мост е спуснат. Артилеристите чакат само нашето излизане, за да ни закрилят.

След последния поздрав конниците излязоха, ескортирани от двадесетина войници с пушки, и минаха през подвижния мост.

Луната бе залязла. Було от гъст мрак се простираше около града.

— Отваряйте си добре очите — препоръча Никола, когато бяха вече оттатък трапа. — И запалете фитилите на пушките си. Често един добър залп струва повече от единичната стрелба.

Всички приготвиха оръжията си и зорко разгледаха равнината, която се простираше пред тях. Убедени, че тя не крие нищо подозрително, те пуснаха конете си в галоп. Но се лъжеха. Турските стрелци, които се бяха спасили от куршумите на венецианците, бяха отишли да поискат подкрепление от лагера. Като предполагаха, че малката група, която влезе въпреки съпротивата им в Крит, можеше да излезе след малко, те направиха засада при една стара крепост, зад която се бяха скрили още при пристигането на Мулей и другарите му пред града.

За щастие Никола, благодарение на необикновеното си зрение, не закъсня да ги открие. Той се обърна към Мулей и му каза:

— Уви, аз не съм се лъгал. Няма да стигнем лесно до залива Капео с тази паплач по петите ни.

Но съдбата поиска критският гарнизон да бди над заминаването на тези храбреци. Като видяха, че турците препускат зад дукесата на Еболи и свитата й, те дадоха четири залпа след преследвачите, когато минаваха пред укреплението.

Резултатът от тази канонада беше плачевен за турците. Дванадесет или петнадесет от тях се търкулнаха на земята с конете си, надупчени със смъртоносни рани.

Но тези, които останаха живи, не се отчаяха и продължиха да препускат след бегълците, като викаха:

— Смърт на гяурите!… Да живее Мохамед!… Долу кръста!…

От укрепленията дадоха още четири топовни изстрела. Но артилеристите се страхуваха да не ударят приятелите си и не смееха да стрелят по-надалече. Този път снарядите им не улучиха целта.

— Те не са повече от петнадесет — каза Никола, който ги преброи, като препускаше. — Конете ни са яки и ние ще стигнем без много загуби до чифлика на Домоко. Когато пристигнем, ще направим като миналия път и лешоядите няма да се оплачат от това. Господарю Мулей, вървете напред с дукесата. Ние ще ви закриляме.

— Благодаря, приятели — каза Дамаския лъв, който не посмя да откаже заради жена си.

Турците, които имаха ранени от стрелбата коне, останаха значително назад. Обаче няколко от тях, с много яки коне, продължиха гонитбата в галоп. От време на време стреляха с пистолети по бегълците, но без успех. Те постоянно ревяха: „Смърт за християните!“, но не можеха да ги стигнат.

На свой ред критяните също се обръщаха и стреляха с пушките си, без да слизат от конете. И всичките куршуми не отиваха на вятъра.

— Бързо! Бързо! — не преставаха да викат Никола и Домоко. — Нека използваме превъзходството на конете си!

Дамаския лъв препускаше заедно с дукесата, от време на време я поглеждаше неспокойно и питаше:

— Можеш ли още да издържиш на това лудо препускане, Елеонора?

— Разбира се, Мулей. И конят ми, макар че е доста слаб, не изглежда да се е отказал от препускането.

Повече от два часа още конниците летяха така, със смъртта пред очите си, през полета и лозя. Стрелците ги следваха на двеста метра без да ги настигат, но и без да остават назад.

Изведнъж Домоко извика:

— Ето къщата ми. Още едно усилие, приятели, и ние ще имаме здрав подслон срещу турците. Там вече не ще ни хванат лесно.

Критяните, които бяха най-отзад, дадоха един последен залп и цялата група пристигна пред вратата на чифлика.

— Отведете конете в кухнята — заповяда чифликчията. — Лесно ще се поберат там.

Дамаския лъв взе жена си на ръце, за да я свали от коня, и влезе тичешком в залата на долния етаж.

През това време стрелците стигнаха до чифлика, като дадоха много револверни изстрели. Но всичките бегълци бяха вече влезли вътре заедно с конете си. Критяните, Домоко, Мико и Никола се нагърбиха да пазят вратата.

— Обсада номер втори — каза албанецът, като се прицели в началника на стрелците. — Ще се отървем ли като миналия път, Домоко?

— Надявам се — отговори критянинът, успокоен от това, че си беше у дома и бе заобиколен от хора, на които можеше да разчита.

Мулей и жена му седнаха пред една дълга маса, след като запалиха една лампа с масло.

— Няма ли да ни хванат, Мулей? — попита дукесата.

— Веднъж вече бяхме обсадени тука и се измъкнахме здрави и читави. Възможно е този път нашите преследвачи да поискат подкрепления. Но ние няма да чакаме пристигането им. Критяните стрелят добре, а и Мико не е несръчен, като му се даде пушка в ръцете.

Албанецът, сякаш за да оправдае тази оценка, стреля в този миг и свали от седлото, като го уцели право в челото, началника на турците.

Стрелците се разяриха и се спуснаха в атака към къщата. Но като видяха, че обсадените изскачат навън с пушки в ръце, те се обърнаха и се скриха в лозята.

— Няма ли да се върнат след малко? — попита дукесата.

— Не можем да се надяваме, че ще изоставят играта. Но ние ще ги избием един по един с пушките.

— Не бихме ли могли да стигнем до залива Капео, без да попаднем под меча на тези яки конници?

— Засега сме само деветима. Ако приемем, че от селото ще дойдат още трима или четирима критяни, ще бъдем в състояние да се защитаваме.

Нов пушечен изстрел екна и Мико извика:

— Още един кос убит! Ако стоя тук само два месеца, ще бъда прочут стрелец, като се върна в Албания… Разбойници! Понеже не ни оставяте да минем свободно, няма да престанете да получавате оловни зърна!

Четиримата критяни стреляха заедно. Но Домоко и Никола се въздържаха да стрелят от страх пред ново нападение.

Турците се оттеглиха, но в противоположна посока, като не преставаха да викат:

— Смърт на гяурите!

Но те не отидоха много далече: просто се подслониха под лозята, на двеста метра от къщата, накараха конете да легнат, скриха се зад тях и вече не мръднаха.