Клара Ярункова
Братът на мълчаливия вълк (23)

През целия ден се тренирах в безразличие и когато автобусът спря, бях въоръжен срещу всякакви изненади с каменно индианско лице. Нищо няма да ме трогне, казвах си, дори прегръдки и целувки, като в глупав филм, на който свиркаме. Това си е Йожова работа. Мене ме интересува само доколкото съм водач на кучетата му. И точка!

Скиорите бавно слизаха, автобусът почти се изпразни, а Вук стоеше като пън, когато от вратата все пак изскочи едно момиче. То се смееше и портичката между предните му два зъба се показваше. Като видя, че Вук още не може да се окопити, момичето загреба сняг с ръцете си и го запрати в слисаното му лице.

За миг изгубих каменната си маска. Но само за миг.

— Здрасти, Бабец — опомни се най-после Вук, — вече си мислех, че няма да дойдеш. Къде се беше завряла?… Добре дошла у нас!

Те стояха един срещу друг като истукани, а аз почнах да товаря в шейната черната кожена чанта и трите чифта ски. Подадоха си ръка и сетне не знаеха какво да правят, защото аз наистина се трепех за всичко.

— Дюро! — извика Вук, сякаш току-що бе открил Америка. — Я се представи! Янинка, това е брат ми.

Е как човек да не го цапардоса. Като не знае какво да прави, първата му работа е да ме натопи. Но аз си отмъстих.

— Водач на кучета Трангош Юрай — застанах мирно. А когато Яна ми подаде ръка, смирено я целунах! Като в цирка.

Беше глупаво. Но и смешно! Те се разсмяха и аз се върнах на мястото си — при кучетата. Яна мигом ме последва.

Известно време тя разглеждаше впряга ми, а после протегна ръка.

— Здравей, Страж!

И това действително беше Страж! Изненадан, той й подаде лапа. Бой като маймуна — също. Изглежда Вук толкова й беше разправял за нашите кучета, че тя веднага позна Страж по черните рамки около очите му.

Не зная, но излезе чудесно.

Вървяхме нагоре пеша. Мокрият сняг жвакаше под краката ни.

— Ако не караме ски, поне ще се спускаме с лодка — каза Яна. (Тя е като гущерче. Само плесне с опашка и вече се блещи от другата ти страна.)

— Да не би да си мислиш, че ще се пързаляме тук — възрази Вук. — По-нагоре снегът е хубав. Ще видим, Бабец, колко те бива!

Ей богу и аз съм любопитен.

Крачех покрай впряга, зад мене шейната пееше, а те гълъбчетата се мъкнеха подире й. Охо! Освен обикновеното си зрение, аз имам още едно и с него виждам всичко, особено гърбом. Мислеха си, че ще ме измамят с детски циркове. Номерът беше следният: Вук събори Яна и напълни врата й със сняг.

— Така посрещаме ние гостите! — крещеше той.

Глупости. Откакто се помня никого не сме посрещали така. Яна скочи, изтри лицето си и през цялото време се смееше, а Вук собственоръчно изчисти снега от косите й. Косите на Яна са светли, неподстригани. Като на първобитен човек. Само че хубав, не като в учебника по история. Тя не носи шапка, а такава една синкава кърпа, сгъната като панделка и вързана под косите й. Нашите момичета не се решат така, но не бих казал, че е грозно. Трудно можеш да видиш очите й. Вук навярно ги вижда, но аз не. Пред мене Яна не се спира ни за минутка.

Известно време отзад беше подозрително тихо, а след това Йожо завика:

— Почакай, Дюро! Спри за малко.

— Не, неее — противеше се Яна, но толкова престорено, че никой не би й повярвал.

— Чантата ще нося аз — започна да командва Йожо, — а на нейно място ще седне Яна. Тя никога не се е возила на такава шейна.

— Не съм ли тежка за тях? — безпокоеше се Яна, но вече се настаняваше в шейната.

— Почакай — казах и разместих ските, за да й е по-удобно.

— Не, не — повтаряше тя вече седнала, — няма да могат да ме изтеглят.

— Нищо им няма — махнах с ръка аз. Но на кучетата, които любопитно поглеждаха, казах наум: спукана ви е работата. Защото шейната така почна да въздиша, сякаш в нея бяха седнали най-малко четири Габи.

Изкачването вече не беше голямо, но щом жребците опънаха поводите, не можаха да потеглят, а само ровеха на място. Осемте им лапи изстрелваха назад мокри снежни снаряди, сякаш е открила стрелба батарея от ракетната артилерия. Снарядите улучваха Яна и тя щеше да се пръсне от смях. Вук опря ръце на гърба й, започна да бута и шейната потегли. Ние насърчавахме впряга с викове, за да не би, не дай боже, да спре отново.

Но нашите жребци са известни с това, че наберат ли скорост, трудно може да ги спре някой. Особено щастлив беше Бой. Най-после отново тичаше на свобода, лаеше от радост и увличаше след себе си Страж. Шейната летеше като стрела, Яна пищеше, а ние се втурнахме подире им.

Когато влетяхме в завоя, от тях нямаше и следа.

Вук се намръщи, но аз се смеех, смеех се и не можех да се спра, защото почнах да си представям как нашите ще опулят очи, когато под прозореца им зазвъни шейната, а Бой и Страж известят с мощен лай за пристигането на нейно височество принцеса Яна от Ружомберок. Без свита и без кочияш!

Настигнах Вук, хванах едната дръжка на Янината чанта и двамата забързахме към къщи.

— Ще падне право в лапите на Габа — не можах да се въздържа аз.

После се затичахме, та чак в далака ме пробождаше.

В къщи намерихме точно обратното на онова, което си представях. Яна, само по чорапи, седеше в стаичката срещу татко и мама. Беше тъй объркана, че още от вратата видях колко големи и сини са очите й, може би затова не можах да я позная. Мама я черпеше със сладки, но Яна бог знае откога държеше в ръка една кифличка и чоплеше от нея трошица по трошица. Стори ми се, че ако отхапе повече, тозчас ще се задуши и тръпнех от страх да не го направи, защото мама я канеше много настойчиво.

Татко седеше като на тръни и казваше „така, така“ и „как са родителите?“. Беше доста странно, защото обикновено татко обича да се шегува с момичетата и затова те го обожават.

Но най-странно се държеше Габка. Беше се вмъкнала между стената и кухненския бюфет, където обикновено стои голяма дървена солница. Само отдалече, през вратата, оглеждаше Яна.

Вук влезе в стаичката направо със скиорските си обуща. Когато ни видя, Яна се зарадва. Но, да се чудиш, Вук също се стъписа. После преодоля смущението си, пристъпи към Яна, хвана я за ръката и каза с чужд глас:

— Мамо, това е Яна.

Тогава татко се усмихна:

— Вече се запознахме. Ама и вие сте знаменити кавалери! Да оставите хубавото момиче на такива лудетини като Страж и Бой.

Яна така се изчерви, че аз се уплаших да не се разплаче. Доядя ме на татко. Беше ми ясно, че обичам Яна, макар да я познавах отскоро и съвсем не се чудех на Вук. Сърдех се на татко, че разиграва тази комедия с „хубавото момиче“, сърдех се и на себе си за цирка с целуването на ръка.

— Ама беше хубаво — каза тя страшно мило. — Откъде намират такава сила? И колко е мил Бой! Непрекъснато искаше да ме ближе, като че ли ме познава. — И тя погледна Вук.

Ясно, Бой! Вече й се подмазва, мошеникът. После, разбира се, всеки ще го обича!

Татко почна да разправя, че сега Бой не е свободно куче, а каторжник. Издрънка и защо?!

Яна се ужаси, но зад гърба на татко аз й пошепнах да не му вярва. Тя се зарадва.

Но все се оглеждаше за Габка. Сигурно й беше неприятно, че не иска да дойде при нея.

Незабелязано се изнизах към кухнята.

— Какво стоиш като пукал? — дръпнах Габка за анцуга. — Я ела при нас!

— Брей! — разсърди се тя. — Ти ела тук!

Наведох се към нея.

— Това кой е? — прошепна Габка и облещи очи.

— Как кой, Яна! Дето пише на Вук от Ружомберок!

Майчице, ама че интересни са тези деца! Кой знае как си е представяла Яна! Може би като приятелка, с която да си играе. Някакво малко момиченце. А сега се чувства излъгана.

Или пък се е обидила, че не са я запознали с Яна. Тя е страшно обидчива, особено когато възрастните не й обръщат много внимание. Веднага се надува и гледа като борсук.

И този пък не можах да я измъкна иззад бюфета.

Едва когато Вук отведе Яна в нашата стая, за да си разопакова нещата, Габка не издържа и се втурна след тях. Стаята е нейно царство. Не можеше да понесе някой друг да отведе Яна в нея.

Щом Габа отиде, отидох и аз. И добре направих. После ни беше толкова хубаво, че до вечерята не се показахме долу. Мама ни донесе пълна чиния със сладкиши, а Юла — чай. Това беше нашата закуска и никой не трябваше да слиза в кухнята, за да бели картофи или да бърше съдове. Само Яна се безпокоеше дали не е нужно да помогне с нещо долу.

— От къде на къде! — казваше й Вук. — Седни удобно, Бабец. Сложи си краката на леглото, сигурно си уморена. Виждаш ли, ние нямаме пухени юргани, а само одеяла.

— Хвала богу! — казах и описах как се спи под пухения юрган в дома на горския. Измислих си един страшен сън, който ми се бил присънил под него. Как дюмберските скали оживели и ме подгонили, мърморейки нещо под нос. Въртели страшно опулените си зъркели и тичали подир мене на крачета, тънки като конец. Естествено — аз съм се спънал, камъните — естествено — ме затрупали, а когато изпотен съм се събудил, естествено, това не били камъните, а пухеният юрган.

Вук се смееше, естествено не ми вярваше нито дума, но беше доволен. И Яна се смееше, а очите й пак не се виждаха. Тогава открих, че очите й се виждат само когато се страхува или гледа Вук.

Донесохме радиото от кухнята и Яна ни показа един нов танц. Младежите, казва, не се нареждат по двойки, а в редица един след друг. Не е трудно. Само подскачаш и изхвърляш краката встрани. Бързо го научихме. Отначало опита само Габка, а аз се дръпнах, но когато и Вук застана в редицата, отидох. Трябваше да се държим за кръста. Пред мене беше Габка и аз я държах за раменете — инак не можех да скачам изправен. Мене ме беше хванала Яна, а нея, Вук. Аз няма да танцувам никога, но играта ми хареса.

Татко дойде горе да погледне какво е това тропотене. Щом ни видя, той не се развика както друг път, а се улови пред Габка и подскочи няколко пъти като мечок. Беше такава гледка, че изпокапахме от смях.

Когато си тръгваше, татко забеляза сгушилия се под елхичката Бой. Изтръпнах, защото той отдавна трябваше да бъде на синджира. Но татко беше в добро настроение, завъртя глава и излезе. Очевидно в чест на Яна му бе простил остатъка от каторгата.

По радиото обявиха аржентинското танго „Прободе ме кама“. Заглавието му страшно ни хареса и ние едва дочакахме да почне. Акордеонът и китарата засвириха отривисто песента, накъсваха мелодията, сякаш наистина аржентинецът се прокрадваше в тъмното и пробождаше някого с кама. Аз скочих, замятах се из стаята в такт с музиката и правех резки движения с гърба и раменете, като че отбягвах камата на аржентинеца. Останалите ме гледаха и когато песента свърши, дълго се превивахме от смях.

После Вук изпълни солов туист. Той не умее други танци, но на туиста е бог. Отмяташе се назад почти до земята, после огъваше дългите си крака, а когато се обръщаше, изнасяше бавно като хищник единия си крак встрани.

Габка искаше да покаже фокуси с Бой. Намалихме радиото, защото макар че не виеше от приличие, музиката ужасно го измъчва. Най-смешното беше, когато след изпълнението Габка легна върху него и подпря главата си с лакът, както бе видяла да прави укротителката на тигри в едно илюстровано списание.

Ръкопляскахме й, защото тя държи на тези неща. Но после Габка се развихри и искаше да отиде в сайванта и да донесе Крампулка. Вук ми смигна, което значеше, че трябва да вляза в ролята си. Заприказвах Габка и лека-полека насочих вниманието й към коледното дръвче. Но доста се поизпотих. Тя се отказа от Крампулка, чак когато й пошепнах да почерпи Яна с нещо от дръвчето. Пропълзя под него и съвсем отзад улови последното шоколадче.

— Заповядай — подаде го на Яна, но още по пътя бе почнала да разгъва станиола.

— Благодаря, Габке — поклони й се Яна. Отчупи си едно парченце, а останалото даде на Габа. Тя не дочака втора покана и шоколадчето бързо се стопи в устата й.

Яна няма сестра, а двама единадесетгодишни братя, но за сметка на това близнаци. Казва, че седели на един чин, и ако Павол не знае, вместо него отговаря Петер. Ако пък Петер не може да реши задачата, става Павол и учителите не усещат нищо, защото никой не може да ги различи, толкова си приличали.

— Добре би било да имам такъв брат — казах, — главно за училище.

— А пък аз такава сестра — смееше се Яна, — особено по математика. — Тя погледна към Вук и се ухили.

Права е, никой не би се отказал от такъв брат или сестра, поне докато свърши училище. А каква полза имам аз например от Йожо? Съвсем малка. Вече четвърта година не живее у дома, а в Щявница. Но дори и да живееше, не може да отговаря в училище вместо мене. За всичко трябва сам да си блъскам главата.

Дойде Юла и ни повика за вечеря. Видях как оглежда прическата на Яна.

„Ха де, почни пак!“, помислих си аз. Според нея всяко момиче, чиито коси не са зализани, е шило…

— Харесва ли ти? — попита ме тя, докато слизахме по стълбите.

— На мене ли? Ужасно! А на тебе?

— Важното е, че Йожо я харесва — сви рамене тя.

Значи на нея не й харесваше много. Сега Юла е сърдита. Летецът не дойде за празниците. А когато е сърдита, целият свят й е крив.

— Всъщност мисля, че е страшна — исках да я нервирам аз.

— Ама разбира се — изплъзна се тя.

Излишни усилия! Докато не се появи летецът, работата няма да се оправи.

— Непременно ще дойде за Нова година — рекох, когато наближихме кухнята.

— Мислиш ли? — засия тя. Настигна Яна и почна да хвали белия й пуловер. Той пък никак не ми харесваше. Не беше спортен, а един такъв, женски.

Дано летецът дойде по-скоро. Защото ако не дойде, Яна ще бъде шило и уличница. Само че аз няма да слушам приказките й. Този път ще се обадя. Няма да мълча като за Лива, нито пък ще избягам.

На масата мама напомни, че Яна трябва да изпрати на родителите си телеграма, с която да съобщи за благополучното си пристигане. Тя, разбира се, не искаше. Вук стана да донесе един лист, но тогава татко, който много обича да се изхвърля, взе телефона. Набра пощата, а от Яна поиска само адреса.

— Дъщеря ви Янинка пристигна благополучно стоп сърдечни поздрави и честита Нова година пожелават Трангошови — диктуваше той на чичо Върбик.

През цялото време Яна хихикаше, но Вук се трогна дълбоко. Ето, значи, какъв чудесен човек е баща му. Не се скъпи за думите и не се колебае да изпълни телеграмата с какви ли не ненужни неща. Пък да струва колкото ще!

А чудесният татко така се трогна от самия себе си, че вече не можеше да се спре във вършенето на добри дела.

— Слушайте, деца, разбира се, по-големите — каза той след вечеря, — вървете да поседите малко при младежта в столовата.

Едва не припаднах. В столовата, и след вечеря! След вечеря на нас не ни се позволява дори да надзърнем в столовата! Можем да ходим там само през деня, като помощен персонал при големи напливи. И то рядко. При големите напливи аз обикновено бърша съдовете, а Вук тича до мазето. Да седнем на маса и през ум не би ни минало!

Скочих от столчето, за да не би татко да размисли. В столовата имаше няколко познати младежи от Подбрезова, между които и Юло Мравец. Още не бях говорил с него. Скочих, значи — и направих грешка. Габа се разрева, искаше да дойде с нас. Тя не може да проумее, че вече се числя между по-големите деца. Все си мисли, че съм й равен.

— Не се разправяй с нея — прошепна ми татко, — после ще изчезнеш незабелязано. Ясно ли е?

Това беше третото добро дело на татко. Всъщност с Бой — четвъртото. А Нова година тепърва иде.

Престорих се на безразличен и седнах, за да излъжа Габа. Вук и Яна отидоха. През прозорчето видях как компанията от Подбрезова им прави място на пейката до стената. Седяха нагъсто около една маса зад дръвчето, за да не заемат масите на градските скиори и да не пречат на татковата търговия. Хората трябва да имат достатъчно място, за да могат да харчат повече. Юло Мравец и приятелите му нямат пари. Тях ги интересуват единствено ските, в хижата не си поръчват нищо, или най-много чай и малинов сок. Разбира се, татко обича повече богатите туристи, но винаги приютява бедните младежи, дава им подслон през нощта, па макар и на сламеници. И сега им беше отделил място зад дръвчето. Казал бе на Юло да си донесат една пейка от верандата, защото нямаше да се сместят на четирите столчета. Така зад дръвчето се бе образувало най-хубавото и най-веселото кътче в цялата столова.

Виждах Яна как седи на пейката, притисната до Вук, а от другата й страна непрекъснато се надига Юло Мравец, за да изтърси някоя щуротия. Отначало Яна се притесняваше, поглеждаше уплашено към Вук, но след малко и тя се смееше на глас като другите. На глас, но прилично. А това никак не е лесно, разбеснее ли се такава хала като Юло Мравец „Скийоринг“!

Измина повече от половин час, докато вниманието на Габка се притъпи. Измъкнах се незабелязано и бегом в столовата!

Намърдах се в края на пейката. Младежкото кътче беше притихнало, тъкмо довършваха обсъждането на утрешния излет.

— Спасителите твърдят — казваше Юло Мравец, — че на северните склонове снегът е по-хубав. (Спасители според Юло са членовете на Планинската служба.) — Разправят, че тук било опасно.

— Придават си важност — намеси се Лайо (фамилията му не знам), — все плашат хората, за да почувстват, че и те са нещо. Лавини и „козирки“, страшни фъртуни и мъгли, това им дай на тях.

— И тежкият сняг също. Казват му „счупи-глава“.

Разсмяхме се.

— А бе снегът си е тежък. Като пранги.

Всички погледнаха към Анча, сестрата на Юло и един през друг почнаха да разправят как следобед, като правела „християнка“ под Дюмбер, едната й ска отхвръкнала. Юло я намерил в гората, забодена в снега.

Стърчеше към небето и вятърът свиреше на нея серенада за куците скиори.

Глупости. Виелицата спря през нощта, а днес вън беше тихо като в стая.

Яна слушаше, а когато стана дума за „християнките“ на Анча тя се присви и се ухили на Вук. Той я потупа по гърба и аз не разбрах дали това означаваше, че Яна умее да прави „християнки“, или пък че не умее, но не бива да се страхува, защото Вук ще се погрижи за всичко. Е, второто щеше да бъде пагубна грешка. Вук може да се погрижи за не знам какво, но да прави вместо Яна „християнки“ не може. В никакъв случай.

В компанията от Подбрезова имаше още две момичета и ако се съди по думите им, те също не бяха бог знае какви скиорки. Но нали никой не се е родил научен, а пък толкова майстори все ще се справят с три прощъпулничета. Анча Мравцова не влизаше в бройката. А може би и Яна. Нали не съм я виждал как кара!

— Само че тръгваме в осем, Йожо — разпореждаше се Юло Мравец, — знам една екстра долинка, на около два часа оттук.

— Коя? — заинтересува се Йожо.

— Това е изненада. Северна е.

— Защо северна? И ти ли подвиваш опашка пред спасителите? — каза Лайо.

Кой знае какво има против Планинската служба.

— Честна дума, не ми се ще да се мъкна на другата страна на Дюмбер — мърмореше Анча.

— Кой казва на другата страна? И тук си имаме северен склон. Оная долинка е под Кози рид, ако искате да знаете. И ще бъде само наша. Ще я отъпчем и ще се спускаме, докато се стъмни.

— И ще се печем — каза Яна.

— Да, но на огъня — смееха се момчетата.

— Ама пък тази година зимата е една никаква. Добре поне че падна толкова сняг. Само не дай си боже да се заледи.

— Ако не погледнеш календара, ще речеш, че е дошъл март.

— Спасителите сигурно не са го погледнали — не мирясваше Лайо. — Мислят си, че е пролет и плашат с лавини.

— Ех, как ми се иска да видя лавина — изпищя едно от момичетата.

— Аз пък не искам — каза Юло Мравец.

Той е скиор, а не някакъв любопитен глупак.

— Ще стана рано — говореше Вук на Яна, — и ще намажа ските. На тебе ще ти дам тюленови ремъци, за да се изкачваш по-лесно. Съгласна ли си?

Яна се усмихваше щастливо. Радвах се, че й харесва у нас. Много, много се радвах.

— Леле-мале, каква веселба ще му дръпна утре вечер — скочи неочаквано Юло Мравец, — и ще танцувам с кметицата на Ружомберок!

Щяхме да изпокапем от смях. Най-много се смееше Яна, кметицата на Ружомберок.

— А в полунощ ще си сложа ските и ще се спусна ей така, по долни гащи, пардон — обърна се той към Яна, — за да не си хабя клина!

Започнахме да си измисляме маски за първото новогодишно спускане. Всяка Нова година, щом удари дванадесет часа, ние грабваме ските, втурваме се зад хижата и политаме от хълма, облечени в най-различни дрехи. Татко запалва петстотинватовата крушка, хората ни гледат от прозорците, ние врещим и свирим на каквото ни падне и всеки се стреми да завърши спускането си колкото може по-смешно. И тук най-добър е Юло Мравец. Преминава по целия хълм на една ска, прегъва се, а накрая се пльосва като жаба, та чак да се чудиш как е могъл така да си преплете краката. Прибираме се мокри до кости и премалели от смях.

— Хайде, а сега да спите — дойде при нас татко.

— Още мааалко — захленчихме ние, но напразно.

— Опразни плаца — изкомандва той, — към кревата, ходом марш!

— Слушам! — скочи Юло Мравец.

Напуснахме столовата под строй, а гостите гледаха и ни завиждаха. Че сме толкова много, че сме весели и че това не ни струваше дори крона.

Ех, колко хубаво ще бъде утре!

Яна се изкачи по стълбите, а Вук спря долу. Останалите нахълтаха в туристическата спалня. Почаках Вук, но той продължаваше да стои, гледаше към стълбите и аз бавно си тръгнах. Вук не помръдна.

— Върви, Бабец — каза тихичко той. — Лека нощ. Преброй овцете, за да заспиш по-бързо.

— Лека нощ, Йожко… у вас е толкова хубаво — въздъхна Яна.

Стъпалата изскърцаха и Вук дойде при мене.

— Чудо момче си, Юрай — блъсна ме той във вратата.

Чак пък чудо. Само едно не ми беше ясно: дали Вук още ми е брат, или е вече на Яна.

Ама че смешна загадка!