Клара Ярункова
Братът на мълчаливия вълк (14)

Отиде си чичо Ярослав с Ивета, отидоха си и всички гости, които имаха деца. Чичо Ярослав го взеха сутринта една група летовници с техния жълт заводски автобус. Татко се уговори с тях да го откарат и мама трябваше да събере набързо багажа на Ивета. Чичо беше доволен, че няма да плаща за път и недоволен, че вече трябва да заминава. Веднага почна да убеждава шофьора, че вечер моторът тегли по-добре и по пътищата няма такава навалица. Шофьорът се смееше, той, казва, не бил началник на колата и не може да решава, но се досеща защо жените бързат със заминаването: трябва да гладят пионерските връзки на децата утре за школото.

— Къде се е видяло — ядосваше се чичо, докато опаковаше нещата си, — да се бяга от планината още сутринта? И в такъв хубав ден! Нищо не разбират от природа! Да дойдат, да се наядат, да се напият, да се наспят и бегом в къщи, това е единственото, което ги интересува.

И той мърмореше и ругаеше целия свят, всички хора, тъпи некултурни кретени. Мама го подкрепяше, за да не си помисли, че скачаме от радост, когато най-сетне си заминават.

На мене най-много ми харесваше, че чичо толкова бърза да отиде при своята Тилдушка! Толкова бърза, че с най-голямо удоволствие би се пъхнал в малинака като Бой, за да го забравят и татко, и всички шофьори на всички заводски автобуси, и би се измъкнал чак някъде през октомври, когато елените почнат да реват, а чуждестранните туристи — да си поръчат към виното след вечеря един интелигентен туземец за събеседник. Тогава чичо би се измъкнал с дълга прошарена брада и би разправял на чужденците истории, измислени в малинака. Честна дума, бих ги чул с удоволствие.

Само че в същия миг чух как автобусът потегля, видях чичо как го догонва с куфар в ръка (Ивета отдавна седеше вътре) и едва смогнах да му махна за довиждане. Жалко. Жалко, че не отидохме да потърсим рудника под Гаплик.

— Жалко за човека — каза и мама, — не е за завиждане да се мотаеш така без работа като него.

— Вълкът козината си мени, но нрава не — махна с ръка татко и тръгна към хижата.

— Кой знае — обърна се и мама. — Може би ако имаше по-добра жена…

— И единият хъйлаз и другият хъйлаз — каза татко нарочно с „ъ“. Хайлаза с „ъ“ за баща ми е страшно мързелив човек, много по-мързелив от хайлаза с „а“. — Ярослав ще прецака и бай Солнок — засмя се татко.

Бай Солнок е един много прочут дядка от Щявница. Прочут е, защото през целия си живот е работил само един ден. Като секретар на някакъв граф. Неговото задължение било да играе с графа карти. Сутринта бай Солнок постъпил на работа, почнал да играе карти, а вечерта бил уволнен. Защо? Защото непрекъснато печелел! С графа трябвало да се играе така, че да печели само той. „Търсете си друг за тая работа, викнал тогава бай Солнок, аз съм почтен картоиграч, а не ваш слуга!“ Грабнал си печалбата и заплатата за един ден и тръшнал вратата. Щяхме да изпопукаме от смях, когато бай Солнок ни разправяше това, а той ни го е разправял най-малко двадесет пъти. Миналата година, когато цяла есен валя, татко го докара от Щявница и три седмици играха с него карти. Татко много обичаше бай Солнок, вечер сам му носеше кашичка в стаята, защото дядката беше почти деветдесетгодишен и нямаше нито един зъб. Татко ходи и на погребението му в Щявница, когато бай Солнок умря през зимата.

Но никога не го нарече хайлаз, като чичо Ярослав. Може би, защото татко го обичаше. А чичо Ярослав, честна дума, не обича.

— И чичо Ярослав ще стане прочут — казах аз, — като издържи цял живот без работа.

— В днешно време това не е никакъв майсторлък — не признаваше татко, — сега всеки може. Ти по-добре гледай училището, то е твоята работа.

Какво пък, аз също бих могъл да издържа без училище. Не зная дали завинаги, но да речем около месец, спокойно бих издържал.

— Ей, че е празно в кухнята — припомни си мама за чичо Ярослав и сложи вода за супа.

Но когато надзърна през прозорчето в столовата, отля половината вода от голямата тенджера. Столовата беше почти празна. Само в шезлонгите на терасата седяха няколко души. Татко дойде от канцеларията, съобщи на мама броя на обедите и тя извади от тенджерата още около два литра. После наряза котлетите, седна и каза:

— Как мислиш, Юлка, дали мога да отида малко на разходка? Под Шпрнагел, нали знаеш? Да видя картофите.

Юла е също от Бенюша, но картофите не я интересуват. Нея по-скоро я интересуват летците от гражданската авиация.

— Ама, разбира се — засмя се тя, — вървете. Достатъчно е да дойдете, когато почнем да даваме обедите. Аз и без това се чудя какво да правя.

Пак се правеше на по-работна, отколкото е. В действителност тя се радва, защото няма какво да прави. Веднага отива в стаичката си и сяда да брои парите, дали вече й стигат за зестра. Или пък плете доста хубави покривчици.

Мама се преоблече, събра цялото семейство и поеха към Шпрнагел. За оправдание аз измислих, че ще остана и ще помогна на Юла да обели картофите. Те много се изненадаха, но ме оставиха.

Аз не можех да отида. Вярно, съжалявах, защото това бе прощална разходка с Вук, след обяд татко ще го откара в Щявница. Но не можех да отида, защото Шпрнагел е точно в обратна посока на Партизанската хижа. Напълно е възможно Еста и Лива да минат през Млинската долина, но ако случайно тръгнат през нашата, не е прилично цялото ни семейство да избяга пред тях. На какво щеше да прилича? Един път в годината наминават към нас и дори тогава никой не ги посреща!

Сложих картофите до прозореца и наистина помагах на Юла. Приказвахме си за нашите диви котки в зоологическата градина, а после за тези, които ще доведе Жофи. От няколко дни я няма в къщи. Не можа да преодолее гласа на дивото и пак изчезна, кой знае докога.

— Най-добре е — мислеше си Юла, — още сега да напишем в Братислава, за да дойдат и да ги вземат.

— Не се бой — отгатнах аз какво иска да каже, — ще дойдат и без писане. Освен това не знаем кога ще се появят котетата.

Кой знае дали Жофи въобще ще се върне. Дали този път дивите котки няма да я убедят да остане с тях. Ще се радвам, ако го направи. Не знам обаче как ще преживее зимата, щом нямат в бърлогата печка?

— Чу ли по радиото? — повдигна Юла насълзени от лука очи. — Осемдесет души паднали със самолет в морето. Жива душа не се е спасила.

— Не се бой — успокоих я аз, — в Словакия нямаме море. Напразно плачеш, у нас това не може да се случи.

Юла се засмя, изсипа лука, който веднага зацвърча в мазнината и изми на чешмата ръцете си и лицето. После се изправи пред мене и загадъчно се усмихна.

— Голям многознайко си — поклати глава, — голям хитрец се извъди от тебе, Дюро.

— Е, да пиша ли до Братислава? — попитах аз невинно.

— Няма нужда, сама ще напиша — призна си тя най-после.

После си приказвахме за това как ми изглежда летецът и аз й казах, че добре. Юла се тревожи много да не би някоя кокона да завърти главата на летеца, щом е толкова хубав. За да не се бои, я успокоявах, че според мен той изобщо не е хубав, а откакто го изподраскаха нашите котки, е направо грозен, така че едва ли ще се хареса на някоя.

— Интересно ми е да видя красавицата, която ще си избереш ти — каза Юла.

— Мене жените не ме интересуват — отбих удара аз.

— А Еста от Партизанската хижа според тебе хубава ли е, или не е?

— Не знам, не съм я оглеждал.

— Чувал ли си какви грижи имат с нея? Още не е навършила седемнадесет, а вече си има момче. Келнерът им. Ондрей. Затова я изпратиха цяло лято на практика в Татрите. Да е по-далече от къщи и по-лесно да го забрави.

— Гледай ти! Не знаех. А защо пък трябва да го забрави?

— Защото не е партия за Еста — наду се Юла. — На нея би й подхождал доктор или инженер. Но келнер?!

Ама че глупости. Защо й е доктор или инженер, когато тя ще стане хотелиерка?

— Виж, от по-малката ще излезе красавица. Само че от сега е шило, и с нея ще има да берат ядове.

Щом Юла веднъж почне да одумва, вече не може да я спре никой.

— Знаеш ли какво — станах аз, — ще отида за малко към потока.

— Тя не ти ли харесва? — не преставаше Юла, сякаш глуха.

— Ще бъда наблизо, около хижата — казах й аз от коридора. — Ако някой дойде, викни ме.

— Кой ако дойде? — възпираше ме Юла от кухненския прозорец.

— Ами нашите — избягах аз. Точно пък на тебе ще кажа!

Не отидох към потока. Отидох малко над хижата, откъдето през рядката горичка се виждаше Партизанската долина.

Трябваше да се откача от Юла. Не ми се искаше да приказвам повече с нея. Мисли си, че тя е единственото порядъчно момиче на земята, а всички останали са кокони. Едва ли не и горката Лива, от първи септември ученичка в седми клас. Не съм длъжен да слушам такива бръщолевици! За Юла всяко момиче, което не седи край печката и не плете грозни покривки, е шило. Кой знае какви ядове щели да берат с Лива! Какви ядове ще берат с нея? Какви, а?

Наближаваше пладне, когато на голия склон под Партизанската хижа разпознах четири фигурки. Бяха толкова малки, че ако едната нямаше нещо бяло, едва ли бих ги забелязал на сивия склон. Трябваше непрекъснато да ги държа под око, защото веднъж само погледнах към самолета от татранската линия и вече не можах да ги намеря. Целият се изпотих, докато ги открия малко по-ниско. Да, спущат се към нас! Но ужасно, ужасно бавно. Имам достатъчно време да отскоча за татковия бинокъл.

Светкавично се върнах и още задъхан, насочих бинокъла под Дюмбер. Прешарих почти целия хълм с накъсани скокове, защото ръцете ми трепереха от бягането, а сърцето ми биеше чак в слепоочията. Не намерих никого. Нима е било грешка?

Отпуснах ръце и три пъти поех дълбоко въздух, както Йожо след тренировка. Щом отново повдигнах бинокъла, в стъклото му веднага попадна разлято бяло петно, заобиколено от цветна дъга. Говедо, наругах се наум и завъртях бавно грапавото колелце над носа си. Дъгата постепенно изчезна, петното стана по-ясно, докато се открои бяла риза, облечена на някакъв мъж. Той бавно излизаше от рамката на окуляра и когато остана да се вижда само черният му куфар, в кръга влезе Лива.

Вървеше с наведена глава, но аз я познах по избледнелите коси. Слънцето пламтеше в тях, сякаш бе сложила на главата си коронка от онези нейни диаманти. Възкачваше се тихо, съвсем безшумно, и вече искаше да излезе от кръга, но аз не я пусках. Следвах с поглед искрящите коси и исках да покаже лицето си. Да покаже лицето си и да погледне към мене. Но тя все вървеше, вървеше и тогава тихичко казах: Лива! Тя повдигна глава и се огледа. Ливка! Казах аз още веднъж. Тогава тя загледа право към мене!

Изтръпнах и свалих бинокъла. В същия миг фигурите изчезнаха. С просто око дори не можех да ги намеря. Присмях се сам на себе си: как можа да ми дойде наум, че ме е чула? Но нали погледна, сякаш съм я повикал…

Намерих още веднъж Смържови. Трета беше майката на Лива, а четвърта Еста. Нея разгледах по-внимателно, но не открих нищо интересно. Само дето не я изпровождаше Ондрей. Насочих бинокъла към каменния комин на партизанската хижа, за да видя дали Ондрей не й маха, прикрит зад него. За съжаление не махаше. Намерих отново мъжа с бялата риза и куфара на гърба. Не беше Ондрей.

Ливка крачеше равномерно и леко, сякаш не усещаше голямата торба на гърба си. Дълго не можах да различа какво е окачено на торбата. Едва когато майка й отиде да оправя нещо отзад, Ливка се обърна с едната си страна към мене и аз видях тъмносинята, плисирана поличка. А над нея на закачалка — бяла блузка. Сигурно за да не се измачкат в торбата. Лива беше облечена с дълъг черен панталон и червена фланелка.

Измислих си една игра: пленявах Лива с бинокъла и почвах да разговарям с нея (нали не можеше да ме чуе).

— Здравей, Лива, как си?

Стори ми се, че присви рамене. Как може да й бъде, когато отива на училище?

— Знаеш ли, аз от сутринта те чакам тук!

Не, не, не така! Поправих се. Ето така:

— Знаеш ли, аз те виждам!

Лива крачи в кръглата рамка, без да ми обръща внимание. Въобще не се интересува, че я гледам. Сложила е ръце под вързопа и леко се прегърбва.

— Тежко ли е, Ливка? Как могат да ти дадат такъв товар?!

Колебаех се дали да не отида да й помогна. Но как? Даже не знам дали би позволила. Доколкото я познавам, едва ли.

— Лива, носиш ли хармоничката?

Тя тръсна глава. Не разбрах носи ли я, или не. Защо пък да не я носи? Нали това не значи, че ще свири с нея в училище?

Изведнъж тя се спря, обърна глава срещу слънцето и повдигна нос, като че души любопитна сърна.

— Лива, Лива, сърничке сива…

Вече всички я изпревариха, а тя все стоеше неподвижно, като статуя. После бръкна в джоба си и вдигна високо ръка. В нея нещо проблесна и заискри, като огромен диамант.

— С какво светиш, Ливка?!

С огледалце! Хванала е слънцето с огледалцето си и го запраща в долината! Бързо надникнах в очите на Лива, за да разбера къде гледа.

Към нас! Към нашата хижа. На мене провожда плененото слънце в огледалцето! Може би точно в прозореца на нашата стая.

Втурнах се към къщи.

Лива, постой още мъничко! Ще хвана твоето слънце, ще видиш! И ще ти изпратя обратно сигнали с голямото Юлино огледало! Постой така!

Когато стигнах хижата, татко ме улови и трябваше да отнесем в колата щайгата с мармалада и малиновия сироп. Не бях внимателен и твърде припряно пуснах щайгата върху пода на автомобила. Бурканите издрънчаха. Това вбесява татко. Още по пътя му се стори, че нещо много бързам — блъснах го няколко пъти с щайгата.

— Къде гледаш? — каза строго той. — Отваряй си очите, къде ти е акълът?!

Тези таткови думи означават, че работата ще се повтори. Той иска всичко да се прави бавно и точно, защото според него мъж, който не умее да се съсредоточи в работата, не става за нищо. Вдигнахме, значи, още веднъж щайгата и аз изтръпнах, че ще се връщаме с нея чак в мазето. Бързо се съсредоточих и леко, тихичко поставих щайгата в колата.

— Е, виждаш ли — остана доволен татко и аз се заковах на място, защото знаех, че докато той оглежда някоя работа с око на познавач, не си струва да се бяга. Нямаше да стигна дори до вратата и щеше да ме изкомандва кръгом! Издържах.

— Дюро, донеси едно одеяло — разклати татко щайгата, — трябва да я закрепим още.

Сега знаех, че мога да изтичам. Да тичаш по заповед, това се цени!

Ливиното слънце бе изчезнало от нашата стая. Сигурно вече са слезли в долината и вървят през първата баирчинка. Нищо. След около час са тук.

Взех одеялото, пътьом извадих бинокъла от гумения ботуш и го занесох под одеялото в татковата стая. Когато минавах през кухнята, Юла лукаво ме смушка. Мама бе почнала да разпределя обедите. Все още необлечен, Йожо седеше под Марманец с Габка на коленете. Пръстите му тъжно надничаха от гуменките, но той самият ми се стори весел. Йожо рядко е истински весел, но не ми харесва, че си е избрал затова тъкмо деня, в който ни напуска. Знам, че едва изтрайва да се види с Яна в Щявница, но все пак няма защо да се кикоти.

Привършихме с татко товаренето и отидохме да обядваме. На мене не ми се ядеше, нахраних се набързо и бях готов да се затичам към потока. Мразя тези престорени обеди. Татко разговаря сериозно с Йожо, Габа се катери по него, мама сяда от другата страна на Йоженцето, а за капак Юла им поднася три кафета. На мене, естествено, колело на клечка и отгоре мечка. Аз хич и нямаше да пия кафе, но това, че дори кучетата се притискаха от двете страни на Йожо ми заприлича на глупавата жива картина, която лани два месеца подготвяхме с Фукач. Трябваше да играем в Брезно, но всичко отиде по дяволите, защото на последната репетиция ни досмеша и цялата жива картина се сгромоляса на куп. Аз бях отдолу и върху ми се изтърси Дежо Върбик заедно с още трима, за щастие по-лекички. Оставаше върху коленете на нашия Йожо да скочи Жофи, кокошките — на раменете му, а на главата — Крампулка с пиленцата. Аз бих могъл да продавам билети, а Лива, майка й и Еста да бъдат публиката.

Кажете, не е ли по-хубаво набързо да хапнеш някъде навън край Марманец?

В коридора се чуха тежки стъпки. След тях три чифта по-леки. Замръзнах на стола. И нашите седяха сковани. По дяволите, хубаво семейство сме ние! Най-напред излапваме всичко, а когато трябва да посрещнем гостите, седим като тъпаци!

За щастие на Юла й хрумна да надникне в коридора. Изпищя, плесна с ръце (!) и шумно почна да приветства Смържови. Мама най-после се надигна и съвсем глупаво се провикна:

— Я гледай, кой ни е дошъл на гости!

Йожо направи гримаса, татко му смигна, после стана, прекоси кухнята с маршова стъпка и излезе в коридора. Не издържах, отлепих се от столчето, совнах се към стаичката, а оттам — навън през прозореца. Страж и Бой, говеда глупави, се втурнаха след мене! Чух как някое от момичетата изпищя, навярно го бяха съборили като префучаха край печката. А после като пощурели телета изскочиха подире ми през прозореца.

В малинака се хвърлих на земята. Плачеше ми се. Когато кучетата дотичаха, залепих една плесница на Бой. Страж изръмжа и ми се озъби. Махайте се от тук, глупаци такива, мръсни месарски дрипи! Не искам да ви виждам!

Разгърнах леко малините. Точно колкото между двете храстчета да се вмести кухненският прозорец и терасата със стъпалата. Реших за нищо на света да не се връщам вътре. Но може би Лива щеше да излезе вън. Сигурно няма да издържи дълго в тази лудница! През отворения прозорец долиташе гълчава и смях. Най-много се смееха леля Смържова и Юла. Юла се смее на мене, довечера ще я убия! Само че тя едва ли ще си признае.

Повиках Лива на ум, за да излезе. Както на хълма, когато ме погледна през бинокъла. След пет минути тя се появи на терасата!

Огледа се и се отправи към Марманец. Бързо разширих мазгала и видях, че под Марманец се излежава Бой. Лива седна на пейката.

Бой лениво се надигна, а Лива го погали.

Изтичах тихо като рис покрай гората и заобиколих кочината. Обраслата в репеи прерия прекосих вече спокойно и с каменно, индианско лице се появих от другата страна на Марманец. Лива ми направи място на пейката. Все още галеше Бой. На пръв поглед той изглеждаше чист, за щастие кучешките бълхи не се разхождаха по кожуха му. Повдигнах ръка, за да го погаля и аз. Той бързо отметна глава от страх да не го опухам.

— Какво му е! — дръпна се Лива.

При друг случай вече да е изял шамара, но тъй като не исках да избяга, трябваше да кажа възпитано:

— Подивя малко в този Микулаш. Ама нищо, гали си го спокойно.

И сам почнах да галя Бой, колкото можех по-нежно. Лива също сложи тъмнокафявата си ръка на бялата му козина. На кутрето й блестеше сребърно пръстенче. Галехме Бой и на два пъти докоснах ръката на Лива. Мълчахме.

— Баща ти ще ни вземе с колата — каза най-после Лива.

Много се зарадвах. Аз не се осмелих да предложа това на татко, но знам, че Лива страшно мрази блъсканицата в автобуса. Миналата година пътувахме заедно и видях как поглеждаше хората и ръгаше с лакти всеки, който се докосне до нея. Мама я укоряваше, че прави така, но аз не, защото как Лива можеше да привикне с блъсканицата, когато на Дюмбер никога няма такова нещо?

— Не носиш ли хармоничката? — осмелих се да попитам, тъй като никой не умее да чете мисли.

— Нося я, как да не я нося — тръсна тя глава и примижа страшно смешно. Очите й наистина са съвсем зелени!

— Тогава изсвири нещо — погалих аз Бой.

— Не мога — зашепна тя почти в ухото ми, — в торбата е, на самото дъно. В гуменката.

Смееше си и тихичко разправяше как два пъти майка й изхвърляла хармоничката от торбата и как тя все пак я преметнала.

На Бой му бе омръзнало безкрайното галене и искаше да ни се изплъзне.

Но незабелязано аз така го дръпнах за ухото, че той веднага разбра и седна отново.

— Татко каза, че вече съм голяма и мога да си идвам в къщи и в неделя.

Това е нещо хубаво. Много, много хубаво.

— А иначе само за Коледа ли ще си дойдеш?

— Ами! Ако имам късмет да се разболея, ще си дойда и по-рано. И за по-дълго.

Съмнявам се, че Лива изобщо може да се разболее.

— А миналата година? — погледна ме тя право в очите. — Миналата година ми излезе късметът да се отровя със салам още през октомври! Бях си в къщи три седмици!

Малко се поуплаших, но Лива се смееше.

По стъпалата слезе Вук, облечен в дълги празнични панталони, сив пуловер и бяла риза. Ей-хаа, истински господин! Само дето беше доста пообрасъл и под носа му стърчаха леко наболи мустачки. Изглеждаше, сякаш не се е измил добре. Но аз видях, че мама вече му опаковаше нещата за бръснене! Веднага след него излязоха Еста и Габка. Когато Габа ни съзря, пусна ръката на Еста и се затича към нас.

— Нещо ще ти покажа! — крещеше тя на Лива. — Знаеш ли какво има той? — Тя хвана Бой и почна да разгръща козината му. — Гледай! Бълхи!

— Няма бълхи! — извиках й аз. — Не си измисляй!

Исках да я изгоня, но тя се опъваше. Щом усети, че Лива се заинтересува, реши на всяка цена да й покаже бълхите. Надявах се да не намери нито една. Понякога те се скриват така, че изобщо не могат да се видят. Но тъкмо тогава и тъкмо пред Лива, бълхите почнаха да маршируват по пътечките из жълто-белия кожух на Бой като на военен парад.

— Виждаш ли! — ликуваше Габа. — Не се страхувай, те не ходят по хората, нали Бойсик? Има ли Бойсик бълхи, има ли? — глезеше се с него тя и нарочно прегръщаше Бой, за да докаже на Лива, че няма какво да се страхува от кучешките бълхи.

Смеех се заедно с Лива, но не ми беше до смях. Досега не съм бил Габа, ама днеска сигурно ще я напердаша. Ще я напердаша ведно с нейния мръсен и въшлив Бой!

А така хубаво го галехме!

— Хайде, качвайте се! — нареди татко и мама прегърна Йожо.

Той й позволи, но почервеня целият, потупваше мама по гърба и я целуна по бузата. На мене подаде ръка. Габа пък повдигна, притисна я до себе си и почна да се прави на вълк, уж че ще я изяде. Тя пищеше, вряскаше, но не искаше да слезе долу. Ще я науча аз!

Леля Смържова, Лива и Еста седнаха отзад, а татко зад кормилото. Ние с Вук забутахме джипката. Запали леко. После догонихме колата и Вук се мушна отпред при татко.

— Довиждане, Дюро — подаде ръката си Лива и аз я хванах.

Довиждане, Лива!

Гъстият дим от ауспуха едва не ме задуши. Потичах още малко, но колата скоро се изгуби зад завоя.

Аз гледах към завоя, макар че вече нямаше какво да видя.

Довиждане, Лива!

Довиждане, Лива, сърничке сива…