Клара Ярункова
Братът на мълчаливия вълк (4)

— Ако искаш, ела с нас — ми каза Йожо веднага след обяда. Страж и Бой вече стояха до него, готови за път. Те мигом усещат, когато някой се гласи за някъде и не се отлепват от него, за да не би случайно да им избяга.

Веднага се присъединих към тях. Йожо рядко ме взима на Седлото, затова и не си взех нищо за из път, страхувах се да не би да размисли или пък да ме задържи мама. Тя е свикнала да съм наоколо, дори и да няма никаква работа. Днес работа няма. За обяд бяха останали малко туристи, защото още сутринта повечето се разпръснаха по излети. Всичко ще се струпа довечера. Така става винаги, когато денят е ясен като рибешко око.

„Рибешкото око“ е таткова измислица. Винаги когато времето е хубаво, той поглежда небето и казва, че прилича на рибешко око. Днес не каза нищо. От сутринта седи в канцеларията с господата от „Турист“. Има ревизия, а тогава винаги е сърдит. Час по час се втурва в кухнята и ругае бюрократите. „Аз съм хижар, а не канцеларски плъх“, вика той на мама. Или: „Пак си зяносала три кила свинско! Ще те уволня и ще си намеря готвачка, която ще прави шницели по сто грама, а не похлупаци за чинии! Мерките ли не познаваш, или какво?!“. За да не го ядоса повече, мама си мълчи и най-много да каже: „Ами не оставяй хората да седят жадни. Хайде, почерпи ги с нещо“. Тогава татко се разярява. „Жена, ти ум имаш ли?!“ — крещи той. „Искаш да си помислят, че ги подкупвам, а?! Те и без това гледат на всеки като на престъпник! Тъкмо тая гадост не мога да понеса. И купищата хартия. Не издържам повече! Наесен се преселваме в равнината. Ще се хвана някъде на работа и ще бъда спокоен. Ще помина и без хижата!“ После затръшва вратата и се връща в канцеларията. Мама кимне с глава, съжали го и каже на Юла: „Ех, веднъж поне да беше го направил. Ами той наистина би поминал и без хижата. Само че без планината не може. Там е цялото ни нещастие“.

Мама веднага би напуснала планината. Защото паднат ли есенните мъгли и дъждове, в хижата й е тъжно и й се ще да е сред хората. Но най-много, защото ние вече израстваме, а училищата са далече. Тя би се преселила веднага, но горката добре знае, че това няма да е лесно.

Всеки път, когато ревизията свърши, татко заминава със Страж и Бой в планината, връща се чак по тъмно и казва: „Ако ме затворят в някоя канцелария, долу, в равнината, след седмица ще ме изнесат от нея като труп“. И цяла вечер се шегуваше весело, сякаш наистина се е спасил от сигурна смърт. За преселване разбира се, не споменаваше до следващата ревизия.

Татко, значи, не обича ревизиите, но аз, честна дума ги обичам. Поне няма кой да ни измисля работа, щом татко е зает с ревизията, а мама — със сърдития татко. Можем по цял ден да се скитаме, да отидем на Седлото или на Дюмбер, никой няма да забележи.

Само че да отидеш на Седлото с Йожо, хич не е лесно.

Първо, по време на пътя не бива да се говори, защото мъжете ходят из планината, незабелязани от никого. Който не може да мълчи няколко часа, нека ходи на излети със свраките, които бърборят без прекъсване.

Второ, трябва да се изкачваш с равномерна крачка, а не да се надбягваш с Бой по равното, а по нанагорнището да пухтиш, или пък да седнеш да си почиваш. Така ходят градските скапаняци, а на когото не харесва Йожовия стил, може да върви с тях и да плаче като жена при последното, най-стръмно изкачване.

Трето, с Йожо трябва да издържиш цял час на Седлото, защото той не отива там на разходка, а да разгледа горите, в които ще бъде лесничей, и потоците, пълни с риба, на които ще бъде господар. Това му отнема половин час. Петнадесет минути гледа към Банска Щявница, където ходи в горското училище и има съученик на име Петър Бубал. Следващите петнадесет минути, дори повече, гледа към Ружомберок, където живее приятелката му Яна, второто й име не знам, защото той го крие. Общо това прави час — час и нещо под яростните ветрища, които на хребета са студени и през лятото. Който се бои от вятъра, каза веднъж Йожо, да си лежи в кухнята до печката и да мърка на два гласа с котката Жофи.

Вярно, аз още не съм истински мъж като Йожо, но не съм и някаква си жена, дето ще тръгне на излети със свраките или ще мърка с котките край печката. Спокойно мога да не говоря три часа, да крача равномерно и да лежа един час на Седлото, без риза, като Йожо. Не само това, ами щом той се надигне, аз искрено се учудвам и казвам: „Вече време ли е?“.

Правил съм го на два пъти и знам, че затова днес Йожо ме взе със себе си. Почти цялото изкачване до Седлото е много стръмно. Там където се мяркат петите на Йожо, аз едва достигам с глава. Стига да се подхлъзне и двамата така ще се търколим надолу, че ще се спрем чак при ледника, ако не ни задържат дърветата, което е още по-лошо. Но той не се подхлъзва.

Ние се изкачвахме и Страж подтичваше край Йожо, защото той по̀ обича възрастните. Бой се катереше до мене, защото той пък държи на децата. Но и двамата грешаха. Аз вече не съм дете, а Йожо още не е мъж, макар че си въобразява. Е, голяма работа!

След като се провряхме през клека, Йожо извади от еднодневката четири ябълки и даде по една на всеки. Бой веднага излапа своята и задраска с лапа по еднодневката, за да му дадат друга.

— Стига — каза му Вук. — В планината всички сме равни. Което стига на нас, трябва да стига и на тебе!

И продължихме нататък.

Стръмнината над клека е обрасла с остра, хлъзгава трева и човек трябва да внимава, защото всеки миг може да забие носа си в нея. А паднеш ли, значи да се смъкнеш обратно при клека и пак да се катериш нагоре. Но пък спускането е приказно. Направо по задник. И бързо, като на олимпийски състезания по бобслей.

До върха ни оставаше един хвърлей, когато точно по средата на Седлото забелязахме тесен черен облак. Той изплува зад хребета и колкото повече се показваше, толкова по-широк ставаше. На ясното небе изглеждаше съвсем черен. Кучетата тичаха напред, но изведнъж спряха и почнаха да отстъпват към нас. Слънцето още грееше в гърба ни, но облакът се беше изкачил вече много високо, почти до слънцето. Той се преобръщаше пред очите ни, надуваше се и се разтягаше, станал чудовищно широк — от Дюмбер до Хопок. Вятърът се засили и със страхотна бързина подгони насреща ни ужасната тъмна маса. Бой почна да скимти.

— Назад! — извика Вук. — Бързо назад!

И веднага след това:

— Дръж се до мене! Дюро!

Пие светкавично се обърнахме, но беше късно.

В същия миг черният облак се претърколи през хребета, затули слънцето, настигна ни и ни плени. Не виждахме дори в краката си и не знаехме накъде да бягаме. Навсякъде около нас, над главата и под краката ни шумеше тъмносиня мъгла, сякаш бяхме в гигантски врящ котел. Валеше дъждът не отгоре, а от всички страни. В тъмнината изобщо не го виждахме и само за миг се измокрихме до кости.

Изведнъж, сред ужасния грохот, долових кучешки лай и виене. После, съвсем близо, гласа на Йожо, който крещеше страшно:

— Дюрко! Къде си?! Дюркооо!

Хвърлих се по посока на гласа. Вук ме повали на земята, тъкмо когато над главите ни изтрещя гръм.

— Ножчето! — крещеше в ухото ми Вук. — Хвърли ножчето.

Бръкнах в подгизналия си джоб, измъкнах ножчето и го запратих далече от себе си. Вдясно, от мрака изскочи огнена мълния и се спусна като страшен змей подир ножчето. Забодох главата си в мократа трева, за да не ми се пукнат тъпанчетата от страхотния трясък. Вук ме прегърна около шията и така лежахме, докато тътенът не започна да се отдалечава. Дори не забелязахме кога Страж и Бой са ни намерили. Едва когато усетихме нещо топло, разбрахме, че кучетата лежат до нас. Бой по погрешка притиснат до Вук, а Страж — до мене.

Щом се набесня, облакът запълзя надолу, към нашата хижа. Както неочаквано беше засенчил слънцето, така внезапно и го откри. Ние ослепяхме напълно и мина доста време, докато отново почнахме да виждаме.

Пръв се надигна Вук. След него и ние тримата. Няколко мига Вук ни оглеждаше, а после се разсмя.

Погледнах го. Той изливаше водата от еднодневката. Мокрите му коси бяха модерно прилепени на челото, а при всяко движение от дупките в гуменките му бликаха красиви водоскоци.

Изстискахме анцузите си и дълго се смяхме на бернардините. Козината им, натежала от вода, ги дърпаше към земята. При всяка крачка те я полюшваха насам-натам, досущ като индианци, които се промъкват с мокри одеяла на гърба си.

После търсихме ножчето, но напразно. Дори не си спомнях къде го бях захвърлил, толкова бях объркал посоките с този облак.

— Имаш късмет — каза Вук, — че не е било привързано. Иначе светкавицата щеше да ти цепне гащите. Хайде, спущаме се.

— Защо? — попитах. — Още не сме видели Ружомберок!

Вук се стъписа, но му мина бързо. Нали дума не бях обелил за Яна.

— Друг път — засмя се той. — А сега бегом към долината, за да не настинете.

Пак се прави на голям. Ние да не настинем!

Вярно, Бой седеше на слънцето като мокра кокошка, трепереше и тракаше със зъби.

— Раз, два, три! — обърна се Вук и затича по тревистия склон. На мокрото можехме да се пързаляме и по гуменки.

Страж се разлая, а после се спусна подире му. Бой ме почака и заедно с него полетяхме надолу ту на крака, ту по задник, навремени по тревата, навремени през гората. Дърветата се мяркаха около нас, а ние сечахме завоите веднъж наляво, друг път надясно, като зиме на гигантски слалом.

Когато се приземихме на една височинка зад ледника и четиримата пухтяхме — като локомотиви.

После се ослушахме дали не ни търсят. В тишината някой тръшна кухненската врата и татко започна да ругае.

Значи ревизията продължаваше.

— Всичко е наред — казах аз.

Препълзяхме зад оградата на кочината към обраслата в репеи прерия. Там може да се сушим с часове и никой няма да ни открие.

В долината слънцето продължаваше да грее топличко. Видях облака, вече съвсем избледнял, как се насочва към Млинската долина под Ганел.

Сбогом и добър ти път, мръснико черен!

А когато погледнах озареното от слънце Седло, не можех да повярвам, че там съм преживял най-страшната буря през своя живот.

— Слушай, Вук. Ама беше напечено, а?! — седнах аз сред репеите. Исках да си поприказваме още малко за бурята.

— Е — проточи сънливо той. И нито дума повече.

Какво е това за него! Играчка. Даже ножчето си не загуби.

В неделя след обяд отидохме да огледаме картофите под Шпрнагел. Татко няма да се откаже от това удоволствие, дори да имахме хиляда туристи в хижата. Той няма да се откаже, нито пък ние с Йожо, защото това е най-големият джумбуш през цялата седмица.

Мама не можа да дойде. Тя ни обърна гръб и започна да меси сладкиша за следобедната закуска. Една част опече още сутринта, но групата туристи от Бърно я изяде.

— Тук човек не знае ни празник, ни делник — роптаеше тя и не даде на Жофи дори щипка тесто. Явно, че наистина беше сърдита. А горката Жофи все чакаше, премигваше насреща й и нищо не разбираше. Тя е дежурна при всяко месене. Обожава тестото и изяжда най-малко една трета от суровия сладкиш, толкова силно е приятелството й с мама.

И тъй мама трябваше да остане, а ние тръгнахме.

„Маминото поле“ (така кръсти татко картофената нива) лежи от другата страна на потока, под хълма Шпрнагел. Според мама мястото е равно. През лятото може да е равно, ала през зимата това си е стръмен склон, по който двамата с Вук тренираме спускане.

Едва-що бяхме стъпили на мостчето и татко се разсмя. „Полето ти, майко, се е свило, като че ли някой го е прал“, щеше да каже той, ако мама беше с нас. И наистина — репеи, троскот, млечок и всякакви други бурени, които напираха откъм сечището, бяха смалили нивичката поне с един метър (от всяка страна, разбира се.)

— Я! — викна изведнъж татко. — Бързо елате насам да видим не ме ли лъжат очите!

Дотичахме при него. Татко сочеше към средата на картофената нива.

— Дюро, какво виждаш там?!

— Цвят — казах аз, което си беше истина.

— Ами ти, Вук?

— Също. Даже три.

Действително, ние открихме три бели картофени цветченца, но нищо повече.

— Световен успех в растениевъдството! — крещеше татко. — Тичайте да извикате майка си!

— Защо? — казах аз. — Да откъснем цветовете, в къщи ще си ги сложи във вазата.

Ние дълго се смяхме, но цветовете оставихме както си бяха.

— Мама не се интересува от картофените цветове — измърмори Вук, — а от картофите. И няма за какво да й се смеем!

Мама е израсла на село и все трябва да сади и да окопава нещо. Напразно татко я поучава, че „на хиляда и двеста метра височина природата си има свои закони и позволява да живее само това, което сама си посади“, но мама не отстъпва от своето. Всяка пролет тя изтръгва до корен бурените от поленцето и засажда картофи.

— Те ще привикнат — казва — и хората не могат току изведнъж да свикнат някъде.

Така или иначе, но от думите на мама излиза, че тези картофи няма да привикнат никога. Нея все нещо я тегли към долината. Казвам го, защото добре зная какво ми разправя, когато останем сами. Знам и как цяло лято се радва, че на задушница ще отиде в Бенюша на гробища.

А пък картофите сади, за да й е по-весело. Защото, честна дума, от тях няма никаква полза. За засаждане отиват два чувала, а лани, когато реколтата беше най-голяма, извади само две кофи. И то такива дребосъци, които се варят необелени. „Това е някакво недоразумение, каза тогава татко, не съм ги виждал да цъфтят. Да не би случайно да е събрала картофите в мазето?“ Затова толкова се чуди като видя белите цветчета. А може би картофите наистина привикват. Само да не ги задушаваха дивите растения. Двамата с Йожо се заловихме да изскубваме най-яките нашественици, за да не се промъкнат случайно към средата и да задушат разцъфналите.

— Догодина ще направя на мама ограда — бушуваше Вук, — ще изплета такъв гъст плет от леска, че през него няма да се промуши и най-жалката трева.

— И аз ще й направя — рекох. — Половината ти — половината аз.

Наистина, не ми беше ясно откъде ще вземем леска, но Вук сигурно знае. Ще вървя с него даже пет километра, все някъде ще намерим леска.

Татко отиде към сечището, за да види малините. Ние с Вук продължихме да работим и в края открихме още два картофени цвята. Бяха напълно прикрити от стар, гаден репей. Ние го изскубнахме и го стъпкахме в пръстта.

— Ще докарам на мама оборски тор от Ридзикови — разгорещи се Вук, като видя колко глинеста е земята.

— И аз ще й докарам — отговорих аз.

Но не ми беше ясно как ще докараме тор. Нито каруца имаме, нито кон, само две ръчни колички. А може би Вук ще впрегне Страж и Бой в тяхната количка? В тази, с която ги учехме да теглят, когато бяха малки. Съмнявам се, че татко ще позволи да докараме тор с колата. А нищо не му пречи. Джипката вече е стара и ако постелем седалките с амбалажна хартия, може да я натоварим и с тор. Казах това на Вук.

— Не говори глупости — промърмори той.

Вук не обича много да приказва. И сигурно знае как ще докараме тор.

Точно тогава забелязахме, че мама върви по мостчето. Тя бързаше и беше много хубава. В неделя, когато отива при картофите, тя си облича сивата рокля с бяла яка. Косите си вчесва на гладък кок, а не от плитки, както ходи в кухнята. Докато минаваха по моста, Габка се държеше за полата й, защото мостът е направен само от две греди. Аз се развиках и понечих да изтичам насреща им.

— Какво се дереш? — изсъска Йожо. — Искаш да се уплашат и да паднат във водата ли?!

Е, вярно е, гредите са високо над потока и от водата стърчат огромни камъни. Но аз добре знаех защо се ядосва Йожо: да не би аз пръв да кажа на мама за цветовете!

И така, прехапах езика си, а когато тя дойде, показах й само три. Другите оставих за Йожо.

Мама страшно се радваше. Оглеждаше картофите и каза, че до една седмица ще разцъфнат всичките.

— Е, добре, ще й стискам палци.

— Терезка, ела насам — извика татко от сечището, когато видя мама.

— Хайде де, ела тук! Деца, елате и вие!

Отидохме в сечището при татко. На няколко крачки от него той ни заповяда да спрем.

— Винаги съм казвал, че толкова високо в планината, почти под клека, картофите не могат да виреят — рече той тържествено. — Че по-силните растения, привикнали на тукашния суров климат, ще ги задушат. Казвал ли съм го?

Разбира се, че го е казвал. Всяка година по сто пъти.

— Присмивах ли се на мама, че тъпче планината с картофи, както мене с юфка, тоест — напразно. Присмивах ли се?

Присмиваше се, наистина. И още как!

— Майко, свари юфка — засмя се той изведнъж, — довечера ще я изям. Ще ти се подчиня и аз, щом си победила природата.

Той разгърна един голям малинов храст и ни показа широк картофен корен, целият накичен с бели цветенца. На няколко метра от нивата!

— Подценявах бенюшките картофи — викаше татко, — а те били храбри бойци. Сечището ги напада, но и те са тръгнали срещу него. И ето ви последицата!

Ние се разтичахме из сечището и наистина намерихме още много разцъфнали картофи. Мама се смееше, а приказките на татко нямаха край:

— Природата унищожава страхливците, но умее да цени храбрите. Планината прие твоето растение, Терезка! Нивичката ти унищожи, но не можа да се спаси от офанзивата на картофите!

Най-смешното беше, когато татко разправяше как след сто години природоведите ще си блъскат главите и ще се чудят откъде са се взели картофи на такава височина и как тази индианска култура си е пробила път дотук, чак от Америка. Защото, без съмнение, след сто години картофите ще плъпнат из целите Ниски Татри. И вече никой няма да си спомня, че преди сто години хижарката Терезка Трангошова ги е засадила под Шпрнагел, само защото й е било мъчно за бенюшките ниви.

Смяхме се, смяхме се, но аз се и позамислих.

— Божичко — хвана се мама за главата, — сладкишът е във фурната!

Тя понечи да се затича към хижата, но татко я хвана за ръката.

— Няма сега да си изпочупиш краката я — тихо каза той. — Като изгори, да изгори. Кухнята ще проветрим, а за закуска ще дадем хляб с масло.

Ето нещо, с което той няма да привикне никога. Стане ли дума за работа и за ред, е строг и всички трябва да го слушаме, дори и мама.

Всички заедно тръгнахме бавно към къщи. Още в прерията усетихме мириса на изгорели сладкиши.

— Първо ще опустоши Ниските Татри с картофи, а после ще изгони с пушека и всички животни — смееше се татко. — На това викам аз: преобразяване на природата.