Клара Ярункова
Братът на мълчаливия вълк (3)

Рядко ще чуеш нашият Йожо да каже нещо. Най обича да мълчи и ходи все сам, като мълчалив вълк. Така каза веднъж за него чичо Ридзик една неделя, когато беше у нас с най-малката си дъщеря Либушка. „Вук, вук“, викаше му тогава Либушка. „Ойо е вук!“ Това име му прилепна и си остана до днес.

— Той е на такава възраст — застъпваше се мама за Йожо, — когато момчетата обичат самотата. Хайде, оставете го на мира!

Защото ако не го оставят на мира, Йожо се разсърдва и не спи с нас в нашата стая, а в короната на стария бук зад хижата. Там, между яките клонаци, си е направил колибка. Преди се криеше в нея само денем, когато искаше да чете татковите приключенски книги. Но сега понякога остава там и да спи.

Когато това се случи за първи път, мама взе фенерчето, отиде под дървото и завика на Йожо да се прибере в къщи. Но той я убеди, че там ще се чувства по-добре. И тя се върна в хижата. Но след малко взе юргана и го понесе в гората. Под бука тя загаси фенерчето и помоли Йожо да слезе и вземе юргана.

— Не ставай глупава, мамо — подаде глава Йожо, — тук си имам елхови клонки, а те миришат чудесно. Ти, мамо, си върви да спиш. Най-много да ми потрябват две филии с масло и бурканче с мармалад.

Стане ли въпрос за ядене, мълчаливият вълк веднага става лаком и бърбори непрекъснато. Той страшно много яде и ако можеше би ял и нощем, докато спи. Но като напук, нищо не му помага. Вече е по-висок от вратата, а е само кожа и кости. Когато тренира бягане на игрището, аз се мъча да чуя дали костите му не тракат. Но не. Само потта се стича по цялото му тяло, от главата чак до гуменките с дупки, изрязани за пръстите. След тренировка Йожо скача в басейна направо с гуменките и подлага глава под фонтана. Тогава се вижда, че освен кожа и кости, той има и мускули. И не само на краката, но и по гърба и по гръдния кош. А Йожо все е недоволен, той иска да стане културист. Сигурно затова яде толкова много. Но този път остана на сухо.

Ние с татко тихо бяхме проследили мама и от самото начало стояхме отстрани в тъмнината. Когато Йожо започна да поръчва нещата, които мама би трябвало да му донесе, татко се намеси и каза:

— Горският дух се прехранва с даровете на природата, които той, разбира се, си приготвя сам. Не си спомням, Вук, някога да е варил мармалад или да е пекъл хляб.

Йожо не гъкна. Мама се промъкваше към нас. В тъмнината юрганът белееше, храстите се закачаха по него и за известно време тя просто не можеше да си пробие път към татко.

— Сигурно имаш поне киселец в склада си, Вук. Той е здравословен и е пълен с витамини. Няма нищо по-добро от естествената храна, Вук. Пък и горските плодове вече зреят.

Мама се добра до нас и шепнешком започна да уговаря татко. Ако можеше, тя с радост би пренесла целия килер в колибката на Йожо. Но татко не отстъпваше.

— Надявам се, Вук, че градежът ти е достатъчно здрав — каза той. — Ако през нощта се изтърсиш отгоре и си строшиш краката, хич не се вясвай пред очите ми.

— Няма — засмя се Йожо.

— Хубаво се наспи — пожела му татко. — В мазето утре те чака тежка работа. Ще докарат газираната вода, а ние с тебе трябва да наредим касите и да разчистим празните шишета. Лека нощ! Надявам се, че през нощта няма да те чуя да виеш от страх.

Той тръгна към хижата и ни подбра пред себе си.

— Не се грижете — промърмори от бука Йожо и се прозина като орангутан, за да видим колко скучно му е с нас.

— Ако завали — извика мама, — прибери се вътре, Йожинко. Няма да заключваме вратата.

— Можеш спокойно да я заключиш! — изкрещя Йожо и започна да се настанява върху елховите клонки, а колибката застена в нощната тишина.

Дълго се въртях под завивките. Представях си всичко, което през нощта можеше да се случи с Йожо.

Защото нищо чудно някоя кукумявка да кацне на колибката и да закука направо в ушите му. А може да дойде сръндак и да отрие рога си в дървото. Ей богу, в тъмнината е трудно да се познае дали това не е някой стар, опасен елен, дива свиня или дори мечка, която забива нокти в бука и се катери към колибката. Или — о, ужас! — от съседното дърво съвсем безшумно може да прескочи рис!

Станах от кревата, завих Габка с още едно одеяло и отворих прозореца. Нощите при нас са студени. Нахвърлях одеялата на себе си и, мисля, до полунощ се ослушвах дали мълчаливият Вук няма да завие от страх. Дали няма да скръцне вратата и мокрият Йожо да се вмъкне в леглото си. Защото навън заваля и то доста силно.

Когато се събудих, слънцето светеше и хижата бе пълна със звуци. По стълбите тропотеха туристи.

Чувах как татко ги изпраща, как Юла подрънква в столовата с лъжичките и как Габка брои кокошките навън.

Погледнах леглото на Йожо. Не беше докоснато. Както си бях по пижама, прескочих до прозореца.

Йожо тъкмо изнасяше от мазето каса с празни шишета.

— Йожо! — закрещях от радост. — Нищо ли не ти се случи нощес, Вук?!

— Какво да се случи? — остави касата Йожо. После плю на дланите си, вдигна я и я понесе към ледника, където вече бе струпал цяла стена от каси.

Ама че нерви има този човек! Мускулите му не са кой знае какви, но нервите му са по-здрави и от на десет културиста. Любопитен съм какво би направил на мястото на Йожо оня културист с леопардовите плувки. Дали нямаше да се разтрепери като трепетлика, ако потрябва да прекара сам цяла нощ в опустялата гора. Това не е като да стоиш на снимката, да показваш мускулите си на хората и да приемаш възхищението им.

На Йожо не се възхищава никой. Само аз, а това за него е все едно никой. Мене брат ми не ме признава, защото не съм герой като него.

Което е вярно, даже за сто крони не бих нощувал сам в гората. Всъщност за сто може би ще се съглася. Но за петдесет, честна дума, никога.

А той може да го направи винаги и то съвсем безплатно.