Клара Ярункова
Братът на мълчаливия вълк (10)

След тържествения обяд жените заставиха чичо Ярослав да си почине в стаичката зад кухнята. И така опрял се върху една възглавница, той седеше на кушетката, леля Амазонка му донесе палачинки, сервитьорът — кафе и никой не искаше да си отиде, защото чичо почна да разправя какво ново има по света. Жените се интересуваха най-много от убийствата, мъжете пък от сигналите на неизвестното космическо тяло и от марсианските чинии, които вече ни посещавали не една по една, а по няколко наведнъж.

— Ей богу, честно ви казвам — обади се един от мъжете, които изкачваха на гръб хранителните продукти, — не знам какво ще правя, ако една такава чиния вземе да кацне на равното под Кралички баир.

— А аз знам — каза другият, който се беше опрял на вратата. — Ще почакам, докато марсианецът се измъкне отвътре и така ще го цапардосам, че от него ще остане само мокро петно.

Чичо разправяше, че марсианците не са хора като нас, а някакви същества, които треперят като пача, могъщи наистина, когато са в своите машини, но иначе хилави и непригодни за живот. Любопитен съм от къде знае това.

Исках да кажа на носача, че гости от чужда планета не се посрещат с цапардосване, защото не знам дали на него ще му хареса, ако при първата му стъпка на Марс тамошните същества го халосат с нещо, така че от него да остане не баш мокро, а мазно петно. А такова посрещане може да се окаже и неизгодно. Не само за него, но и за цялото земно кълбо. Ние ли да му сърбаме попарата?

Само че докато обмислях всичко това, те почнаха да разнищват въпроса за небесното тяло, което лети към нас от космоса и излъчва загадъчни радиосигнали.

— Пътят му до земята ще продължи още десетки, ако не и стотици години и дори ако после се стигне до сблъскване, нас какво ни засяга — във въздуха ще се разлетят само изгнилите ни кокали — засмя се чичо.

В същия миг те престанаха да се интересуват от това.

Ала не и аз! Аз съм от младото поколение и искам да знам какво ме чака!

Но през това време жените отново извъртяха разговора към убийствата. Отначало съжаляваха жертвите, а сетне — много повече убийците.

— Горкичките, клетите нещастници — едва не плачеше леля Смържова, — за миг им притъмнява пред очите, не знаят какво вършат, а после цял живот лежат по затворите.

Излязох навън. Стори ми се, че вече почнаха да приказват големи глупости. От кухнята дочух още как чичо казваше със сладък глас:

— Вас, госпожа Еленка, трябваше да ви направят съдия. Убийците щяха да оценят вашето добро сърце и оправдателни присъди. И ако един-единствен път осъдехте някого на година условно, всички щяха да се обединят и по приятелски изтънчено да ви пречукат.

Ха-ха-ха! Голяма капия бил този мой чичо!

Излязох навън, слънцето ме погъделичка по носа и тутакси кихнах.

Въздухът в Партизанската хижа прилича малко на въздуха в нашето мазе. Не съвсем, но малко. Сигурно защото цялата хижа е от камък и едната й страна е вкопана в склона така, че от него можеш да стъпиш право на плоската й стряха. През зимата обувките на скиорите не само че изобщо не изсъхват, ами всичко сухо се овлажнява от каменните стени.

Да, но когато по време на Въстанието^[1] немците минирали хижата, тя дори не помръднала. Само от единия й ъгъл отхвръкнали три гранитни камъка.

Това вече е нещо!

В шезлонгите пред хижата се препичаха петима души, бяха навлечени като през зимата, защото тук никога не е горещо.

Отидох да потърся Лива. Откакто дойдохме, още не се беше показала. Дори не дойде да обядва. Обзалагам се, че ни е видяла, когато идваме и точно затова избяга. Тя си е такава дива. В къщи изобщо не помага, а понякога не я виждат по цял ден. Е, нали е по-малка от мене.

Качих се на стряхата и се подпрях на комина. Беше целият от камък, висок колкото мене и напълно студен. Но пазеше от вятъра.

От комина се откриваше прекрасна гледка. В синкавата мараня виждах някакъв град, сигурно Брезно. Видях и Лива, която човъркаше нещо на неравната поляна под скалата.

Изтичах при нея, защото знам, че под скалата има малка пещера, в която Лива си е направила скривалище.

— Искаш ли да обядваш? — погледна ме тя и аз се притиснах до скалата, та да има за какво да се хвана, ако ме бутне. Очите на Лива са зелени и почти не се виждат, скрити под черните й мигли. Но косата й не е черна, ами такава шарена, избледняла от слънцето.

— Искаш ли, или не искаш? — ръгна ме тя с една пръчка. Това сигурно беше лъжицата й.

До пещерата стоеше старата кукла на Лива, а пред нея имаше обикновена кухненска чиния, пълна с позасъхнала юфка. Истинска.

— Обядвах вече — изплаших се аз, а после бързо додадох: — Но една закуска не би ми навредила.

— Тогава влез — измъкна се Лива от пещерата, защото двама души трудно биха се вместили в нея.

Когато с приведена глава седнах в креслото от сиви лишеи, тя се поклони и каза:

— Добре дошли! — В една чаша с откъснато ухо тя сложи щипка какао, малко захар, заля ги с вода от шишето, разбърка с пръчката и пак се поклони: — Желая ви добър апетит.

Изсърбах какаото. Лива внимателно се пъхна при мене на другото кресло от лишеи. Главата и голите й колене стърчаха извън пещерата. По цяло лято тя ходи с къси кожени панталони и по фланелка. Вятъра и студа не забелязва, може би защото е почерняла от слънцето като негърче.

— Защо стои навън? — посочих куклата. — Нека влезе и тя.

— Не може — каза Лива, — ще й откраднат диамантите.

— Аха — погледнах навън, за да видя има ли нещо, което да прилича на диаманти.

Куклата бе втренчила поглед в поляната, осеяна с боровинкови храстчета. Боровинки още не се виждаха, нито пък нещо, което да блести.

— Къде са ти диамантите? — излязох аз от пещерата.

— Сега са в земята — изскочи и Лива, — а виждаш ли тези длани?

Наистина! Цялата поляна беше покрита с малки паяжини, които приличаха на длани. Или на фунии. Те израстваха като че от земята и леко разтворени, се залавяха за боровинковите храсти. Бяха страшно много, може би милион. Милион мънички длани!

Никога не бях виждал такова нещо. Все пак, къде са диамантите?

— Сега са се скрили — каза Лива. — Ще се покажат чак през нощта. Сутрин можеш да видиш по три-четири във всяка длан. Но почне ли да препича слънцето, изчезват отново.

— За да не ослепее слънцето от блясъка им ли?

— Ами, от къде на къде. За да не ги видят от долината. Ако брезненчани забележат сиянието на милионите диаманти, ще дойдат и ще си напълнят джобовете с тях, един няма да оставят. Затова денем се крият в земята.

Не можех да се съглася такова богатство да принадлежи на някаква си глупава, нежива кукла.

— Защо пък не? — нахвърли се върху ми Лива. — Бяха мои и аз й ги подарих. Но ми се искаше да седя тук по цели нощи и да ги пазя.

Какво пък, права е.

После от един пешкир направихме палатка за куклата, за да не стои така, под голото небе. Лива го донесла от туристическата спалня.

— Търсят те — каза тя, след като довършихме палатката.

Нека търсят! Напук ще поседя още в пещерата с Лива.

Тя тъкмо бе почнала да свири на малка устна хармонична. Аз казвах песните, а тя ги свиреше като на концерт по желание. „Черната брада“ и „Акорди в пламъка“. Как един съвсем сам човек си свири пред нощта на банджо. Харесваше ни това, че хижата спи, а той свири на елите и на сивите канари. Ех, да имахме и огън пред пещерата, да видите тогава как се пее: акорди в пламъкаа прибавям.

Тези нови песни знаем и двамата. Когато татко купуваше грамофонни плочи в Щявница, взе от всички по две. За нас и за тях, така че ги знаем наизуст.

Лива надуваше хармониката, а аз трябваше да пея. А щом трябваше, пеех с дебел глас. Едва когато Лива сама, без подканяне, почна „ах, навърша ли шестнадесет години, другояче ще говорите с мен“, аз нарочно заизвивах тънко, като че съм момиче. На мене ми е все едно дали пея дебело или тънко, само средно не мога. Когато запищях „мъничко момиче аз съм“, Лива я досмеша, повече не можеше да духа и концертът завърши.

От скалата над нас някой сладко се провикна, сякаш нареждаше лисица:

— Гледай ти, какви красиви краченца!

— Иде някакво говедо — казах аз.

Не защото краката ма Лива не бяха хубави (бях забелязал, че цялата е много хубава, нищо че е по-малка от мене), а защото няма за какво всеки глупак да говори такива глупости.

— Защо пък говедо? — обиди се Лива. Изви седешком глава, за да погледне върха на скалата и почна да намига на глупака.

— Не го викай! — ударих с ръка по лишеите.

— Защо? — изпя тя.

Чувах как глупакът се спуща и дращи надолу по скалата. Дори не искаше да я заобиколи, толкова бързаше. Седяхме в пещерата. След миг точно пред очите ни се заклатиха някакви обувки от суров каучук, над тях — груби бели чорапи, а накрая — голи, тънки крака. Погледнах Лива. Тя дебнеше като рис. Краката ритаха във въздуха, търсеха някаква опора. Изведнъж Лива се присви, сграбчи единия крак и с все сила смъкна глупака от стената.

Той се пльосна като жаба пред пещерата. Даже якето му беше зелено. Ние се смеехме като умопобъркани и се отдалечавахме тичешком покрай диамантената поляна. Мъжът ругаеше, обсипваше ни с гадости, но от нас нямаше вече и следа.

Ама че лисица е тази Лива! Все пак не ми беше ясно, дали тя искаше, или не искаше господинчото да слезе при нея.

Ех, хубаво щеше да ме нареди татко, ако аз се държах така с някой гостенин.

Когато спряхме да си поемем дъх, видяхме Ливината майка, която идеше към нас.

— Лошо ни се пише — казах.

Но Лива не я беше страх. Тя, струваше ми се, не се страхува от никого. Пъхна ръце в джобовете си и без да бърза, се запъти към майка си.

— Е, деца — погледна леля Смържова към боровинките, изпъстрени с паяжинни длани, — това е лош признак. Зимата ще бъде люта.

Лива се зарадва. Знам защо.

Тя ходи на училище в Брезно и през учебната година живее там. Разбира се, до тях не отива автобус, както до нас, и ако тръгне пеша, сигурно ще стигне за десет часа. Виж ако имаха вертолет, Лива щеше да си ходи в къщи всеки ден. Но тъй като нямат, Лива живее в Брезно, а в къщи си ходи само през ваканциите. Когато зимата е люта и с виелици, след Коледа тя не може да слезе долу и понякога изклинчва от училище за седмица-две. В края на срока също. Тя, разбира се, кара ски във виелицата и се чувства много добре. Аз нямам такова щастие. Моето щастие трае най-много два-три дни. За три дни при нас, в долината, се набеснява и най-страшната виелица.

Вървяхме бавно след леля.

— Изглежда, не се е оплакал — прошепнах на Лива.

— Ама ти какво? Разбира се, че не е — беше сигурна тя.

Видяхме нашият господинчо да се пече в един шезлонг пред хижата. Лива даже успя да му се изплези зад гърба на майка си.

Е, това вече беше много! Защото хората от останалите шезлонги я забелязаха и когато господинчото заприказва за хулиганите, те го подкрепиха.

Ливината майка се обърна и както се беше спряла на вратата, се усмихна на гостите.

— В градовете може и да има хулигани — каза тя, — но в планината няма. В планината всеки е облечен като хулиган, но това още не значи, че е хулиган, нали така, господа?

Ние с Лива се закикотихме, но чак в антрето. Много е мила майка й. Как без да иска се застъпи за нас! И гостите бяха мили. Някак си без да искат, те почнаха да се оглеждат помежду си. Якета, дънки, крещящи ризи, груби пуловери, на вратовете шалчета, на носовете очила, а на главите шапки с пискюлчета!

Точно като хулигани по телевизията.

Те се усмихнаха на Ливината майка, защото и тя бе облякла дънки.

Чичо вече беснееше, че се скитам така безотговорно, а пък дългът ни зове. Той дълго ми опяваше за чувството за дълг, вайкаше се какво ще излезе от мене и всячески се перчеше не само пред леля Смържова, но и пред останалите. Аз не казвах нищо, няма, разбира се, да му развалям удоволствието. Само се страхувах да не би и другите да забележат, че аз отдавна вече съм вътре, а чичо Ярослав все още не се надига от кушетката.

Накрая той стана, надяна обущата си и почна да маже носа си с дебел слой бял крем пред огледалото.

Едва тогава наистина повярвах, че тръгваме.