Клара Ярункова
Братът на мълчаливия вълк (9)

Достигна слух, че видели нашия Бой в Микулаш. Нямаше го у дома вече втора седмица. Изчезнаха заедно със Страж, но след четири дни Страж се върна. Тези скитосвания не можеха да се предотвратят напълно, но никога досега не се бе случвало едното куче да се отдели от другото.

Най-напред татко намина при чичо Ридзик, защото той се заканваше, че ако нашите бернардини му плашат дивеча, ще им пусне няколко сачми, без да му мигне окото. Но чичо Ридзик каза, че засега Бой не тежи на съвестта му. Оттогава татко разпитваше за Бой всички хора, които идваха в хижата, докато накрая научи, че е в Микулаш.

Йожо помръкна. Той би отишъл на драго сърце, но сам и през Ружомберок. Започна да скалъпва разни планове, докато накрая успя да ядоса татко, което никак не е трудно.

— Ще отида сам! — развика се татко, — къщата е пълна с мързеливци, ако не свърша нещо аз, няма да го свърши никой!

Чичо Ярослав взе думите му присърце, обиди се и предложи да отиде той. Чичо често се обижда, предлага да помогне, но обикновено всичко свършва дотам. Този път номерът не мина.

— И без това имам съобщение за група — каза татко, — жените трудно биха се оправили сами.

И кимна с глава, че в Микулаш може да отидем аз и чичо Ярослав.

С това надеждите на Йожо се разнесоха като дим сред космическите тъмни глъбини. Чух го как се изкачва по стълбата и след миг се заключва в нашата стая.

Ще има ново стихотворение!

Сред самота голяма пожелах да ида,

защото Ружомберок нямало да видя.

В кухнята започна трескава подготовка. Чичо Ярослав сложи да се топли тенджера с вода, за да измие основно краката си преди похода. Пробваше обувки, отначало своите, после татковите, искаше от мама чорапи, сменяше връзки и досаждаше на всички. След като си избра обувки, отиде в килера и почна да рови и да изтърсва раниците. От отворената врата той нареждаше през целия коридор на мама какво трябва да ни приготви против глада, какво против жаждата, какво за освежаване и какво за калории.

— Дюро, записвай си — крещеше той. — Ти имаш особена задача — аптечката.

— Аптечката ли? — учудих се аз. Разбира се, и дотогава не записвах нищо.

— Да — завика решително чичо, — малка, но комплектна! По малко, но от всичко да има. Само с лейкопласт се запаси стабилно. Нали знаеш, за драскотините.

Ивета уплашено подскачаше около баща си. Татко отдавна бе отишъл в столовата. Мама отначало се смееше, носеше на чичо всичко каквото поиска, но после видя, че цялата й работа стои непипната, изгуби търпение и каза:

— Ама не се плаши, Ярослав, няма да ви оставя да тръгнете гладни. А с тая аптечка ме остави на мира, не отиваш на война.

— Какво? — извърна глава чичо и строго изгледа мама. — Без аптечка културният човек не прави дори крачка!

Той гледаше мама и така осъждаше с поглед нейната некултурност, че чак ме досмеша.

— Хиляди опасности дебнат човек в планината — поучаваше ни той, докато накрая Ивета се разхленчи.

— Татенце, не ходи никъде… няма да те пусна, чуваш ли… ще напиша на мама, чуваш ли… не ходиии…

Той нежно я отстрани.

— Трябва, детето ми — каза и загледа в далечината като в телевизионна пиеса. — Дългът си е дълг, а дългът на мъжа е да не се отклонява от набелязания път, колкото и тежък да е той.

Първото нещо, което направихме сутринта след тръгването, беше, че се отклонихме от набелязания път. Трябваше да стигнем до Деменовската долина през Седлото, а оттам — с автобус в Микулаш. Вечерта чичо Ярослав означи с червен молив трасето ни върху татковата карта и дълго разпитваше за ориентировъчните знаци. Сутринта повтори още веднъж всичко. След дванадесет минути ходене, той се огледа дали случайно не стърчи още коминът на хижата, а от комина татко, седна и каза:

— Умът е даден на човека, за да размишлява с него.

Какво пък, вярно е.

— А не да се бъхти като добиче.

Това не ми беше ясно. Не смятах, че приличам на добиче.

— До Деменовската долина пътят е дълъг и пуст, няма къде чаша бира да изпиеш.

Аха!

— Ще минем през Янска долина.

Няма що, хубава заобикалка!

— Целта на първия ни етап е Партизанската хижа. Ще видим Лива дали вече не те е надраснала.

Хайде де! А няма ли да видим случайно майка й? „Вие не сте обикновена жена, милостива госпожо, а прекрасна амазонка. Жалко е да ви държат като прокълната тук, в тази каменна пустош. Един ден ще дойде принцът…“ „От Мартин, нали?“ Смееше се тогава леля Смържова, смееше се и хижарят Смърж, мама и татко също, защото всички бяхме на кръщене у Смържови (не на Лива, не и на Еста, а на малкия Палик) и така здраво се пиеше, че даже на нас, децата, дадоха шоколадов ликьор. После чичо Ярослав се разтанцува и насила искаше да завърти леля Амазонка. По-нататък не знам какво е станало, защото ние занесохме стария грамофон в общата спалня, пускахме си плочи и скачахме по двуетажните кревати. Лива се удари лекичко по главата, но като видя, че нашият Йожо играе без да спира и не я съжалява, дори не заплака. Най-хубаво беше през нощта, когато се прибирахме в къщи. Нощта беше светла, лунна, но въпреки това всички се спъвахме и падахме, освен татко. Той не можеше, защото носеше на гърба си Габка. В раницата, да не би случайно да се изтърси, като заспи.

— Но да си остане между нас, Дюрко — надигна се чичо Ярослав.

Е, не казвах ли аз? В края на краищата, това не ме засяга. Още съм почти момче и трябва да слушам възрастните. Ако пък случайно нещо излезе наяве, аз не съм виновен за нищо и готово. Не съм толкова прост, та да разубеждавам чичо, защото в Партизанската хижа е прекрасно. Но не го и уговарях! Аз съм момче и слушам.

— Значи, разбрахме се — потегли чичо. — У дома нито гък!

Не съм малко момче, което ще изпорти всичко. Аз съм мъж, а мъжете умеят да мълчат.

Излязохме на стария път под Седлото, спряхме за малко, а после завихме надясно. Пътят е равен, широк, но тук-таме позатрупан от камъни. Естествено, за какво да го чистят, щом по него не се движи нищо. Поне аз, откакто се помня, не съм виждал тук да минава кола, каруца, ни дори велосипед. Изобщо този път е най-голямата загадка в Ниските Татри. От никъде не е и за никъде не води. Започва изведнъж под малък Гаплик и също така изведнъж свършва по средата на дюмберския склон. Сигурно е паднала страшна работа, докато го построят, защото над пояса от клек склоновете са много стръмни и е трябвало да изсичат пътя направо в тях. Но не си мислете, че участъкът е малък. От Гаплик, под целия Хопок, през Крупово бърдо, Деменовската седловина и Дюмберската канара! Татко мисли, че пътят е военен, оттук казва, през Първата световна война са прекарвали оръдията на позиция. Той е уверен в думите си, защото, според него, такава робска работа са могли да извършат само войници или затворници.

Вървяхме важно, като някои големци. Слънцето светеше в лицата ни и леко почна да припича. Чичо сложи тъмни очила и нави три четвъртите си чорапи, та краката му да се пекат равномерно. На мене пък на всяка цена искаше да сложи на главата ми носна кърпа, вързана в краищата с четири възела. Дори я намокри с вода от военната манерка, защото казва, такива източени момчета като мене, лесно слънчасвали.

Аз се разсмях и вързах кърпата на обкованата му валашка^[1]. Той обича да ходи из планината накичен с най-различни работи. На пояса му се люлееше еднодневка, карта в калъф и военна манерка. Липсваше му само знаме. Когато накичих валашката, чичо забрави за слънчасването, вдигна я, вятърът тънко запляска с мократа кърпа, а чичо ревна с пълно гърло, почти като онази, която пее по телевизията „Добро утро, Розалиии!“.

— Идат парламентьори! — замаха той с бялото знаме към Партизанската хижа. — Посрещнете ни любезно, прекрасна госпожо!

Тъмносиньо, без нито едно облаче, небето леко потрепваше на топлия въздух. Назъбеният гребен на Дюмбер гордо се хилеше над сивите гърбове на билата. Краят им не се виждаше. Сякаш това не бяха върхове, а огромно стадо лениви, спящи овце. Уханието от напечения на слънцето клек се издигаше чак до нас. Обърнал лице срещу слънцето, чичо крачеше бодро. Изпод обкованите му войнишки обуща от време на време изскачаха ситни искри.

Гледай ти, как бърза!

— Аха, Партизанската! — сложи той изведнъж ръка над очите си.

Ето, моля ви се! Откри я преди мене.

— Такива парламентьори като нас — изпъна се той и едва не заподскача по каменистия път, — там могат да бъдат приети само добре.

— Ще видим — смеех се аз, — или ще ни приемат добре, или добре ще ни надупчат.

Или едното, или другото.

— Ха-ха! — избухна чичо, — не виждам с какво? Най-много леля Смържова да ни нареже в котела и да ни свари на гулаш.

Напуши ме смях, като си представих как врим в котлите. Аз в един, а чичо Ярослав в друг.

Врим и се усмихваме.

Аз на Лива, а чичо Ярослав на прекрасната госпожа Амазонка.

През това време стигнахме края на затворническия път. Казах на чичо какво мисля за тоя път. И какво си мислех, когато бях малък.

Когато бях малък си мислех, че в далечни времена, когато в планината все още живеели великани, едно от техните деца е изкопало пътя с мотичката си, за да има къде да си вози вързаната с канап великанска количка.

Чичо каза, че и едното и другото може да е вярно. Само че за възникването на пътя той си мислел нещо трето, съвсем различно.

— Сигурен съм, че този път е миньорски. Под Гаплик, някъде в края му, трябва да има стар рудник.

— Ами, какъв ти рудник! — извиках аз. — Никакъв рудник няма там, нали ако имаше щях да зная за него. И да не знаех аз, Йожо непременно щеше да знае.

— Моля те, не ме прекъсвай — поклати глава чичо. — Много често входовете на старите галерии са затрупани или обрасли с гъсти сечища.

Не, не съм много уверен. Но да речем, че е така.

— А къде според тебе са карали рудата, щом пътят не води за никъде? Навярно ястребите са я отнасяли в ноктите си? — казах аз. — Хитро измислено, а?

Бяхме стигнали края на пътя. По-нататък не водеше нищо, дори пътечка. Чичо се замисли.

— Точно за това смятам, че е бил миньорски — каза той. — Пътят не е бил довършен, защото са изгубили рудната жила и са видели, че няма смисъл да я разработват по-нататък.

Трябва да призная, че обяснението му си го биваше. Е, не беше толкова хубаво като моето с детето на великаните, нито толкова страшно като татковото със затворниците. Само че става ли дума за вярване, ще повярвам на чичо едва като видя рудника под Гаплик, и то не знам дали и тогава напълно. За великаните аз си имам доказателство — нашия Марманец — и въпреки това не вярвам напълно. Татко пък има доказателства във всички книги за войната, би трябвало да му вярвам, само че неговата история не ми харесва. Колко пъти вече можех да попитам за пътя и нашия учител, другаря Габчик, но не искам. Аз обичам да си обяснявам всичко сам. Питам учителите, само когато не мога да измисля съвсем нищо.

— Добре, а сега край на приказките. — Чичо слезе от пътя и се заспуска по стръмния склон. — Тревата е хлъзгава, върви след мене, моите обуща няма да поддадат, дори ако ти случайно се спънеш.

— Бъди спокоен! — викнах аз и както си бях по гуменки, леко се затичах надолу по сухата трева, привел тяло към склона, също като през зимата, когато правя със ските християнки. В спускането, братче, имам такъв тренинг, че мога да оставя зад гърба си и сто татрански кози. — Ти върви внимателно — извиках аз тичешком, — ще те чакам при хижата!

И вече летях като стрела през прерията, защото Партизанската хижа лежеше малко под нас, а аз знаех, че полетя ли, не може да ме спре никой, дори самият аз.