Клара Ярункова
Братът на мълчаливия вълк (18)

От няколко дни татко поправяше колата и когато горе-долу я постегна, ми каза:

— Утре заминавам да докарам майка ти. Скоро Коледа ще почука на вратата, а тук няма жива душа.

Нашата мила майка си позволи ваканция. На задушница отидоха с Габка в Бенюша и оттогава изминаха две седмици, а тях никакви ги няма. Във всяко писмо мама ни нарежда какво трябва и какво не трябва да правим и винаги завършва с думите: „Много ми е мъчно за вас, ще се върна веднага щом уредя работите около нивата“. Татко се смее, че би могла да измисли нещо ново, защото с нивата тя се оправдава повече от десет години. Но после маха с ръка:

— Нека поживее и тя малко между хората.

И започва да готви вечеря. Обикновено галушки^[1] с овче сирене, но толкова старо, че люти като пипер. Защото преди седмица татко пусна в отпуска и Юла. Тя отнесе заръка до мама да се върне в къщи.

— Ама и двете са големи загори тенджери. Сам виждаш, Дюро, колко може да се разчита на жените — казваше татко.

Отначало ни правеше удоволствие да си готвим разни буламачи и да живеем като Робинзон и Петкан с кучетата, вместо с диви кози. Вечер гледахме телевизия и спяхме долу в стаичката. Когато не валеше, премъквахме дърва от гората. Докато татко приготвяше вечерята, аз си учех на лампата. Но когато един ден татко установи, че всичките съдове са мръсни, той изгуби търпение, качи се на джипката и замина за Бенюша.

— Няма да се връщаш с автобуса — обясни ми татко сутринта, когато тръгвах за училище, — ще ни почакаш у Ридзикови.

— Защо?! — разочаровах се аз.

— Защото! — каза татко. — Бутни ме малко.

Моторът му изгасна, но по нанадолнището запали веднага.

А аз толкова се радвах, че следобед ще остана съвсем сам в къщи. Че ще заключа хижата и ще отида в гората с кучетата, като самотен северен ловец. Ще открия следи по пресния сняг и ще вървя по тях до тъмно. Кучетата ще искат да се върнат, но аз ще продължа с равномерна крачка все по-натам и по-натам в неизвестността, въоръжен с пушка, бинокъл и ловджийско фенерче. Бой ще трепери от страх, да не би нещо пак да го ръфне за лапата, дори Страж ще притихне и ще върти по петите ми, но аз ще ги окуража, защото който не се страхува от нищо, придава смелост и на другите. Дочуя ли някакви звуци в гората, ще извикам: „Стой, кой там?“. И ще светна с фенерчето. После ще заповядам на кучетата да легнат, ще се прицеля с пушката, а може и да гръмна, но само ако там няма нищо. По пътя ще намеря елхова шишарка, Страж ще ми донесе клонче и ще си направя ловджийска лула. Ще отчупя върха на шишарката, ще напълня длабката със смола, ще я запаля и, седнал удобно, ще запуша в тъмнината. После ще взема пушката, опряна на дървото, ще я прехвърля през рамо и ще се върна в къщи. Ще се погрижа за стопанството си: на прасетата ще дам царевица, а кокошките ще затворя в курника. Ще отключа хижата, на Жофи ще отрежа парче салам, та да престане да тъгува за дивите котки. После…

— На дъскатааа… Трангош!

Какво… защо? Нали не изпитват!

— Повърхнината на пресечена пирамида. Благоволи да се събудиш и вземи пирамидата!

Стъписах се и по погрешка взех пресечен конус.

— Няма значение — Фукач беше благосклонен, — пресеченият конус ли ти е по-приятен? Моля, нека бъде пресечен конус.

Но аз се бях объркал и когато загрях, че държа пресечен конус, а говоря за пирамида, отдавна седях на чина си.

— За засечка на пресечените тела: арабска двойка. Или може би предпочиташ римска? — тресеше се от смях Фукач.

— Никаква — изправих се аз. — Аз си знам.

Дежо ме риташе под чина, страхуваше се, че ще разсърдя Фукач и той ще вдигне и него. Обаче този път сгреши, защото Фукач ми разреши да отговоря на още един въпрос. Казах си всичко без грешка.

— Е, това е арабска шестица, плюс предишната двойка, прави общо арабска осмица, делена на две, пиша на Трангош арабска четворка.

Дежо ме риташе отдолу, за да не се разправям по-нататък. Защото не беше справедливо! Щом като си знам, трябва да получа шестица. Но четворката си е четворка, винаги е по-добра от двойката, макар и римска. Реших повече да не го правя на въпрос.

Но Фукач и след това не ме остави на мира. Все му се струваше, че дремя и трябва да ме събужда с въпроси.

— Какво си правил снощи? — накачулиха ме момчетата през междучасието. Бях им разказал всичко за Камзичка долина.

— Ами нали знаете — махнах с ръка аз, — когато човек е сам-самичък в планината и трябва да се грижи за всичко, не може да кърти като заклан.

— Ииий! — сгъсти се купчината около мене.

— Не те ли беше страх?

— Съвсем сам!

— А призраци нямаше ли?

— Не говорете глупости — казах, — призраци няма. Ако ти се стори нещо такова, трябва да идеш и да го видиш.

— Да, лесно ти е да разправяш! Не знам дали щеше да отидеш да ги гледаш през нощта, ако се разхождаха по тавана ти, както у нас!

Кристек живее до гробищата, всеки втори ден идва на училище с някоя нова история за привидения и целият е позеленял и съсипан от страх.

— У нас нищо не се разхождаше по тавана. Но драскаше по вратата. Дишаше тежко, сумтеше и когато излязох с фенерчето в коридора, видях, че кучетата скимтят от страх и напират към кухнята.

— Колко беше часът?! — извика Кристек и позеленя още повече. — Да не би дванадесет?

— Нямаше време да гледам! Смъкнах ловджийската пушка от закачалката.

— Боже господи! — зашептя Кристек. — Не бива да се отваря! Трябва да се вика: Боже опази ни и ни избави от злите сили!

— Отвори ли? — попита ме Дежо. — Стига вече, Кристек, ще умреш от страх.

— Отначало попитах кой е там. После отключих и с пушка, готова за стрелба, излязох на терасата.

— Е, и? — каза Дежо. — Махай се, Кристек, като не можеш да слушаш. Имаше ли някой?

— Никой. Чух само как нещо голямо си пробива път между репеите. Спуснах се надолу по стъпалата, но сега прерията е черна, изгоряла от студовете и нощем в нея не можеш да различиш нищо. Ако първият сняг се беше задържал по репеите, както по останалата земя, на бялото щеше да се вижда по-добре. И мъглата беше много близо. За всеки случай гръмнах веднъж във въздуха.

— Боже господи — хвана се за главата Кристек, — така не бива! С духовете трябва само с добро!

— Слушай, Кристек, ти съвсем си се побъркал покрай това ваше гробище — ядосваше се Дежо. — Мечка ли беше, Дюро?

— Да. Сутринта открих следи по снега. Отначало обикаляла под прозореца ми, а после се качила по стълбите до вратата. Сега мечките спят зимния си сън, но нея сигурно някой я е събудил и тя горката, като не е могла да заспи от глад, тръгнала да търси нещо, за да си залъже стомаха.

— Ето, такива са призраците, привидение глупаво полумъртво. — Дежо смушка Кристек и ние влязохме в клас, защото звънецът удари.

В час по география Дежо дълго майстори нещо под чина. По едно време ме ръгна и ми даде да прочета:

Слушай, търикат, зъбелязах те сутринтъ, къто идвъше с баща си, въмпир тъкав! Ще ми дъдеш снимкътъ на Зузг и сме квит.

Какъв глупак съм! Съвсем забравих, че сутринта са могли да ме видят с татко. Обмислях отговора си така, че в него да има колкото може повече „а“ и „ъ“, които да напиша обратно. Това е наша стара шега. Съставих го така:

Дежо Варбик не е зъбелязъл бъща ми, Юръй Трънгош нъистинъ е видял мечкътъ и сме квит.

Дежо завъртя глава.

— Снимката! — прошепна той.

Смигнах му, че ще дам, но същевременно вдигнах пръст, че ще му дам, когато намеря. Значи никога.

На гърба й Дежо щеше да напише: „На любимия ми и единствен Дежо от неговата мила Зузка“ и щеше да я показва навсякъде. Той вече имаше една такава снимка, но Фукач му я прибра, затова сега търси друга. Ха-ха, не сме вчерашни! С това не искаме да имаме нищо общо.

А да се измислят разни случки не е никакво престъпление. Защо да не разправям, след като ги слушат с такова удоволствие? Нали не ги пиша в книгите!

След училище отидох да изпратя Кристек. Той не можеше да се успокои, че не вярвам в призраци и искаше да ми покаже гробовете, от които излизат. По гробовете нямаше нищо особено, но Кристек твърдеше, че пръстта е разровена. Напълно побъркан! Тя, баба му си няма друга работа, все за духове говори.

— Слушай — казах сериозно на Кристек, — не вярвай на баба си, всичко това са приказки. Няма защо да й го казваш, тя е стара и ще се обиди. Но не й вярвай.

Кристек стоеше озадачено до гроба.

— Де всички страшилища да бяха като тези нещастници — продължих аз и при това съвсем нямах предвид нито мечките, нито вълците.

За моята мечка не си признах нищо. Не го бях измислил по-зле от собствените му призраци. А и Кристек толкова обича да се страхува. Защо да му развалям радостта?