Емилио Салгари
Дамаския лъв (7)

Друг двубой

Турчинът взе да духа фитила, който за малко щеше да угасне. Освети се жестокото му еничарско лице.

Мулей се убеди, че той няма помощник, после прошепна няколко думи на Мико.

Планинецът, ловък като вълк, се хвърли върху турчина и го стисна за гърлото.

Той би могъл да го убие със сабята си, но предпочете да остави оръжието и да си послужи с двете си ръце, като че ли бе отгатнал мисълта на господаря си.

Много силен бе еничарят. Но планинецът беше по-силен. Скоро турчинът отстъпи.

— Да го убия ли, господарю? — попита Мико.

— Не, заведи го в трапа, без да го изпускаш. Един вик и ние сме загубени.

Мико го вдигна като дете и го понесе, като предварително изгаси фитила на пушката му.

Човекът, полузадушен, не се съпротивляваше и не викаше, а и Дамаския лъв стоеше до него с гола сабя, готов да го убие, преди да успее да извика.

Те стигнаха без пречки до целта и захвърлиха турчина при убития кон, без да го изпускат от очи.

— Господарю — попита албанецът, когато еничарят започна да се съвзема, — какво ще правим с този човек?

— Допри до гърлото му ножа на ятагана.

— Направих го.

— Остави го сега да си поеме въздух. Не го стискай много.

Пленникът, като усети острието на ятагана, извика слабо, но Мико му запуши устата с ръка.

Мулей-ел-Кадер се наведе към турчина и му каза:

— Чуй ме добре. Ако извикаш, дори и слабо, не ще излезеш жив от този трап.

— Ти не си ли мюсюлманин? — попита турчинът с глух глас.

— Това не е важно. Отговаряй на въпросите ми. Мъртва ли е племенницата на Али Башиа?

— Не. Но изглежда, че е ранена тежко.

— Къде е тя?

— В едно подземие.

— Метюб ли се грижи за нея?

— Да, нейният капитан. Ако острието я беше проболо под лявата мишница, а не под дясната, тя нямаше вече да бъде на този свят.

— Колко души сте в това укрепление?

— Двадесет и пет, без да ги смятам тях двамата… Сега, след като ти казах всичко, какво ще правиш с мене?

— Ще дадеш да ти запушим устата без съпротива. Побързай, Мико!

Албанецът му запуши устата с черна копринена кърпа, а после му върза ръцете и краката.

— Не се опитвай да избягаш — посъветва го Дамаския лъв. — Двадесет от нашите приятели са разпръснати из околността и ти не ще идеш далече.

Мико и господарят му тръгнаха обратно към укреплението, като взеха пушката на пленника. Те минаха покрай един стар венециански топ, вече повреден, и започнаха да търсят отвор, който да ги заведе до скривалището, но не виждаха абсолютно нищо. Мулей се канеше да продължи изследванията си и по-далече, когато другарят му го хвана за ръка и промълви:

— Турците прекъснаха стрелбата. Да не би Али Башиа да е изпратил войници да вземат племенницата му?

— Това ще значи край на нашия поход. Защото венецианците ще бъдат принудени да започнат пак стрелбата. И тъй като гранатите не могат лесно да различат приятели от неприятели…

— Да бързаме, господарю.

Двамата мъже прескочиха един окоп и намериха стълба, която водеше до скривалищата. Те стигнаха без пречка долу, но изведнъж топовен изстрел се разнесе от укреплението Маламоко. Това беше сигнал да се върнат веднага.

Само много важно събитие можеше да накара граф Морозини да стреля.

— Играта е изгубена — извика гневно Мулей-ел-Кадер. — Ако не избягаме веднага, ще се намерим между два огъня и не зная кога и как ще се върнем в Крит.

— Един момент, господарю — помоли албанецът. — Тук има едно подземие, доста добре запазено. Там ще бъдем на сигурно място. И никой няма в него.

— Сигурен ли си?

— Да, фитилът на пушката ми свети добре и мога да видя ясно.

Сега обстрелванията зачестиха.

Дамаския лъв и другарят му бяха принудени да потърсят подслон. Мико раздуха фитила си и влезе в скривалището, решен да убие първия турчин, който се изпречи пред него.

— Тук има само слама — потвърди той, като влезе доста навътре. — Можем да почакаме, докато спре стрелбата. И турците, и християните най-после ще се уморят и ще престанат да пилеят куршумите. А може би, като останем, ще намерим случай да осъществим плана, за който дойдохме тук.

— Шт!… Чувам гласове.

— Вероятно турци, скрити в съседното подземие.

— Ах! Защо нямам барут да ги вдигна всичките във въздуха!…

В този миг една венецианска граната разруши стената, която разделяше двете скривалища и Дамаския лъв и Мико се намериха срещу двама турци, които държаха в ръка парче запалена свещ.

Стената се бе сринала с голям шум, но не бе наранила никого. Турците, като видяха тези войници, облечени в ризници, съвсем различни от снаряжението на мюсюлманската армия, попитаха:

— Кои сте вие?

Но Мико беше насочил срещу тях пушката си и заповяда:

— Предайте се или ще ви убия!

Дамаския лъв извади сабята си. Но двамата турци, пъргави като котки, изскочиха навън и извикаха:

— На помощ! Венецианци!

— Да бягаме, Мико! Открити сме! Ако другите ни нападнат, срещу двадесет и пет ще бъдем безсилни.

Те изскочиха бързо навън и побягнаха. Неприятелите, начело с Метюб, дотичаха, като питаха:

— Венецианци?… Къде са те?

Двамата бегълци се изкачиха бързо по един склон и попаднаха на завързан за един кол кон. Навярно той принадлежеше на капитана.

— Качи се зад мене, Мико — каза Мулей, а в това време куршум свирна край ушите им.

— Да, господарю. Но нека най-напред изпразня пушката си, докато имам още малко фитил.

— Побързай.

Албанецът стреля за последен път. Чу се вик. Един войник падна от коня си.

Дамаския лъв преряза въжето на коня и го стисна здраво с коленете си. Мико се качи зад него. Конят, подлуден от Мулей, се засили и прескочи една стара ограда.

Но турците, минали през други пътища, настигнаха бегълците и се нахвърлиха на тях, викайки:

— Долу християните!

Те бяха пет или шест, за щастие без пушки.

Дамаския лъв нанесе на заобиколилите го силни удари със сабята си и рани трима или четирима. Останалите, изплашени, избягаха.

Войниците на Метюб дотичаха на помощ. Но конят беше избягал вече надалеч, въпреки куршумите, които свиреха около него.

— Господарю — забеляза Мико, — ние вървим срещу смъртта.

— Дръж се здраво и не се страхувай. Трябва да изминем само петстотин стъпки… Ах!…

На всички северни кули на крепостта Крит запалиха огньове, които осветяваха достатъчно поляната и позволяваха да се види всичко по нея.

Граф Морозини следваше плана си.

— Мико — каза Дамаския лъв, — извикай с цяло гърло, че сме християни.

Венецианците, които навярно бяха открили сериозна опасност, продължаваха усилено да стрелят. Турците отвръщаха яростно. Мюсюлмански гранати засипваха поляната между укреплението и града. Това беше най-опасно. Но не беше изключено и венецианците, като видят този препускащ кон, да заповядат да се стреля по него.

— Реви! — повтори Мулей, като дръпна поводите, за да възбуди коня си.

Страшен вик заглуши за миг шума на топовете и картечниците.

— Ние сме християни!

Почти веднага стрелбата на венецианците престана. И огньовете по кулите бяха засилени с нови горивни материали.

— Християни!… Християни!… — продължаваше да вика албанецът с мощния си глас.

Конят, направляван от сигурна ръка, премина опасната зона с бързината на куршум и се хвърли на подвижния мост жив и здрав, като тези, които яздеха. Там словаците го спряха. Веднага след това венецианците подновиха огъня, като обстрелваха пространството между укреплението и турския лагер.

Главният капитан и херцогинята пристигнаха.

— Жив! — извика графът. — Кръстът ви запази.

Мулей-ел-Кадер скочи от коня и прегърна жена си.

— Ето ни — каза той. — По-лесно се убиват мюсюлмани, отколкото християни… Научих, че си нанесла на Хараджа много тежка рана.

— Но тя не е ли мъртва? — попита графът.

— Усойниците мъчно умират — отговори Дамаския лъв. — Трябва със силен удар с меч да я приковат на стената и да я оставят там, докато изпусне последната си въздишка. Иначе човек не може да бъде сигурен, че се е освободил от нея.

— Не смея да пусна хората си да атакуват бягството й от укреплението при този дъжд от куршуми. Ние сме малко и ще понесем тежки загуби, докато турците могат непрестанно да получават подкрепа, защото владеят морето. Те изпращат засега две или три хиляди на смърт, с надежда да превземат пак Алберонското укрепление.

— Ще ги оставите ли да сторят това? — запита с безпокойство Мулей.

— Не. Чуйте гласа на нашите оръдия. Те сеят смърт из редовете на тия неверни кучета. Не! Въпреки смелостта им, никой от тях не ще може да премине през този огнен дъжд. Елате на укреплението. Няма опасност. Засега турците стрелят другаде.

Наистина отоманците, след като понасяха повече от час този адски огън, който ги убиваше, без да могат да спечелят повече от стотина метра, трябваше да се откажат от намеренията си.

— Сигурен бях в това — каза главният капитан. — Човекът не може да противостои на стрелбата на тридесет огнени гърла, управлявани от най-добрите ни артилеристи.

— Няма ли да повторят нападението?

— Засега не.

— Какво ще стане с хората, затворени в укреплението? — попита херцогинята.

— Да почакаме и ще видим.

* * *

На другата сутрин турците бяха много изненадани. Те видяха, че на всички високи кули на обсадения град се развяват големи бели знамена, знаци за примирие.

Те спряха огъня и скоро един войник пристигна с голяма бързина пред укреплението Маламоко, за да попита дали градът се предава.

Мулей-ел-Кадер успокои херцогинята, на която той беше открил проекта си през нощта, проект, за който беше необходимо въпросното примирие, и с гола сабя се отправи към мюсюлманина.

— Кой си ти и какво искаш? — попита турчинът.

— Аз съм Дамаския лъв и искам турците да спрат стрелбата, докато се свърши двубоят.

— Не е ли още свършен?

— Не, само християнката премери силите си с Хараджа. Сега трябва да се срещна с капитана на замъка Юсуф.

Турчинът попита:

— Ранена ли е племенницата на Али Башиа?

— Да, но е жива. Иди кажи на везира, че ако не се съгласи на това примирие преди залез-слънце, от Алберонското укрепление не ще остане нито камък. Така че всички, които се крият там, ще бъдат убити.

— Ще убиете една ранена жена? — извика турчинът.

— Една жена, която устрои подла засада.

— Имаш право — промълви турчинът, — трябва абсолютна честност при двубоите. Ще изпълня поръчката ти.

— Ще те чакам тук.

Току-що турчинът беше тръгнал и Дамаския лъв видя капитана на замъка да слиза по едно възвишение. Той беше облечен в ризница и държеше в ръката си сабя с право острие. Той яздеше коня, който Мулей-ел-Кадер остави на свобода миналата нощ и който се беше върнал при господаря си.

Умното животно стигна до Дамаския лъв и спря.

— Какво искаш? — попита последният.

— Да отмъстя за господарката ми — отговори Метюб.

— И аз мислих, че така ще постъпиш. Но внимавай: везирът още не е дал съгласието си за временно примирие.

— Не е важно. Ако трябва, ще се бием и под гранати.

— Добре. Съгласен съм.

В това време и двамата забелязаха един конник, който носеше на копието си развяно бяло знаме. Това не беше обикновен конник, а юзбаши, тоест полковник.

— Да почакаме, Мулей — каза Метюб. — Ти не рискуваш нищо. Не смятам да си отида. Един капитан не може да изостави един дуел, без да бъде опозорен завинаги.

Полковникът, много хубав човек, облечен в зелена коприна със златни бродерии, се приближи до двамата.

— Временното примирие е дадено — каза той. — Законите на честта са свещени за нас.

— А измените? — попита Дамаския лъв. — Защо тия тридесет войници, въоръжени с пушки, се бяха скрили вчера сутринта?

— Не зная. Навярно това е заповядал великият адмирал, за да спаси племенницата си. Ако го е направил той, сгрешил е… Тъй като желаете да се биете, ще ви бъда свидетел, както ще бъдат свидетели и венецианците, които ви гледат от височината на укрепленията.

— Напред! — извика Дамаския лъв.

Полковникът се оттегли, за да не смущава движенията на двамата сражаващи се, после извика:

— Напред!… Ще видим кой ще покровителства по-добре: Кръстът или Пророкът.