Емилио Салгари
Дамаския лъв (16)

Смъртта на управителя

Когато двамата мъже отидоха в отделението, което им беше запазено, намериха Мулей-ел-Кадер и баща му да разговарят. В един ъгъл на стаята венецианците играеха на „зара“, но сабите и пистолетите им със запалени фитили бяха до тях.

Мулей, като видя, че Никола и Мико слизат съвсем разтревожени, стана и хвана сабята си.

— Какво има, приятели? — попита той.

— Не можем да напуснем замъка, освен с някоя ладия на адмирала — отговори Никола.

— Но… нашата?

— Потопена…

— Кой е посмял?

— Някой, който е имал интерес да ни задържи тук.

— Разкажи, Никола.

Гъркът разказа всичко подробно.

— Но какво стана с хората, които потопиха лодката ни?

— Изчезнаха внезапно… Големият турски каик също беше изчезнал.

— И той ли е потопен?

— Не, господарю.

Мулей, изненадан, погледна баща си, който не беше изпуснал нито дума от разговора, и попита:

— Какво мислиш за това, татко?

— Мисля, че отгатнах плана на Санджак. Той е изпратил хора в Крит да уведомят Хараджа за това, което става тук. И очаквайки нареждания от нея, или пък нейното завръщане, не иска вие да си отидете. — Затова се питам какво да направим, за да напуснем заедно замъка Юсуф сега, когато не разполагаме с лодка.

— Мога чрез сигнали да известя на Себастиано Вениеро сериозното ни положение и да му поискам помощ. За тази цел ще трябва между единадесет часа през нощта и два часа сутринта да покажа на един от прозорците зелена светлина.

— Имаш ли фенер с такъв цвят?

— Не, но сигурно ще намеря в замъка.

— Господарю — предложи Никола, — нека Мико и аз се нагърбим с това. След половин час зеленият фенер ще бъде поставен на този прозорец.

— Какво ще кажеш на Санджак?

— Предвидил съм всичко. Мико, угаси фитилите на пистолетите си и ела да видим дали в салона не е останала някоя бутилка.

— Да дойдем ли и ние? — попитаха венецианците.

— Засега не. Ако има нужда, ще ви извикаме. Тогава ще завържем сражение и ще изхвърлим през оградата кюрди и негри. А сега ни оставете да действаме.

Преди да слязат, Мико и Никола наостриха ятаганите си. После се спуснаха внимателно по стълбата и се намериха пред входа на голямата зала с белите копринени отоманки. Голяма синя лампа осветяваше мозайките по стените и на земята.

Арменецът седеше до една маса, пушеше наргиле и пиеше кафе. Като видя, че двамата мъже влизат, той бързо побледня и хвърли поглед на дългата сабя, поставена до чашата му.

— Как! — учуди се той. — Вие не спите ли? В Юсуф в десет часа се изгасват всички лампи. Значи след няколко минути.

— Ще отидем да спим — обясни Никола, — когато ни дадеш някои обяснения, от които имаме нужда.

— Не може ли да отложите за утре сутринта?

— Не.

— Да не би да сте намерили пиявици в леглата си? — попита подигравателно арменецът. — Това би ме учудило, защото откакто изчезнаха, господарите ми загубиха един добър доход.

— Да оставим пиявиците… Искаме да узнаем от теб други неща.

— Кажете.

— Голямата ладия, с която дойдохме, е отвързана и…

— Как, тя е изчезнала? — извика секретарят и вдигна ръцете си към небето. — Невъзможно…

— Казвам ти, Хасар, че е потопена и че над водата се вижда само мачтата й.

— Но от кого?

— Ти трябва да знаеш.

— А!… Може би от морските раци! — каза арменецът.

— Какви раци?

— Може би лодката ви беше малко стара.

— Мислиш ли?… Тя е построена преди шест месеца.

— Построена или взета?

— Какво искаш да кажеш?

— Че я разгледах добре и че видях на кормилото едно име, което разтрепери Цариград: Монсенико.

— И какво заключи? — попита Никола, който бе обзет от лудо желание да скочи върху него и да го удуши.

— Стори ми се странно, че сте дошли тук с венецианска лодка.

— Дори и плячкосана от турските кораби?

— Възможно е.

— Продължавай с твоите приказки за раците — настоя Мико.

— Искам да кажа, че от време на време се появяват тук грамадни раци, които разрушават всичко.

— Без съмнение и корабите? — наблегна подигравателно Мико.

— Те имат много здрави щипци.

— Ти моряк ли си?

— Не! Аз съм човек на перото.

— И се опитваш да ни разправяш приказки. Въпросните раци са били брадви и с тях са си служили здрави ръце.

— Но защо?

— Ще го узнаем по-късно. Но ние дойдохме тук за друго нещо.

— Слушам ви.

— Дамаският паша, чиито очи са се повредили в затвора, не може да понася бялата светлина. Той иска лампа със зелена светлина.

— Фенер за сигнали?

— За да освети стаята си.

— Не зная къде са тези фенери.

— Ще идеш да ги потърсиш. Ние ще те следваме с ятаган в ръка — избухна Никола, чието търпение се изчерпа.

— Искаш да ме убиеш?

— Няма да се поколебая да го сторя, ако открия нова измяна.

— Има тук негри и кюрди, които ще се бият с вас.

— Но ние имаме на разположение осем кораба, с осемстотин добре въоръжени войници.

— Какви са тези войници?

— Турци, разбира се, като нас.

— Не мога да ви дам фенер без съгласието на управителя — възпротиви се арменецът, но не смееше да протегне ръка към сабята си.

— Хайде, проклето куче!… Хайде по-бърже!

В това време влезе Санджак с ятаган на пояса.

— Какво искате? — попита той.

Хасар му предаде накратко разговора. Капитанът извика:

— Зелен фенер?… Знак, който издава опасност… Какво ще правите с него?

— Ще осветим стаята на пашата — болят го очите.

— Този пленник стана много взискателен… А Хараджа не е тук.

— Не. Но някой е отишъл да я предупреди… Не след много тя ще се върне тук Али Башиа. Ще видим кого ще набият на кол тогава.

Капитанът промълви нерешително:

— Зелен фенер…

— И веднага! — заповяда гъркът. — Писмото на султана говори твърде ясно.

— Но ако то е фалшиво?

— Фалшиво?… Кой би посмял да фалшифицира печата на господаря на правоверните?… Може би вие, за да уловите в примка дамаския паша… Но не ние. Ние се боим много за вас: изглежда, че ще ви сполети зло.

Санджак въздъхна и пошепна:

— Много ли ви е необходим този фенер?

— Да. Влагата е повредила очите на пашата.

— Но султанът толкова ли държи за този паша?

— За дамаския паша ли?… Разбира се!

— А пък господарката ми никак не го уважаваше.

— Хараджа не е султан.

Капитанът се обърна към арменеца и заповяда:

— Нареди да донесат един зелен фенер. Има в магазина.

Арменецът избъбри нещо, излезе и се върна бързо, следван от един негър, който носеше великолепен сребърен фенер със зелени стъкла.

— Ето, даваме ви го заради очите на пашата — каза Санджак. — Но предупреждавам ви, ако го поставите на прозореца, ще го счупя с пушката си.

— Както искаш — отговори Никола и взе запаления фенер. — Мико, хайде да видим дали леглата на Юсуф са меки.

Той излезе. Мико вървеше след него, за да го предпази от някое подло нападение. Но не стана нужда. Те се оттеглиха спокойно.

Щом влязоха в стаята, побързаха да предадат целия разговор, който бяха водили.

Мулей-ел-Кадер, като чу заканата на Санджак, се загрижи много.

— Положението е сериозно — каза той. — Трябва непременно да тръгнем, преди да е пристигнала Хараджа тук. Но за да можем, трябва да дадем сигнали на Вениеро.

— Какъв сигнал трябва да му дадете?

— Като знак за много голяма опасност, трябва да поставя на прозореца три пъти зелен фенер, като между всяко поставяне се изчаква една минута.

— Нека дойде определеният час и ще видим какво ще правим.

Те угасиха всички лампи, освен зеления фенер, който беше поставен в средата на стаята. После, след като провериха дали вратите са добре затворени, венецианците, Никола и Мико се изтегнаха на леглата в съседната стая. Дамаския лъв заспа в кресло до леглото на баща си.

В полунощ гъркът стана и отиде в съседната стая. Той запали фитилите на шест пушки, после разгледа внимателно наоколо.

— Струва ми се, че всички спят — промълви той.

После събуди един по един другарите си, взе фенера и смело го постави на един от прозорците.

Веднага отдолу се чу страшен глас:

— Какво правите там?… Махни този фенер!

— Кой си ти? — попита Никола и подаде на Мико една пушка.

— Санджак. Подигравате ли се? Казах ви да приберете този фенер.

— Много пуши, а димът пречи на пашата.

— Тогава го изгасете!

— Но трябва да виждаме добре, господин управителю. Не сме много сигурни тук, особено след като потопихте лодката ни.

— Ще се подчиниш ли, или не! — извика ядосан Санджак.

— Не е ли приятно да разговаряме така, на тази зелена светлина, при която всичко изглежда по-хубаво?

— Стига! Ще стрелям!

— Махни за малко фенера — прошепна Мулей на ухото на гърка. — Сигурно адмиралът ще разбере, че се намираме в голяма опасност, и ще ни се притече на помощ.

— Но това животно няма да даде.

— Ще видим.

Гъркът прибра фенера. Мико заяви:

— Ако посмееше да стреля, щях да го убия.

— Да. И после войниците щяха да ни обсадят.

— Адмиралът ще ни се притече на помощ. За да се спасим, трябва да дадем сигнал. Ще покажем още два пъти фенера, въпреки всичко.

— Значи искаш да започнем сражение! — извика Мулей.

— Мисля, че е време, господарю.

Пашата се намеси:

— Това е и моето мнение. Ако не си присвоите със сила замъка сега, когато лъжата ви е открита, не ще излезете живи от него. Ще ви затворят тук. А Крит не е далеч.

— Мина ли се една минута? — попита гъркът. — Да покажем пак фенера.

Но едва бе поставен фенерът и сърдитият глас на капитана изгърмя:

— Не разбрахте ли вие?… Приберете този фенер или ще извикам кюрдите и ще стрелям с топовете.

Никола, който беше се скрил зад двете колонки, които поддържаха свода на прозореца, хвърли бърз поглед наоколо: Санджак стоеше прав на оградата на терасата, а зад него беше стръмна пропаст.

— Господин управителю, не може ли спокойно да се спи в Юсуф?

— Спете колкото искате, но заповядвам да скриете този фенер.

— Приказваш глупости, драги. Тази светлина е много приятна, за да си гледа човек от балкона, особено когато не му се спи.

— Какво казваш?

— Казвам, че не ми се спи.

— Тогава ела се поразходи насам.

— Много е тъмно.

— Можем да си поговорим малко с ятаганите си.

— Острието на моя е изхабено.

— Кълна се във всички пиявици на мъртвите води, това е вече много — извика капитанът. — Ще стрелям!

Светкавица блесна в нощта. Куршум профуча покрай фенера, но не го удари. Мико, който стоеше до гърка, се прицели и гръмна.

Санджак, който пазеше равновесие на оградата, навярно беше ударен, защото се залюля и падна назад със страшен вик. Пропастта го погълна. Ужасен рев се разнесе повторно. После — нищо.

— Той е мъртъв — каза Мико.

Няколко мига цареше мълчание. Изведнъж от един ъгъл на замъка се разнесе злорад смях.

— Ах! Куче… Арменецо! — викна Никола. — Покажи си мръсното лице и ще видиш!

Злорадият смях се разнесе повторно, а след него яростни викове. Кюрди, негри навлязоха от всички страни и носеха факли, саби и пушки. Те ревяха:

— На оръжие!… Гяури!

Войниците на замъка — около четиридесет, защото много от хората, които живееха в него, бяха роби или слуги, заобиколиха, тичайки, кулата на замъка. И те викаха страшно.

Един глас ги спря. Този на Хасар, който излезе от тъмното, готов да заеме свободната служба на нещастния управител.

— Стойте! Гостите ни убиха Санджак. Аз заемам неговото място. Следвайте ме! Има да се посмеем.

— А! Искаш да се смееш, проклети шпионино! — извика Никола. — Гледай да не се покажеш, защото първият куршум от пушката ми ще бъде за тебе.

— Ще го заменя с граната от картечница — отговори арменецът, който изведнъж стана смел.

— Опитай се. Ще те изпратим в Цариград да изпиташ удоволствието да бъдеш набит на кол.

— Има да чакаш!

Всичко това така погълна вниманието на обсадените, че те забравиха фенера. Дамаския лъв се сети и заповяда:

— Махнете фенера. Стоя доста време втория път.

Но в момента, когато щяха да изпълнят заповедта му, два куршума профучаха. Войниците се бяха наредили извън терасата в един редут. Оттам те започнаха да стрелят и куршумите им строшиха стъклото на фенера.

— Съвсем го счупиха — каза тъжно Никола.

— Значи, не ще можем да дадем третия сигнал — каза обезпокоен Мулей.

— Невъзможно е с този фенер.

— Но непременно ли трябва да дадем и третия? — попита дамаският паша. — Ти вече даде два.

— Само третият можеше да ни спаси. Фенерът, показан веднъж, значеше: „Всичко върви добре“; показан два пъти: „Продължавайте да се движите на разстояние“. За да разбере адмиралът, че ни заплашва опасност и бързо да ни се притече на помощ, трябва да му дадем трети сигнал.

— Значи, без този сигнал той няма да дойде в Юсуф?

— Не, татко.

„Къде да намерим зелен фенер?“ — се питаше гъркът.

— Спомняш ли си, Мико — извика той. — Санджак като че ли каза, че имат много такива фенери.

— Да. Той каза на този проклет арменец, че фенерите са в магазина.

— Въпросът е да узнаем къде се намира този магазин… И да отидем там.

— Не може и да се мисли за това. Ти не бива сега да слизаш долу и да търсиш в партера — забеляза Дамаския лъв.

— Но трябва непременно да дадем третия сигнал на адмирала.

— Без съмнение. Но това ще стане по-късно. Засега да видим какво ще се случи тук. Може войниците, мислейки, че наистина сме представители на султана, да не посмеят да ни нападнат и да ни държат само затворени в тези стаи? Вратите заключени ли са добре?

— Да, господарю.

— Ще трябва да се барикадираме с мебелите.

— Веднага, господарю — отговориха венецианците.

В това време се чу вик отвън.

— Съгласни ли сте да преговаряме? Всичките ми фитили са изгасени.

Говореше арменецът.