Клара Ярункова
Братът на мълчаливия вълк (24)

Пълнех солничките от столовата и заравнявах червения пипер с нож, когато някой заудря с щека по прозореца на кухнята.

— Да не си се побъркала?! — надникнах аз, мислейки, че е Габа. Беше отишла с мама при прасетата. Или Юла. И тя беше вън.

Но под прозореца стоеше непознат скиор.

— Къде е баща ти? — извика той. — Бързо!

Не знам къде е баща ми. Сутринта не ме пусна на Кози рид, така че не ме е грижа за него! Другите си карат ски, а аз да се трепя цяла ваканция и то на връх Нова година.

— Момче, чуваш ли?! — повтори скиорът. — Баща си извикай!

Тогава забелязах, че очите му са страшни и че не сваля ските си. Изтичах и се сблъсках с татко на стълбите. Беше ходил на тавана за колбаси.

— Излез бързо! — извиках аз, защото почнах да се страхувам от мъжа под прозореца. И от това, което щеше да каже на татко.

Излязохме с татко на терасата.

— Господине — каза човекът и втренчи поглед в очите на татко. — Господине, лавина!

Татко не можа да каже нито дума.

— Има хора под нея! — извика мъжът.

Ръцете на татко увиснаха.

— Кой? — попита той със слаб, приглушен глас.

— Не знаем. Казват, били туристи от хижата.

— А синът ми? — най-после татко събра смелост и попита.

Защо пита?! Защо? Нали ясно чу, че са туристи! Вук не е турист, а син! Яна също не е турист, тя е наша. Значи не е нито Вук, нито Яна! Защо пита?

— Нищо не знаем, господине! — Мъжът гледаше старите половинки на татко. — Паднала е и трябва да се помага! Хора са затрупани!

Обърнах се и побягнах за обущата на татко.

— Бързайте! Всички, които сте тук! Къде има лопати?

Изнесох от сайванта четири лопати. Повече нямахме. Мъжът поиска ремък, свърза лопатите и ги преметна през рамо. Видях как ръцете на татко треперят, докато нанизваше връзките на обущата си.

— Трябва да се телефонира! — сети се мъжът, погледна татко и после смъкна ските и лопатите. — Къде е телефонът?

— В стаичката зад кухнята.

— Кажи на ония в столовата — отпрати ме татко с привидно спокоен глас. — А на майка си върви да кажеш, че ще се върнем веднага.

В столовата седяха четирима скиори. Те наскачаха, грабнаха ските си и тръгнаха с нас.

Вървяхме бързо, начело с татко. Беше най-възрастен от всички ни, дишаше тежко, пот заливаше лицето му, но той не я бършеше, вървеше, вървеше и не спираше, като страшна машина. Повече не попита за нищо. От джобовете му стърчаха запечатани бутилки коняк, за които се бях върнал.

Четиримата от време на време питаха нещо непознатия.

— Кога падна? — Или: — Може и да не е затрупала никого. Колко пъти падат и нищо не се случва.

— Преди около половин час — отговори скиорът. А на другия въпрос: — Дано излезете прави. Само че аз видях всичко от срещуположния склон.

Пред нас изплува южният склон на Дюмбер. Беше гладък, недокоснат. На такова разстояние следите от ски не се забелязват, но лавината — лавината оставя огромна следа! Вече на два пъти съм я виждал точно тук.

— Няма нищо — каза с надежда татко, след като огледа лавиноопасния склон.

— Може да сте се излъгали — обади се един от четиримата.

Непознатият не отговори.

А аз отново започнах да се страхувам. Ръцете и краката ми натежаха, защото предчувствах какво ще каже мъжът и ми се искаше да се върна, да избягам, за да съм далече, когато го каже и да не чуя нищо.

— Под Кози рид е, господине. След малко ще видите.

Татко спря. Сложи ръце на гърдите си и когато дотичах при него, видях как мокрото му лице побледнява. Подпря се с длан на рамото ми.

Не е вярно, виках в себе си аз, не е вярно! Не е възможно! Но знаех, че е вярно, че е възможно, плачех без глас и се молех дано да не е вярно, дано не се е случило нищо лошо, да не се е случило нищо лошо поне на нас, на нашия Йожо, на нашата Яна. И на никой друг. Но главно на нашите. Никому! Молех се изплашен, че не желая зло на другите. На никой, на никой да не се е случило нищо лошо и на нашите също…

Татко вече не можеше и отпред тичах аз. Пътят извиваше надясно. Отново ми се прииска да се обърна и да избягам. Но щом погледнах татко, затичах с нови сили напред.

Пред очите ми се откри картината на нещастието.

Следата от лавината тъмнееше по цялата ширина на Кози рид! Под скалистия гребен, почти на една трета от склона, снегът беше бял, недокоснат. Но след това! Сякаш някой с огромен нож бе пресякъл успоредно на гребена снежните плоскости и заповядал: оттук! Отначало пластовете се размърдали бавно, по цялата ширина на склона, но щом стигнали мястото, където той преминава в долинка, снегът по краищата им се блъснал в страните на долинката, започнал да се пресипва към средата, да стеснява лавината и да я прави по-висока. Когато връхлетяла на пояса от клек, лавината била вече тежка и се носела с голяма скорост, трошала неподатливото дърво, изтръгвала камъни и отнасяла всичко със себе си, като страшна река. Вече нищо не можело да я спре, само Дюмбер. Посипала долинката под Кози рид и излетяла по насрещния склон. Със страхотната си маса от сняг, камъни и клек тя преградила главната долина.

— Този тътен — хвана се за главата непознатият, — не мога да забравя този ужасен тътнеж! И после призрачната тишина!… Господине — искаше да каже той нещо на татко. — Господине…

Но татко вече не спираше и не го слушаше, не спирах нито аз, нито някой от групата.

На лавината работеха хора. Тичах и отчаяно се оглеждах за Вук, но не можех да го открия. Видях Лайо и Анча Мравцова, Лива и всички Смържови, само Вук, нашия Вук го нямаше!

Встрани от лавината, проснат на снега лежеше висок младеж. За бога! Дойдоха от Планинската служба и почнаха да го настаняват на шейната. Познах овчия пуловер. Юло Мравец! Когато го караха покрай нас, той извърна изподрасканото си лице и закри очите си с лакът. Гърдите му, препасани с ремъци, се повдигаха тежко.

— Юло! — затрепери гласът на татко. — Юло, а моят…

Задният от Планинската служба понечи да спре, а поводите, с които придържаше шейната се обтегнаха, но предният теглеше и Юло ни отмина, закрил с ръка извърнатото си лице.

Намериха всички, само Вук го нямаше. Наши и чужди прокопаваха лавината, с лопати, с кирки и с голи ръце дълбаеха в нея разузнавателни тунели.

— Кой е отдолу? Кой?

Татко се спря при първия мъж.

— Хора мили — сграбчи го той за ръкава, — хора, къде е синът ми?

— Не стойте, момчета — викна задъхано мъжът, — човек има под снега!

— Но синът ми… — повтаряше татко и безпомощно оглеждаше лавината от единия до другия край.

Непознатият мъж се изправи и се взря по-внимателно в татко.

— Синът ли? — каза той. — Не. Казват, че е затрупано момиче.

Тогава забелязах Вук в един дълбок, в най-дълбокия тунел. Беше коленичил и с голи ръце пробиваше път към средата на лавината.

— Йожо! — изкрещях аз, втурнах се към татко и после отново назад. — Татко, Йожко!

Той не ни забеляза, едва при повторното повикване вдигна мократа си глава, погледна с невиждащи очи и пресипнало заповтаря:

— Тука беше. Знам. Тука беше. Видях я. Само бързо, по-бързо! Тя е тук.

И ровеше, ровеше с разранените си ръце, а тунелът се стесняваше, засипваше се от двете страни, защото на тази дълбочина вече трябваше лопата и силен, отпочинал мъж. Вук беше напълно изтощен.

— Излез навън — молех го аз, — пусни ме долу. Ела, Йожко!

— Не мога — хриптеше той и не спираше дори за миг да рови, — не мога. Знам къде е. Трябва да се бърза.

Единият от четиримата скочи в тунела на Вук с лопата.

— Пусни ме — хвана той Йожо за раменете, — с тези голи ръце нищо не можеш да направиш. Снегът трябва да се изхвърля!

Но Вук не го пусна. Беше като оглушал.

— Излизай! — кресна му мъжът и го дръпна назад. — Че ще те загрея с лопатата.

Той успя да се промъкне пред Вук и когато изхвърли първата лопата, погледна към него. Вук седеше, отпуснал глава на коленете си.

— Отдъхни си — каза му мъжът. — Ако е тук, ще стигна по-бързо до нея, отколкото ти с тези голи ръце. Като се изморя, ще ме смениш. Хайде, горе главата! Почивай!

Вук послушно вдигна глава и бавно се изправи. Чак тогава забеляза татко.

— Татко — брадичката му се разтрепери, — татко… Янинка!

После изведнъж почна да вика:

— Търсете! Копайте! Какво стоите?

Тичаше и търсеше място къде да започне нов тунел. Татко изтръгна лопатата ми и я подаде на Вук, за да не копае отново с голите си, натъртени ръце.

— Аз вярвам, сине — каза привидно спокойно той, но гласът му го издаде, — вярвам, убеден съм, че ще я намерим и всичко ще бъде наред.

Вук стоеше, поглъщаше всяка негова дума и полека-лека идваше на себе си.

— Знам — твърдо говореше татко, — чувствам, че ще я намерим навреме. Погледни само колко сме!

Вук повдигна очи и се огледа наоколо, сякаш току-що се беше пробудил от сън. Отначало забеляза хората, които работеха, и това го успокои. Бяха около тридесет. Но след като измери с поглед лавината — обширна и висока най-малко десет метра, той изглежда разбра, че и два пъти повече хора не могат да я претърсят цялата. Скочи, хвърли настрани ръкавиците ми, които почти бе нахлузил на изранените си ръце, и бясно почна да копае на ново място.

Не знае! Не знае, горкият, и той не знае къде е. Та нали ако знаеше, щеше да се върне в своя тунел и нямаше да копае все така мълчаливо и упорито на съвсем друго място.

Работехме всички, кой с лопата, кой с ръце. От самото начало един от Планинската служба се опитваше да сложи ред в работата по спасяването и накрая успя. Вече никой не притичваше насам-натам, всеки работеше на мястото си, а по средата, където лавината беше най-висока, четирима души забиваха в снега дълги железни прътове. Всеки от тях имаше определена ивица, за да се търси наред. Забиваше пръта, завърташе го, измъкваше го и оглеждаше куката дали не се е закачило по нея парче плат от клин или яке. Черните, дванадесетметрови остриета заплашително излитаха срещу облачното небе и аз престанах да вярвам, че ще намерим Яна, защото изтече час и половина, а от нея нямаше и следа. Ни щека, ни шал, ни ръкавица. Започнах да се съмнявам дали изобщо някога е била тук. И да е била, сигурно се крие някъде, но някъде на съвсем друго място, а не тук, под този сняг, под тази камара, която изглеждаше така огромна, когато погледнах към хората, пръснати като мравки и така смешно малка, когато погледнех към Дюмбер. Не, Яна не може да е там, долу! Къде ти Яна, палавото гущерче! Не може да не е плеснало с опашница и да не е скочило встрани от тази гнусотия, някъде нагоре по склона, в калния гъсталак. Сигурно е там, но си е изкълчила глезена и не може да дойде и да ни каже: „Какво правите? Какво правите?“.

— Не стой! — кресна Вук, — че ще те…!

Хвърлих се на колене и забих ръце в снега, защото се изплаших от Вук, толкова страшен беше. Лицето му сякаш изведнъж бе станало кожа и кости. А очите му пламтяха от ярост.

Не е там! Защото и да беше, вече беше късно. Знам, че в лавина човек може да издържи няколко часа, защото е рохкава и пропуска малко въздух, но аз не вярвам. Виждал съм скиор, когото изровиха след два часа, сърцето му биеше и въпреки това не успя да го съживи дори лекарят.

Мъжът от Планинската служба дойде при татко.

— Трябва някой да телефонира още веднъж! — неспокойно оглеждаше той склона на Дюмбер. — Вече трябваше да се появят с уреда.

— Не аз — клатеше глава татко, — аз… ще остана с децата. Изпратете друг. По-бърз.

Командирът извика Лайо.

— Не — каза татко. — Възрастен. Жена ми няма да е в състояние…

Тръгна пак онзи скиор, който дойде да ни съобщи. Скочи на ските и изчезна.

— А ти — погледна ме татко, — да беше отишъл… при майка си.

Но аз не се помръдвах от Вук.

Татко въздъхна. И той не вярваше вече.

Поне да бяха дошли с уреда… Не съм го виждал, но знам, че като се обиколи с него лавината, той показва къде да се търси затрупаният човек. Мисля, че работи на принципа на магнита. Нали всеки скиор има метални части по ските си! Или пък с радар. Няма значение, само да е тук. Да ни покаже къде да търсим Яна, живата Яна, с големите сини очи. Сега непременно се виждат, винаги се виждат, когато се бои или гледа Вук. Сега Яна се бои, тръпне, дали навреме ще стигнем до нея, а ние копаем, но в грешна посока, тя може би ни чува и плаче, че не можем да я намерим.

Времето летеше дяволски бързо и аз видях, че хората вече не работят така усърдно. Повъ̀ртаха се, приказваха, замислено поклащаха глави.

Командирът забеляза това.

— Копайте! — развика се той, обикаляше хората и ги насърчаваше.

— Лесно е да се заповядва! — замърмори един. — Ама който заповядва, трябва да се грижи и за манджата. Вече наближава обяд! — гадно се ухили той и зачака и другите да се засмеят.

Командирът пристъпи към него и изтръгна лопатата от ръцете му.

— Можете да си вървите! — каза, почервенял, от злоба.

— Ще си вървя! — обърна се мъжът и си тръгна. — И без това вече е безсмислено. Хора, не бъдете глупави! След два часа!!

Той взе ските си и се запъти към Партизанската хижа.

Момичето, което ужасено го слушаше наблизо, избухна в плач. Другите около него отново почнаха да копаят яростно и решително към средата на лавината.

Защо към средата?! Нали може да е в самия край! Но може и да е в средата. И защо всички се струпват в голямата долина? Може да е тъкмо в страничната. Може, може, може! Може в средата, може на края, може долу, може по-горе! Всичко е възможно, но нищо не е сигурно. Сигурно е само, че Яна я няма, няма го и радара, който да я открие.

Вече не можех да си мисля, че седи някъде встрани с изкълчен глезен. Вече си мислех за другата, страшна възможност.

Но ако изобщо не можех да разбера някого, то беше Лива. Не защото не дойде при нас. Не можех да я разбера, когато тя също престана да работи, сложи ските си и почна да се спуска по склона на Дюмбер. Точно насреща ни. Спускаше се, после пак се изкачваше право нагоре, като издълбаваше със ските си правилно оформено клонче, надолу отново описваше красива вълнообразна линия и всеки път завършваше слалома си с рязка „християнка“, точно там, където лавината се опираше о недокоснатия склон на Дюмбер.

„Лива!“ исках да извикам, „Лива, какво правиш!“

Но тя не ме забелязваше. Без отдих се изкачваше и се спускаше, винаги по нова следа — на един метър от предишната, докато изрисува почти целия склон с еднакви „клончета“ и еднакви вълнообразни линии. Сякаш нямаше нищо по-важно на света от равните бразди между нейните „клончета“ и вълнообразни линии.

Спри, Лива!

Не спираше. Продължаваше да се спуска и изкачва като навита играчка. Какво й е станало?!

Вече не се решавах да погледна към склона. Дяволски се страхувах, че когато завърши шарките, тя ще извади хармоничката от джоба си, отначало ще духне в нея лекичко, а после ще засвири над цялата долина, над цялата лавина „Ах, навърша ли шестнадесет години“ и аз ще трябва да отида при нея и да я ударя с все сила, за да престане.

Повече не повдигнах глава, а гледах само в снега пред себе си. Какъв е страшен, тежък и мокър, не бял, а съвсем сив под тъжното небе. И скалите, през лятото сиви, сега са напълно черни. И клонките на клека са черни, жълтеят само там, където са пречупени и миришат на смола, сякаш нищо не се е случило.

Хайде, Лива! Защо не свириш? Докога ще чакам?

Татко вече не владееше нервите си. Стои над Вук, приведен в тунела, и плаче. Без сълзи, но зная, че плаче.

Вук не плаче. Вук изхвърля снега, копае като машина. И слабее, чезне, стопява се в трептящата влажна мъгла.

— Стига! Повече не мога! Вече не издържам. Нещо трябва да стане!

— Идат! — викнаха изведнъж няколко души, а след тях и всички останали. — Идат!!

Повдигнах глава и видях четирима мъже с раници, които с лудешки шус пресичаха склона на Дюмбер. И Ливините „клончета“ и вълнообразни линии! Цялата й художествена украса!

Командирът нареди всички да напуснат лавината. Вук се заинати и не искаше да помръдне от тунела. Но когато разбра, че трябва да се махнем, за да не смущаваме работата на уреда, той сам отиде встрани.

Бързо се върнах и отнесох лопатата му.

Стояхме мълчаливо и чакахме командирът да извика „Момчета, при мен! Тука!“, а ние да се хвърлим към него и да търсим този път сигурно, точно. Но заповедта не идваше. Вече измина страшно много време, може би половин час. (Не, повече не! Не може да е повече! Не трябва!), а тихата групичка мъже продължаваше бавно и съсредоточено да се движи по лавината. На три пъти те спираха, връщаха се и още веднъж преминаваха подозрителното място, но после отново тръгваха по-нататък и не ни викаха.

Докато бяхме на лавината, аз се боях да не би с тежестта си да притискаме Яна. Да не би заради нас да диша още по-трудно. Та нали и без нас, тридесетте, снегът е доста тежък. Но когато всички се отдръпнахме, съжалих Яна за ужасната самота, в която остава, и за страха, който усеща, щом не чува кирките и лопатите, ни каквото и да било движение. Защото, казват, снегът пропускал звуците. А докато чува нещо, човек се надява. Но когато не чува нищо, дори и най-слабия звук, какво може да си помисли? Нищо друго, освен че всички са го изоставили и са си отишли.

Бързо, хора! Бързо ни викайте!

Я колко сме! Толкова мъже нима ще оставим едно момиче! Нима ще го оставим да загине, там долу!

И другите се тревожеха. Наистина те стояха на своите места, но от време на време свиваха като фуния ръце на устата си и викаха:

— Какво става?

— Няма ли нещо?

— Да не е повреден апаратът?

— Абе да търсим без него!

— И с него, и без него!

— Ние от единия край, а вие от другия!

Командирът вдигна ръка и всички утихнаха.

Групичката стоеше на едно място, после се върна, отново премина обратно и още веднъж напреко.

— Осем! — извика командирът.

Затичаха много повече хора, но той отдели само осем души. Вук също беше между тях, въпреки че лесно би се намерил някой по-силен, по-отпочинал мъж. Планинската служба бързо означи точките, от които трябваше да почне копаенето, посоката и наклона на тунелите. Всички те звездообразно се насочваха към едно място. Беше там, където страничната долинка се съединяваше с главната. И не по средата, а доста вдясно, само на няколко метра от склона.

В нас проблесна нова надежда. Означеното място беше на дясното крило на лавината, дълбочината там не може да е голяма! Нито тежестта да е толкова страшна.

— Смяна на всеки пет минути! — викаше командирът. — Почвайте!

Смениха се всички, но Вук остана. Хората го гледаха със съжаление как работи без почивка и не само че не изостава, ами си пробива път към средата малко по-бързо от останалите.

Дотича скиорът, който за втори път бе ходил у нас да телефонира. Съгледа татко и запъхтян му каза:

— Господин Трангош, би трябвало… трябва някой от вас да се върне в къщи. Все пак — две уплашени жени с малко дете…

Татко нареди на мене.

Не исках да отида! Няма! Няма да отида сега, когато всеки миг мога да видя Яна, да й помогна, да изтичам до някъде, да я нося, да се радвам заедно с Вук!

Няма да отида! Защо винаги аз?! За някакви си петдесет минути в къщи няма да се случи нищо и аз няма да се помръдна от Яна, докато не я видя жива.

— Изчезвай! — пристъпи татко толкова заплашително към мене, че аз се отдръпнах.

— Ще почакам още малко — посочих с ръка там, където копаеха, — само малко! Поне ще мога да кажа на мама…

— Какво? Какво да кажеш? — гледаше измъчено татко; очите му се бяха присвили помежду увисналите клепачи и хлътнали в дълбоки бръчки. — Какво има да се казва? — повтаряше той. — Какво може да направим? Тръгвай. Майка ти има нужда от тебе.

Прикрепих ските си.

— Нали си мъж — каза още той. — Наглеждай я. Тук вече не можеш да помогнеш…

Страшно, страшно ме уплашиха татковите думи.

— Ние тук сме достатъчно — добави той. — Скоро и ние ще си дойдем. Всички… Приготви каквото трябва. Нали си мъж…

Отблъснах се и полетях надолу по мократа следа.

Мъж си! Мъж ли съм? Тогава защо ушите ми бучат от умора? Защо тичам по равното без почивка, щом не искам да си отида в къщи, а сега и обратно не искам да се върна? Защо ми се струва, че долината бучи с див тътен, щом знам, че е тиха, ужасно тиха? Защо ми се струва, че плача откакто останах сам?

Мъж съм!

Но как да наглеждам мама?

И най-важното: какво трябва да приготвя? Какво е това, дето трябва да го приготвя?!

Как така да не знам, нали съм мъж!

Смъкнах ските и бавно влязох в кухнята.

Беше празна. Само будилникът надвикваше тишината с тенекиеното си тиктакане.

Будилникът. А стрелките му сочеха два и половина.