Клара Ярункова
Братът на мълчаливия вълк (19)

Леля Ридзикова ми даде сърнешко със сметана.

Сърнешко?!

Изтичах в градината, за да видя къде е Мишо. Те имат едно кротко сърне, което се казва Мишо. Стоеше до оградата и дъвчеше някаква хартия.

Върнах се, започнах да ям от сърнешкото, а леля седна до мене.

— Защо майка ти ви изостави да живеете като безпризорни? — клъвна ме тя.

— Не ни е изоставила! Урежда нещата около нивата.

— Как мислиш, дали щеше да се върне, ако баща ти не я беше докарал насила.

Ама че гнусни приказки!

— Ей богу, на нейно място и аз щях да избягам.

— Мама не е избягала! Има си работа в Бенюша. И постоянно ни мисли, мъчно й е за нас!

— Хъм, хъм — подхилваше се леля Ридзикова и на мене ми се искаше да захвърля някъде сърнешкото. Разбира се, ако вече не го бях изял.

Почнах да викам на ум татко — да дойде по-скоро мама, защото отдавна ми бе домъчняло за нея, а и Габка; дори Йожо виках, въпреки че не може да дойде от Щявница. Не исках повече да бъда самичък, а у Ридзикови не исках да оставам.

Исках да бъдем всички заедно у дома.

Викам ли настойчиво някого, той обикновено идва. Изпробвал съм го вече с Лива. И този път чух пукотевицата на джипката, изтичах на двора и я видях да завива към вратата. Отвътре ми махаха мама и Габка, а аз от радост скочих върху капака на мотора.

— Ще се изгориш, Дюро! — смееше се татко. Джипката беше доста позагряла.

Леля Ридзикова изскочи, с вик, почна да прегръща мама и да я целува по лицето.

Лъжкиня лъжлива! Отначало одумва, а после ще я изяде от радост. Нищо, и без това тя е дебела и чорлава, а мама е красиво сресана, с красива кърпа на главата, лицето й е красиво и ръцете й са красиви, когато ме гали. И Габка е красива. Някак по-голяма с новата червена шапчица и чудесните червени ботушки. Бях много щастлив, когато седнахме в колата и потеглихме нагоре към хижата. Никак не ми тежеше да притичвам на всеки километър към потока и да наливам вода с тенекията в радиатора. Горката джипка беше гореща като пещ, кашляше и бълваше облаци пара през отворения радиатор. Никак не ми тежеше с омаслен парцал в едната ръка и с парче тел в другата, да пристягам нажежения ауспух, за да намалее пукотевицата.

— Напролет ще изхвърля тая таратайка на боклука — ругаеше татко, но той повтаря същото от десетина години. — Ще я откарам в подбрезовския металургичен завод и направо от шосето ще я засиля на ръждивата купчина старо желязо!

Любопитен съм какво ще разглобява през дъждовните есени!

Щастлив, много щастлив, аз подскачах около джипката, която караше мама у дома. Радвах се, като си представях как още от вратата мама ще захвърли палтото, ще върже престилката си, ще запали огъня и ще сложи да се топли вода за съдовете.

— Не знам какво щяхте да правите без мене — ще каже тя, защото сама вижда, че без нея не бихме могли да живеем.

Татко ще донесе дърва, Габка ще се пъхне под масата при Бой, а аз ще помагам на мама и ще избърша всички съдове. Всички! Дори тенджерите.