Емилио Салгари
Дамаския лъв (11)

Себастиано Вениеро

Когато Мулей-ел-Кадер и другарите му се качиха на капитанския кораб, старият адмирал Себастиано Вениеро още не беше слязъл в кабината си. Той разговаряше с племенника си Лоренцо, млад, но вече много храбър мъж, когото Вениеро искаше да направи капитан.

Той седеше на задната част на кувертата и беше сложил крака си на един стол, защото беше раняван в петата.

Като видя Домоко и Никола, които познаваше и чиято преданост към Републиката той ценеше, адмиралът поиска да стане. Но Дамаския лъв избърза, приближи се и каза:

— Не, адмирале. Не ставайте, моля ви, за да поздравите Мулей-ел-Кадер и приятелите му.

Покръстеният турчин беше познат и обичан в цяла Италия. Адмиралът го загледа с интерес и попита:

— Дамаския лъв! Името ви е познато във Венеция. Идвате от Крит, нали?

— Да, адмирале.

— Как вървят работите там? Дали този нещастен град ще свърши като Фамагуста?

— Съпротивляват се храбро, сражават се ден и нощ и умират за славата на Лъва на свети Марко, като шепнат името на Исуса.

— Падането на града неизбежно ли е?

— Мисля, че не. Неприятелите мъчно ще го превземат.

— За да рискувате да дойдете тук, навярно сте имали важна причина.

— Али Башиа открадна сина ми, когото оставих във Венеция.

— Куче! Какво иска да прави с него? Мюсюлманин ли?

— Той е действал по желанието на Хараджа.

— Господарката на замъка Юсуф?

— Да, адмирале.

— Тя е достойна племенница на Али Башиа. Дано не падне в ръцете ми, защото ще бъда безмилостен. Къде е синът ви? На адмиралския кораб?

— Да — отговори Никола, — пазят го в една кабина.

— Малтретиран?

— Не, адмирале, преди два дни бях на адмиралския кораб и можах да го видя.

— Ето ценен човек! — промълви Себастиано Вениеро. — Колко военни кораба командва Али Башиа?

— Двеста, всички отлично въоръжени.

Венецианецът като че ли малко се обезкуражи, но веднага пак доби енергичния си вид.

— Кой знае — промълви той като на себе си. — Изненади всякога може да се очакват. Не ще е лесно да се отнеме синът ви от Али Башиа — призна той на Мулей. — Но вие толкова много сте услужвали на Венеция и аз съм задължен да ви помогна.

— Дойдох да ви разкажа и за друг случай.

— Говорете, Мулей.

— Баща ми, дамаският паша, е бил пленен от Хараджа, измъчван и после затворен в подземията на замъка Юсуф.

— В този проклет замък, който при случай бих разрушил до основи? Още ли живее там племенницата на Али Башиа?

— Засега не. Тя е на кораба при чичо си, ранена от удара със сабя пред укрепленията на Крит от жена ми, капитанката Буря.

— Херцогинята от Еболи е първият страж на християнството — възхити се адмиралът.

След това той обу специалната си обувка, защото откакто беше ранен, не можеше да понася тежките стоманени обувки, и стана с усилие.

— Не се печелят битки с приказки — каза той изведнъж. — Венецианският сенат разбра това, но малко късно.

Той заобиколи и се приближи до Мулей, когото попита:

— С кого да почнем — с бащата или със сина?

— Със сина — отговори Дамаския лъв.

— Би трябвало да устроим засада на този проклет Башиа.

— Защо не, адмирале — съгласи се Никола. — Достатъчно е да му изпратим писмо, с което да му съобщим, че трябва да дойде тук, за да получи заповеди от султана. Но трябва да имаме имперски печат.

— Имам два — отговори Вениеро. — Граф Миниго ми ги подари. Взел ги е от един турски кораб през време на минаването му през Цариград… Но Башиа е много хитър, за да падне в капана. Но може да се опита, ако се намери кой да му занесе писмото.

— Аз! — предложи Мико. — Али Башиа никога не ме е виждал и мога да мина за турчин.

— Поздравявам те за храбростта. Но трябва да те предупредя, че турците са безмилостни и че рискуваш да бъдеш обезглавен като Тлеполо, нарязан на парчета като Асторе Балиойе или жив одран като Марк-Антонио Бригадин.

— Зная. Но при все това ще занеса писмото, ако някой от вас ме придружи донякъде, за да ми помогне да караме лодката, от която ще имам нужда.

— Ако ми обещаеш, че ще сляза, преди да стигнем до турската ескадра, ще дойда с тебе — предложи Никола.

— На драго сърце, приятелю — прие албанецът. — Адмирале, чакам писмото и една лодка.

— Веднага — отговори Себастиано Вениеро, който пишеше отлично на арабски. — Нека се надяваме, че нашият противник в този случай няма да е така умен, както обикновено, и ще падне в клопката.

Адмиралът слезе за малко в кабината си и се върна с писмото, което подаде на албанеца и каза:

— Ако Али Башиа те попита какво съдържа писмото, отговори, че то съдържа заповеди от султана… Няма ли да се смутиш?

— Не. Ако лодката е готова, а също и Никола, тръгвам.

— Ето ме — извести гъркът. — Зная разположението на флотата на Али Башиа. Ако имах огън, бих могъл да запаля главния кораб.

— А синът ми! — извика Дамаския лъв.

— Имате право!… Детето пречи да предприемем подобно нещо.

— Ако дойда и аз с вас? — предложи Мулей.

— Не — забрани адмиралът. — Турците ще бъдат много щастливи да ви хванат и одерат жив.

— Лодката е готова — извести един офицер.

— Още една дума — каза Вениеро. — Смятам, че ще ви трябват около дванадесет часа, за да стигнете до Крит, при все че има благоприятен вятър. Гледайте да стигнете там през нощта. Така че ако Али Башиа не се усъмни, ние не ще му дадем време да узнае с турци ли има работа, или с венецианци. Вървете, храбреци, и нека свети Марко ви покровителства.

Гъркът и албанецът слязоха по една въжена стълба в лодката. Тя беше от тези лодки, които венецианците наричаха каик, широка и къса, с хубави платна.

— Аз ще взема кормилото, а ти платната — каза гъркът на албанеца. — Албанците се научават отлично да карат по езерото Скутари.

— Малко планинци са го обикаляли толкова пъти, колкото аз — отговори Мико.

Вдигнаха въжетата и лодката тръгна.

Имаше лек ветрец и тя бързо се отдалечи на изток.

Нощта беше много хубава, макар да нямаше луна.

— Ще стигнем лесно до Крит — каза гъркът.

— Вярвам. Но да се разберем, приятелю. Къде трябва да слезеш ти?

— На около две мили от града има скали с обитаеми пещери. Ще ме оставиш там.

— А аз с лодката ли да продължа до пристанището?

— Брегът не е удобен за ходене пеша. При това ти можеш да попаднеш на някой турски патрул, преди да успееш да покажеш писмото.

— Дали ще мога да се върна и да те потърся?

— Ще направиш каквото можеш. Но за мене не се безпокой. Познавам острова и всичките му кътчета. За да ме хванат, турците ще трябва да се поизпотят добре.

— Ще се опитам да отвлека сина на Дамаския лъв.

— Напразно. Само ще загубиш кожата си. Малкият е много добре пазен… Освен това ще провалиш и плана ни.

Вятърът се усилваше. Странни светлини се явяваха по водите на Средиземно море. Навярно на два или три метра дълбочина имаше цели групи от медузи.

Към четири часа сутринта започна да се зазорява. При все че нищо не се виждаше нито по морето, нито на сушата, те спуснаха платната. И за да спазят нарежданията на адмирала, потърсиха с очи по дължината на брега подслон, където да могат да скрият лодката и да чакат там, докато се стъмни.

Наблизо на брега те откриха стара колиба, в която можеха да се скрият и да не бъдат забелязани, ако случайно някой турски параход се появеше да разгледа крайбрежието. Те закараха лодката към тоя край, изтеглиха я на брега и като запалиха фитила на пушките си, се упътиха към срутената колиба. Нищо подозрително. Настаниха се на слънце между две пясъчни дюни близо до колибата и приготвиха обяда си от провизиите, които Вениеро беше сложил в лодката.

Те можаха дори два пъти да се нахранят, защото денят мина спокойно. Отдалече се чуваше стрелбата около обсадения град.

Когато слънцето залезе, те се качиха на лодката и разпънаха платната.

Скоро се показаха звездите и задуха вятър.

— След два часа, а може би и по-рано — каза Никола, — ще стигнем Крит… Сърцето ти бие ли?

— Ни най-малко, честна дума — каза албанецът и вдигна рамене.

— Но това, което ще извършиш, е много смело.

— Говоря отлично турски, моля се като ходжа. Кой ще ме вземе за християнин?

Малко по-късно Никола извика:

— Там долу… Светлини…

— Корабите на ескадрата?

— Разбира се — отговори гъркът, който, изправен, внимателно разглеждаше брега.

Каикът премина бързо още три или четири мили. После го отправиха към брега. Там се забелязаха скали, които навярно скриваха тесен и дълбок залив. Вълните се удряха о тях с голям шум.

— Ето убежището ми — каза гъркът. — Там има пещери, които са служили за подслон на християните при преследването им от турците. Те са на около две мили разстояние от Крит. Няма по брега други скали, подобни на тях. Ще можеш ли да ме намериш на връщане?

— Няма да се заблудя, не се бой. Щом предам писмото, ако Али Башиа не ме набие на кол, ще те потърся тук.

— За последен път те предупреждавам да не се опитваш да отвлечеш малкия Енцо. Само ще те убият, без да услужиш никому. Ние ще вземем мерки да го изтръгнем от ноктите на тигъра.

Той взе пакет с провизии, метна на рамото си една тежка пушка и скочи на морския бряг.

— Тръгвай бързо — каза той на албанеца. — Островът гъмжи от шпиони. Може да ни видят.

— Лека нощ, Никола. Бог да те пази!

Мико започна да гребе и се отдалечи в нощта. Гъркът го следи дълго с очи, после започна да се изкачва по една скала, за да се скрие в една позната нему пещера. Бързо се изкачи на близо петдесет метра височина. Той заобиколи скалата и видя пред себе си входа на пещерата.

— Ето стаята ми за тази нощ — промълви той.

Като погледна към морето, той различи една черна точка: лодката на Мико.

— Опасна решителност! — каза той високо и в този миг почувства, че някой го хваща за раменете. Два остри гласа извикаха:

— А! Християнско куче!

Нападението беше така внезапно и неочаквано, че гъркът не можа да си послужи нито с пушката, нито с ятагана си.

Двамата моряци от флотата на Али Башиа, излезли от пещерата, го бяха пленили, без да може да се съпротивлява.

— Какво правиш тук, свиня такава? — каза по-възрастният, брадат и със свиреп вид.

— Не съм християнин — отговори гъркът. — Виждате добре, че говоря турски като вас.

— Всички казват така, за да спасят кожата си… Но ние не ти вярваме.

— Аз служих на Али Башиа до края на последната седмица — потвърди Никола. — Бях подофицер на борда на адмиралския кораб.

Двамата турци, които бяха вдигнали ятаганите си, започнаха да се смеят.

— Мръсно куче! — изрева брадатият. — Искаш да ни заблудиш. Но ние не сме от тия, които изпускат плячката си. Нали, Китаб?

— Разбира се, не — потвърди вторият моряк. — Християните са добър лов и за всеки се плаща по една флорина (12 златни лева).

— Какво ще правите с мене? — попита гъркът.

— Ха-ха! Какво ще правим с тебе? Ха-ха… Виждал ли си по-глупав човек от този, Китаб?

— Никога!

— Нито аз. Господин подофицер на великия Башиа, главите на християните се плащат по една флорина за всяка. С една флорина морякът може цяла седмица да пие кипърско вино, каквото пие султанът.

— Но къде се плаща тая флорина?

— На борда на адмиралския кораб.

— Така че когато Али Башиа види моята глава, той ще я познае и ще ви набие на кол.

— По-полека, господине! Може би казваш истината, но ние ще вземем мерки твоята глава да пристигне на борда неузнаваема. Сега, кучи сине, стига си бъбрил. Приготви се да умреш. Нали, Китаб?

— Да… кълна се в Пророка… Не искам да загубя флорината.

— Кучета! — извика гъркът, като напразно се опита да се изтръгне от ръцете им.

— Идея! — предложи Китаб на другаря си. — Не съм виждал никога как пука християнска тиква.

— Е?

— Да му дадем в двете ръце нашите два пистолета и да го заставим да се убие. Двата куршума ще направят главата неузнаваема.

— Не, Китаб. Ще го завържем за лодката и морските раци ще погрижат да го направят неузнаваем.

— Разсъждаваш като муле. Башиа може да ни отговори, че сме извадили трупа на някой удавник и да откаже да ни плати.

— Имаш право — отговори брадатият моряк. — Тогава да погледаме как пукат главите на християните.

Единият от тях започна да пълни пистолетите и да им пали фитилите.

— Какво трябва да правя? — попита Никола, внезапно подчинил се на съдбата си.

— Да си пръснеш черепа — отговори брадатият моряк. — Затвори очите си и натисни крачетата на пушките.

— Дайте! Но Аллах ще ви накаже!

Двата звяра му подадоха оръжията и се отдръпнаха малко настрана, за да не бъдат опръскани с кръв.

Два гърмежа се чуха и веднага след това два вика на агонизиращи. Гъркът обърна пистолетите към двамата глупци.

— Идиоти — каза той. — Турските дини пукат.

Той се наведе над труповете, взе оръжията и мунициите им и ги хвърли от една скала в морето. Чу се шум от падащи във водата тела. После нищо повече.