Емилио Салгари
Дамаския лъв (20)

Заключение

Флотата на християнските държави, след безбройни обикаляния, наистина се събра в Месина.

Знайно е, че тя тръгна оттам под личното командване на дон Жуан Австрийски, но всъщност водена от Себастиано Вениеро, защото главният комендант нямаше нищо моряшко, за да води с турската флота битката, известна в историята под името „битката при Лепанто“.

Знае се също, че морските сили на исляма получиха там удар, от който вече не се съвзеха и след който изгубиха владичеството си над източното Средиземно море.

Това, което историята не казва, е, че през време на битката корабът на Вениеро сполучи да се приближи до кораба на Али Башиа, комендант на турските сили.

И се започна кървав бой. Най-после Дамаския лъв, жена му и няколко от храбреците, които непрестанно виждахме около него от началото на този разказ, се намериха лице срещу лице с Али Башиа и племенницата му.

Като видя пълното поражение, Хараджа накара да донесат сина на Мулей. Жестока в отмъщението си, от което не се отказа дори и пред прага на гроба, тя вдигна ятагана си и над него.

Но два револверни изстрела се чуха и тигрицата на Юсуф падна поразена и изпусна оръжието.

Дукесата на Еболи се спусна към детето си и го покри с целувки, а Дамаския лъв простря мъртъв с един удар на верния си меч Али Башиа, отчаян от поражението.

След битката Себастиано Вениеро изпрати във Венеция кораба си, за да занесе на Сената на Републиката прочутото писмо, в което той даваше отчет за победата.

Този кораб отнесе и Дамаския лъв, баща му, който се покръсти, дукесата и малкия Енцо, Мико и Никола Страдиотос.

Всички отиваха, уморени от войни, да живеят в мир в палата „Лоредан“, на брега на Големия канал. Капитанката Буря си стана пак майка, нищо друго.

А Дамаския лъв вече не ревеше.