Клара Ярункова
Братът на мълчаливия вълк (20)

За Владо, любителя на природата, обикновено забравям веднага след свършването на ваканцията. Но винаги си спомням за него, когато ледената мъгла полепне по дърветата и по целия свят, дори по репеите. Тогава излизам пред хижата и си представям как Владо би протегнал ръка и би започнал да поздравява белите захарни гори и златното слънце, докато носът му не почервенее от студа, а аз щях да се смея, защото сред белия свят наоколо все пак сияе и нещо червено.

Вярно, захарното чудо никога не трае дълго. Когато се връщах от училище, времето вече се затопляше, дърветата чернееха, а небето се покриваше с тъмни облаци, които носеха сняг. За два дена натрупа до коленете на Габка. Не можехме да удържим кучетата вътре. Те излетяха от коридора и се търкаляха в снега, луди от радост, че са преживели непоносимо горещото лято и мократа есен, и все пак са дочакали зимата. Често съм си мислил, че нашите бернардини няма откъде да знаят за своите предци, произлезли от алпийските ледници. Там са ги отглеждали монаси, които живеели високо сред планините, в изоставените бернардински манастири и с малка бъчонка ром, окачена на шията, са ги пращали да спасяват пътниците от страшния плен на снега и ледовете. Наистина няма откъде да знаят. Нали са родени в Бърно и зима виждат едва за втори път през живота си. Въпреки това, когато се върнах от училище и бе наваляло почти седемдесет сантиметра, аз ги затворих в коридора, увих Габка с едно одеяло и я зарових в снега. Разбира се, оставих достатъчно свободно място около главата й, за да има въздух и да не се задуши. После пуснах бернардините и те веднага я намериха, макар че бях заличил следите с метла, а пък гъстият сняг веднага ги засипваше. Намериха я, изровиха и я измъкнаха от одеялото, лижеха лицето и ръцете й, и я затопляха с дъха си. Но тъй като тя не се движеше (защото така се уговорихме), Бой легна до нея, а Страж се спусна към хижата. Едва не ми разкъса панталоните, за да ме замъкне на местопроизшествието. След като видя, че отивам, той се върна и за татко, заскимтя в краката на мама, а после побягна пред нас към Габка.

Никой не ги е учил на това. Знаят го от само себе си, знаят го от памтивека.

Докато се връщахме към къщи, нощта вече се спускаше, светла и тиха, каквато е само през зимата.

Спасителите трябваше да останат в коридора, защото бяха много мокри. За първи път нещо ме загриза. В топлата кухня се чувствах така, сякаш бяхме оставили вън пред вратата някой добър човек, само защото със заснежените си обувки ще направи локви по чистите ни килими.

Излязох в коридора. Нека кучетата се поперчат пред някого. Нали познавам Бой; всеки път чака похвала, щом намери гнездо с яйца или пък ми отнесе чантата. Но сега се изненадах. Нито едно от кучетата не се перчеше, изобщо не съзнаваха на какво са способни и какво са направили. Изглеждаше им естествено.

Не можех да ги оставя навън. Изтрих кожусите и лапите им със сух парцал и ги вкарах в кухнята. Те се спуснаха към Габка, подушиха я, опипаха я с лапи и като видяха, че е жива и здрава, легнаха под масата и задрямаха…

Честна дума, такъв искам да бъда. Да правя неща, които не всеки би направил, и да не се хваля. Такъв искам да стана и дори имам известни надежди. Всъщност като си помисля за нашия Вук, виждам, че имам доста голяма надежда. Какво ли не умее той! Страх не познава, пише стихове, може да направи почти всичко, а кой някога го е чувал да се хвали? Никой! Дори и да му се възхищаваш не позволява. А Вук ми е брат. Издънки сме от един корен, няма как да не си приличаме! Така че имам доста голяма надежда. И съм щастлив.

Щастлив съм и че наваля толкова сняг. Вече ми омръзна да трамбовам пътя за училище. Сега спокойно ще се спускам със ските. Никак нямаше да ми пречи, ако снегоринът не разчистеше пътя на автобуса. Щях да отида със ските чак до селото. Обратно разбира се, щеше да е по-трудно, щях да се върна в къщи по тъмно, нещо, което нашите не биха ми разрешили. Щеше да се наложи да спя у Ридзикови под пухения юрган, а това е такава прелест, че от все сърце бих я отстъпил на Аурел Шайбан, същия, който през лятото печеше на огъня живи охлюви. По-добре автобусът да си върви, докъдето може. И шофьорът през зимата е по-весел. Черната долина вече не го плаши, храбро кара автобуса по стръмния бял път и се радва на новите външни гуми, с които е обул за зимата всички колела.

— Страшни грайфери, а? — подвиква той непрекъснато. — Я се огледай назад, Дюро! Виждаш ли какви шарки остават?! Истинска бродерия, ха-ха!

Наистина, нито веднъж не забуксувахме. Новите гуми се впиваха в изметения от вятъра снежен път като танкови вериги, дори разнебитената каросерия не дрънчеше като по-рано, моторът весело припяваше с тънък глас и ти се струва, че ако поиска, с тези грайфери нашият автобус може да се изкачи чак на Дюмбер. Сега рядко се возим сами. Горското стопанство почна да сече дърва в една странична долинка, вика се Воловец. Аз не знаех това. За първи път го чух от дърварите, които слязоха на седмия километър и говореха помежду си, че отиват към Воловец. Може би са намерили там някой заблуден вол и самите те да са кръстили долинката. Но воловете не се скитат през зимата. По-скоро там има някакъв стар път, който прилича на вол. Сигурно. Ще ги попитам и ако е така, през лятото ще изпокръстя всички долинки около нас. Някоя например, може да се нарече Кравинец, друга Бойова, трета пък Стражова. След като разбера къде са дивите котки, при които ходи Жофи, ще нарека долината Жофина. И така нататък. Като довърша работата си, ще нарисувам подробна карта с названията, ще я подпиша с името си и ще я пратя в Братислава в института по картография. Само една, най-голямата долина, ще оставя без име, за да могат в Братислава да я нарекат на мен. Трангошка. Ще бъде заслужено, нали?

Освен дървосекачите, сега с автобуса се возят и скиори. Особено в събота. Това не са туристи от града, някакви пременени излетници, а истински скиори. Най-често Юло Мравец от Мито. Той е вече почти шлосер в металургичния завод, но доста често го пускат от работа. Някога се качва на Дюмбер и по два пъти в седмицата. Клинът му е стар, а пуловерът — от овча вълна, но обувките му са винаги изрядно намазани. А пък ските! Пластмасови и с най-модерните автомати, каквито не съм виждал и у най-скъпо екипираните скиори. Ръцете на Юло са винаги червени от студа, а на главата си носи тънка черна шапчица от стар чорап. Държи у себе си три, най-много десет крони, защото цялата заплата трябва да дава на майка си, а със спестените пари си купува книги по скиорство. Когато кондукторката остане в село, шофьорът го откарва безплатно, а татко го нахранва и го пуска да спи също безплатно. „Станеш ли световен шампион, ще ми изпратиш картичка от олимпиадата“, казва татко, а Юло се смее: „Ще взема Дюро за ученик, господин Трангош“.

Той и сега ме учи в неделните дни. Защото, въпреки че карам много добре ски, едва ли скоро ще догоня Юло. До февруари той все още е юноша, а после преминава към мъжете и ще може да вземе участие в първомайските състезания на Дюмбер. Иска да спечели гигантския слалом и алпийската комбинация, и според мен ще ги спечели.

Този Юло Мравец си продължи миналата неделя чак до понеделник, така че сутринта заедно си сложихме ските и се стрелнахме към автобуса. Аз — на училище, а той — на работа. Шофьорът пристигна на спирката едновременно с нас и тогава Юло измисли нещо славно.

— Защо да ви пълним автобуса със сняг — заговори той шофьора през прозорчето, — ще се вържем за автобуса, вие ще си карате обикновено, а ние като на влек подир. Със ските, а?

— Хайде, вътре — смееше се шофьорът, — смъквайте дъските и се качвайте, хората чакат.

— Ама, чичо — почнах да го моля и аз, — вземи ни, ние сме добри скиори.

— Добри, недобри, ще се осакатите, а мене ще ме затворят. Качвайте се, защото ще ви оставя тук!

— Вижте — не се предаваше Юло и вече пристягаше на кръста си тънко силоново въже, — този дълъг свободен край ще прекарам под стълбичката и ще го държа с ръка. Ето така. Ако падна, или каквото и да се случи, ще пусна въжето, то лекичко ще се измъкне изпод стълбичката, вие спокойно ще си продължите, а аз или Дюро ще останем на пътя. После ще се спуснем подир вас със ските.

Шофьорът се заинтересува, Юло ми смигна, измъкна отнякъде още едно тънко въже и ми го подхвърли. Бързо се завързах като него. Изглежда предварително бе обмислил плана и приготвил въжетата, дяволът.

— Ей така — показваше Юло, а заедно с него и аз, как ще пуснем въжето, — вие си карайте както обикновено, не сме луди да се оставим да ни повлече по корем. Ще се пуснем и готово. И билети ще си купим, ако трябва.

Шофьорът се разсмя, ясно беше, че разрешава.

— Вървиш ли със собствените си крака, няма защо да плащаш!

— В Швеция това е обикновено — измисляше си Юло, — през зимата всички младежи пътуват така. Казват му „скийоринг“. Смятам, че не искате да останете по-долу от шведите, нали?

— Ваша си работа — седна шофьорът зад кормилото, — но ако някой си сплеска физиономията, нека иде да се оплаква на шведите, аз нямам нищо общо с това!

Хванахме въжетата, отупахме полепения по ските сняг, за да не ни спира и в очакване заехме свободна стойка.

— Краката леко раздалечени — даваше последни наставления Юло — и приклекнали, за да можеш да пружинираш.

Моторът запали с пукот, ауспухът ни забули с дим, шофьорът извика „тръгваме“ и кратко изсвири.

— Внимание! — викна Юло. — Тежестта назад!

Исках да го послушам, но в този миг автобусът потегли, въжетата се опънаха и затрептяха като струни, някаква страшна сила ме сграбчи през кръста и ме тресна на земята.

— Пускай! — кресна Юло.

Но аз не пуснах въжето. Известно време се плъзгах на едната си страна, после по задник, докато накрая, преди автобусът да е набрал скорост, успях да се вдигна и здраво да стъпя на ските. После беше чудесно. Славно! „Скийоринг“ е най-хубавото нещо на света! Носиш се без ни най-малко усилие през долината, вятърът ти свири покрай ушите, ту приклекнеш на ските, ту летиш изправен, и ти се иска цял живот да пътуваш само на „скийоринг“. Преди всеки завой шофьорът изсвирваше, ние придърпвахме въжето и скъсявахме разстоянието до автобуса, за да вземем завоя заедно с него. Защото ако оставехме въжето дълго, можеше да пресечем някой по-остър завой направо през потока, което щеше да е хубав, но доста леден номер.

На третия километър Юло започна да прави разни магарии. Известно време се пързаляше само на едната ска, после — на другата, танцуваше индиански танц и изпълняваше различни фигури, досущ балерина върху лед. Аз не се осмелявах, пък и не бих могъл, защото бях премалял от смях. Пред селото пътят е почти прав, вече не трябваше да внимаваме за завоите и точно това се оказа съдбоносно. Не забелязахме една голяма купчина фъшкии насред шосето. Всъщност забелязахме я, но съвсем наблизо — когато се сринахме върху димящото препятствие. Въжетата излетяха от ръцете ни и милият стар автобус полека-лека се стопи в далечината, като оная лодка на младостта от нашата стара грамофонна плоча.

За училище закъснях и Фукач едва не ми изби един зъб, когато ме перна с тръстиковата пръчка по шапката. Вярно, сам си бях виновен. Спомних си славния финал на „скийоринга“ и повече не можех да стоя мирно. Затова Фукач ме улучи лошо.