Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brat mlčanlivého Vlka, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Клара Ярункова

Заглавие: Братът на мълчаливия вълк

Преводач: Панайот Спиров

Година на превод: 1977

Език, от който е преведено: Словашки

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1977

Тип: Роман

Националност: Словашка

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

Излязла от печат: ноември 1977

Редактор: Лъчезар Мишев

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Владимир Коновалов

Коректор: Албена Янкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1606

История

  1. — Добавяне

Сдобих се от едно момче с ремък и осем звънчета от конски такъми. Отдавна търсех да закача нещо такова на вратовете на Бой и Страж, за да звънкат, когато возят Габка с шейната. Ремъка разрязах наполовина, четири звънчета привързах за шията на Бой, а четири на Страж. Е, не бяха възхитени от накита. Бой се уплаши, побягна и колкото по-силно бягаше, толкова по-силно звъняха звънчетата. Не виждаше, пустият му глупак, че непоносимото дрънчене иде от неговия собствен гердан и от него не може да избяга, дори да му пораснат крила. Страж пък веднага схвана каква е работата и искаше ли да му е тихо, заставаше неподвижно. Само от време на време разтърсваше глава, за да се убеди, че това страшно нещо на врата му още не е изчезнало.

Свалих нашийниците им и ги притъкмих на шейната. Съвсем отзад, така че хем да звънят, хем да не плашат кучетата. Иначе лесно биха могли да се блъснат с Габка в някое дърво, защото нашата шейна е планинска, със ски наместо плазове и с нея може да се препуска навсякъде, а не само по утъпканите пътища.

Миналата година научих кучетата да теглят. Тогава бяха още глупави и тръгваха само ако държах парче салам пред носа им. При това, когато Бой понечеше да тегли, тъкмо тогава Страж сядаше, а когато пък Страж опъваше ремъците, сядаше Бой. После ги обучавах поотделно и работата потръгна. Бой беше по-старателен и затова с мама му ушихме бели царски такъми. Сега и двамата са поумнели, обичат да бягат с шейничката из гората и щом видят, че се готвим за разходка, сами пъхат глава в хамутите.

Особено много обичат да возят Габка и аз никак не им се чудя. Сложи ли си заешкото кожухче и червената шапчица, обшита по краищата с лисича опашка, тя изглежда като принцеса от далечния север. Валенките й са бели, отпред с червени розички, рунтавите й ръкавички са също червени. Отдолу е с анцуг, но той много-много не се вижда. Щом седне на шейната, хване поводите и подвикне, кучетата едва не пощръкляват от радост. Аз тичам подир тях със ските, но те често се изгубват от погледа ми и само по глъчката, която вдигат, се догаждам накъде летят. Нали затова прикачих звънчетата на шейната. Сега вече не могат да ми се скрият, колкото и безшумно да се плъзгат из гората.

Ала звънчетата ми трябваха и за още нещо. Да огласят с песента си въздуха, когато учениците се връщат за коледната ваканция, а ние ги посрещаме при автобуса и откарваме куфарите им.

Наистина не само куфарите. И сака на една позната вече седмокласничка от брезненското училище.

С Габка вече си харесахме три елхички за Коледа. Едната мъничка, за стаята на родителите ни. Другата, доста по-голяма, за нашата стая. Третата е висока, стига чак до тавана и ще стои в столовата. По нея не се окачват никакви бонбони и шоколади, а само големи стъклени топки, свещи и дълги сребърни гирлянди. Това дръвче е винаги най-красивото, но нашето пък е най-практичното, макар и не толкова хубаво. И как може да бъде хубаво, когато след три дни от шоколадите и бонбоните по него остават да висят само конци?

Яд ме е, че не мога сам да отсека елхичките. Повиках татко да отидем да ги донесем, но той не се съгласи. Дръвчетата са Йожова работа и ако го изпреварим, сигурно щеше да се сърди.

Обикновено аз не подготвям подаръци за никого. Не че нямам пари. Бих могъл да спестя нещо. Когато купувам разни работи от магазина, мама ми оставя дребните, а освен това знам и други почтени начини за спечелване на пари. Но дори да имах и тридесет крони, пак не мога да измисля подаръците. Най-много да речем някоя кукла за Габка, но това пък ми е неприятно да купувам. След училище отиваме в магазина цяла тумба, няма да стана за посмешище заради някаква глупава кукла.

А тази година измислих нещо, за което никой не би се сетил. Освен ако, разбира се, не намери също такъв връх от елха, какъвто намерих аз. Ако отреже после клонките по равно от двете му страни и види, също като мене, че може да стои на масата, може би също щеше да му хрумне, че като подравни стъблото и издълбае в него дупка, ще се получи чудесен свещник, ухаещ на смола. Обелих короната и с нажежена тел издълбах в бялото дърво всевъзможни украшения. Мисля, че свещникът е много хубав и не ми струваше нищо, само две крони и двадесет халера за червената свещичка в него. Това ще бъде за родителите. На Габка и Юла купих за по няколко халера огледалца, само че огледалцата не са главното. Главното са рамките, които им направих. От бяло дърво, украсени също с нажежена тел. Най-много се измъчих, докато издълбая имената: Габриела и Юлия. С всичките си пари, които бях спестил, купих на Вук ножче, но от тези, дето имат всичко, дори и тирбушон. Бяха получили само пет и аз взех последното. Когато го купувах, всички момчета ми завиждаха.

Любопитен съм с какво ще ме изненадат в къщи. Дали не се трепах напразно. Едва ли. Имам предчувствие, че дядо Мраз ще ми донесе бамбукови щеки. Ако пък към тях се прибавеха и едни алпинки, каквито през лятото не можеше да се намерят дори в Бистрица, щях да бъда напълно доволен. Нали и без това трябва да ме обуят. Не мога през пролетта да тръгна бос на училище. Само да не ми купят някакви глупави, обикновени обуща. Та алпинките могат да изкарат и по две години! Необходимо е само да се купят малко по-големи. Ей богу, ще кажа на мама, въпреки че не обичам да си изпросвам нещата. Нося каквото ми купят. Но ми се иска да имам алпинки. И дънки. И пуловер, като на Вук.

Хубав празник е Коледа. Получаваш най-различни работи, пекат се сладкиши и се излива шоколад във формички, няма училище, учениците се връщат в къщи, а и хижата се напълва със скиори.

Бой трябва само да се радва, че не го убих, когато научих, че говедото му недно пак е развалило всичко.

Предпоследният ден от училището не дойде да ме посрещне. Още отдалече открих защо: беше вързан със синджир! Откакто се помня и откак свят светува, подобно нещо не се е случвало на ни едно наше куче!

Майчице мила, какво ли е направил този път?! Не мога да си представя такова престъпление, за което татко би вързал бернардина спасител със синджир, а мама и Габка да се съгласят!

По стъпалата изтича Габка. Бой задрънча със синджира и се помъчи да я достигне. Дори не го забеляза. Когато той упорито продължи да подскача, тя се обърна, замахна и с все сила го удари с малката си ръчичка.

Какво значи това?! Какво му се е случило?

Забързах срещу Габка. Тя се затича сърдита към мене и изглеждаше, че всеки миг е готова да се разплаче.

— Свиня мръсна, блатска — крещеше тя, — гаден пес… знаеш ли какво е направил?!

— Какво?!

— Сърна — заекваше тя, — изяде сърна!

— Я не дрънкай! — застинах аз. — Каква сърна?!

— Жива! В гората…

Отдъхнах си. Това е безсмислица! Глупост. Никой не може да улови сърна без пушка, освен някой вълк или рис. Да не говорим пък за такава флегма като Бой.

— Кой го върза със синджира? — попитах спокойно.

— Ами татко! — постепенно идваше на себе си Габка. — Знаеш ли как го би? Страшно! Хванал го…

— Къде го е хванал?!

— Как изравя месото от снега и го яде.

— Какво месо? От какъв сняг?

— Нали ти казвам! — обиди се Габка. — Месо от сърна! Цял заден крак!

— Какви ги плещиш?! — викнах аз. — Веднъж казваш от сърна, после пък от снега.

— Да, от сърна! — плачеше Габка. — Да, от снега!

Оставих я и изтичах вътре, за да потърся татко. Едно ми беше ясно: татко не е вързал Бой за нищо.

В кухнята научих страшната истина.

От два дни Юла забелязала, че Бой не яде от общата паница. Само леко побутне храната и изчезва навън. Тя го наблюдавала от кухненския прозорец как се прокрадва към края на гората, зад стобора на кочината и как се облизва, когато се връща обратно. Сутринта тръгнала след него, но Бой я усетил, невинно заобиколил кочината и се върнал при паницата. Само че Юла не му дала да яде. После обърнала внимание на татко. След половин час гладният Бой отново се отправил към гората и паднал право в ръцете на баща ми, който го чакал зад кочината. Понеже вятърът духал насреща, Бой не подушил татко, ловко разровил снега, разположил се край месото и се приготвил да се наяде на спокойствие. Казват, че когато татко го сграбчил за кожуха, за пръв път в живота си той се озъбил насреща му. Страж се зъби често и срещу всеки, само не срещу татко. Но Бой никога и срещу никого не е ръмжал, камо ли да се озъби, а изведнъж се осмелява, и то срещу татко!

Подивял е! Сто на сто е подивял мръсникът му неден месарски! Плъх ненаситен!

Изтичах на терасата, за да погледна Бой на синджира. Гледаше кротко и нещастно. Веднага щом ме забеляза, той заскимтя жалостно, за да го освободя. Така ти се пада, пес кървав! Не чакай спасение от мене!

Загадка ще си остане откъде Бой е намерил сърната. Дали наистина я е уловил, или я е намерил някъде застреляна от бракониери. Не можахме да проследим от коя страна я е домъкнал, а после майсторски заровил в снежния килер. Сега вали почти всеки ден.

— Може и да не е била цяла — казах. — Нали в действителност е намерен само един сърнешки бут.

— Няма значение — промърмори татко, пристъпи към Бой, даде му да помирише сърнешкото, а после здравата го нашиба с ремъка. Прави това на всеки час, дори по-често. — Ще видим — вика, — дали ще ти избия от главата тези месарски мераци! Защото иначе, прощавай се със света, чакал такъв! Тука хиени не ми трябват! Или пак ще станеш благородно куче, или ще те застрелям в каменоломната!

Уплаших се, защото не можех да повярвам, че Бой е успял сам да убие сърната. Зная, че бернардинът не бива да яде много месо, но какво пък ако го е намерил! Това още не значи, че е непоправим и заслужава куршум!

— Виждаш ли — казах му аз, когато татко си отиде, — защо ти трябваше? Плюй на месото, защото иначе с тебе е свършено. Страшно си ядосал стопанина си! Не бива да се нахвърляш лакомо на всичко, което намериш.

Взех бута и пристъпих към него — исках да го помирише, за да разбере по-добре какво му говоря. Но Бой толкова се бе наплашил от сърнешкото, че се пъхна под стъпалата и от там ме загледа с нажалени очи. Малко оставаше от тях да потекат сълзи.

Мисля, че вече едва ли ще опита сърнешкото. Но го пердашиха още много пъти. Това нищо не можеше да му помогне. Изглежда татко се боеше, че е способен да разкъса и изнемощял човек. Аз не вярвам! Познавам Бой и зная, че е изпечен мошеник, но да извърши престъпление не е способен. Никога! Ако трябва да помогне на човек, му помага до последен дъх. Това е най-силното в него, въпреки различните му грозни слабости, като например месото.

Докато пердашеха Бой, Страж лаеше в коридора и виеше, сякаш ремъкът танцуваше по собствения му кожух. Изтичваше и навън, но не се осмеляваше да приближи до татко. Интересно е, че през цялото време Страж се е хранил редовно от паницата. Или Бой е крил сърнешкото месо и от него, или Страж не го е ял доброволно, защото има характер. Мисля, че по-скоро второто. Няма такова скривалище, което Бой да измисли, а Страж да не го открие, разбира се, ако иска.

Все пак Бой е ужасен негодник! Пердахът няма да му навреди. Малко съжаление още не значи, че имам нещо против.

Напротив, съгласен съм! Дори само защото развали Коледата. Утре и вдругиден трябваше да посрещаме учениците на автобусната спирка. Песента на шейната щеше да оглася заснежените дървета. Вук щеше да се смее, момичетата щяха да се възхищават на моя обучен впряг, а сега — единият от жребците скимти на синджира. Ще го пребия!

Ама къде ти, ще го пребивам. И без мене му стига. По-добре ще е ако измоля от татко да ми позволи да го отвържа поне, докато докараме багажа. Като се върнем, естествено, ще отиде пак на синджира.

Само че татко едва ли ще позволи. Ще се прекъсне възпитанието. Бой трябва да остане на синджира до Нова година. И да спи навън. В кучешката колибка. Много добре разбирам татко. По Коледа суматохата е голяма, не остава време да се наглеждат и кучетата. Ами ако ловуването му се е усладило наистина и при първата възможност офейка в гората?

Е, няма що, хубаво що се изложим пред хората. Бернардинът, благородният спасител, на синджир! Това не се вижда всеки ден!