Клара Ярункова
Братът на мълчаливия вълк (22)

Пробивахме си път през гъста млада гора. Не се виждаше и на метър. Не знаех, че около нас има такива гъсти горички. А всъщност горичката може и да не е толкова гъста, просто във виелицата всичко се е сгъстило, дори самият въздух. Дишаше се тежко, в очите ни се забиваха едри парцали мокър сняг. Бяхме станали целите вир-вода и едва не се задушавахме от горещината. Досега не бях виждал такава виелица: бясна и топла.

Изгубих Вук и Страж. Сърцето ми щеше да се пръсне, спрях и отчаяно завиках на всички страни в ужасния вятър. Все едно виках в мокър пухен юрган. Едва чувах собствения си глас. Вече се съмнявах дали изобщо издавам звук. Ударих се с новите бамбукови щеки. Те иззвънтяха, но звънът им беше глух, задушен от мокрия сняг. Няма да ме чуят! Никой няма да ме чуе, а аз не знам накъде да вървя!

Обърнах се с гръб към виелицата. Така можех да си поема въздух. Отново изпратих сигнал. Може пък изсвирването да проникне по-далече. Или високият глас. Реших да изчакам на едно място. Когато човек се заблуди, не бива да тича насам-натам като заек. Най-бързо ще го намерят, ако стои там, където са го изгубили. Гъстият въздух беше необичайно топъл, не можех да замръзна, дори да чакам до довечера.

Вече съжалявах, че помъкнах Йожо на излет. Но след като напразно чаках Лива на спирката, исках да видя как се чувства в Партизанската хижа. Виелицата ни улови някъде насред долината. Искахме да се върнем по краткия път, но времето се влошаваше толкова бързо, че след малко изгубихме посоката. Сигурно сме съвсем наблизо до нашата хижа.

Наблизо, да! Само че в коя посока? Познавам добре околността, но все пак, не познавам всяко жалко дръвче. Например по тези четири мръсника, които ме шибат с мокрите си клони изобщо не мога да се упътя. А по-нататък не се вижда нищо.

Ех, трябваше да си седим в къщи! Да караме ски по баирчето зад хижата и туристите да ахат, гледайки лудешкия ни слалом. Там няма по-добри от нас. И как би могло да има, когато сме кръстосали хълма най-малко хиляда пъти? А появи ли се виелица, хоп в хижата.

На сутринта пресметнах, че утре или вдругиден ще пристигне дългоочакваната Яна и аз няма да имам вече никаква полза от Вук. Затова подмамих Йожо към Партизанската хижа. Въпреки че добре чух как татко предупреждава туристите да не отиват далече, защото барометърът пада, а съществува и опасност от лавини поради непрекъснатото топене на снега. Подозирах, че това е хижарски трик на татко, за да задържи гостите и да се похарчат повече обеди.

— Страж! — извиках аз. — Мръсник такъв! Що за бернардин си щом не можеш да намериш стопанина си!? — Аз ругаех вече, колкото да се намирам на работа.

А може би точно това помогна! Близо, съвсем наблизо чух грубия лай на Страж. И веднага след него гласа на Вук.

— Здрасти, корабокрушенец — след миг викаше в ухото ми той, — подай си щеката, ще те взема на буксир!

На челото, под килнатата нагоре козирка, се бяха залепили мокрите му коси, по веждите, миглите и лицето му се стичаха сребърни капки. Черното яке беше мокро не само по широките му плещи, но и по гърдите. Ако аз бях Яна, нашият Вук също щеше да ми хареса!

После виелицата не беше толкова страшна. Не че престана или се поусмири, не. Но когато сте трима, вече нищо не е толкова страшно, както ако се мъкнеш сам.

След половин час усетихме дим от човешко жилище. Не можахме да сдържим смеха си, като видяхме от коя страна приближаваме към нашата хижа. Не откъм Партизанската, а точно от обратната страна — откъм Шпрнагел! Ха-ха-ха!

У дома вече бяха вдигнали тревога. След като баща ми разбрал, че никой от туристите не е останал сред бурята, отишъл да съобщи на мама броя на обедите, а те били шестдесет. Тогава Юла изтичала в нашата стая, защото трябвало да беля картофи. Оказало се, че тези, от които няма и следа, сме тъкмо аз и Вук. Мама страшно се уплашила (от това никога няма да се отучи) и сякаш я чувам как е извикала:

— Погледнете в сайванта дали ските им са там!

Разбира се, и от ските ни нямало следа. Мама, казват, не можела дори да готви от страх. Малко се поуспокоила едва когато станало ясно, че и Страж го няма. Чак тогава почнала да пече сладкиша.

На връщане намерихме татко пред хижата. Нахлупил овчия си калпак, той се силеше да духне в ловния рог на Ридзик. Дори на два пъти успя, но от рога излизаше само едно такова блеене, сякаш някоя овца наподобява рев на елен. То трябваше да бъде звуковият сигнал, по който да се упътим! Наистина, татко отдавна иска от „Турист“ да му направят камбанария, каквато имат на Партизанската хижа. Във виелица или в голяма мъгла от време на време бият камбаната, за да дадат сигнал на заблудилите се. Над камбаната е сложена силна крушка, която в лошо време свети като фар на остров. Светлината прониква много добре през мъглата и се вижда отдалече. Така вече са спасили не един човешки живот. А на татко от Турист написаха: „Романтичното ви желание изисква твърде значителни средства. Считаме камбанарията за излишна, с другарски поздрав!“. Татко ни прочете писмото и го накъса на дребни парченца.

А сега, горкия, искаше да ни спаси с волския рог, на който дори не умее да свири.

Щом изплувахме от виелицата и се приближихме, той хвана рога за тънкия му край и неочаквано ме прасна с него. Значи аз съм виновен, че не може да свири!

— Ум ли нямате, или какво? — Ние се бяхме преоблекли, а той все още не преставаше да крещи. — Тръгват си и хич няма да кажат, абе, майко, татко, отиваме там и там!

— Вярно, вярно — потвърждаваше Габа и ни гледаше изпод вежди.

— След два часа се стъмва, майка им тука може да умира от страх, а на тях им е все едно. Ще ви дам аз едни приключения! Къде всъщност се скитахте?

— Бяхме наблизо, около къщи — каза Вук.

Аз предпочитах да мълча.

— Около къщи! Цели шест часа! — беснееше татко.

От всички най-изненадани бяхме ние, когато у дома разбрахме, че вече е два часа следобед. Не можехме да повярваме, че блуждаенето ни из виелицата е траяло толкова дълго. Часовник нямаме, на Вук му го обещават тази година за матурата, а на мене още не ми и обещават. Слънцето, разбира се, не виждахме, така че нямахме никакво понятие за времето. По слънцето можем да определим времето почти до минута. Например сега, през декември: когато слънцето е един метър над Гаплик — часът е три. По слънцето е лесно, а казват, че може да се познае и по звездите, но няма такъв умник, който да може да определя часа по виелицата. По виелицата може да се познае единствено дали е ден, или нощ. А такава възможност, хвала богу, нямахме.

Беше ни страшно хубаво, когато облечени в сухи дрехи, двамата с Вук почнахме да сваляме дюшеци от тавана и да си приготвяме леговище в стаята на родителите ни. Габка ще спи с Яна в нашата стая.

— Този път е сто на сто сигурно — сияеше Вук. — А ти можеш да заглавикаш Габа, за да не досажда на Яна още от първия ден. Тя общо взето е мило дете, но нали знаеш колко нахална става щом се залепи за някого.

Знам, как да не знам. Но се съмнявам дали човек може да я опази така, че да не му скрои някой номер, като на мене пред Лива. С нея не можеш да си сигурен. Навярно и сега ще измисли нещо, въпреки че Бой вече няма бълхи, а освен това е безвреден — на синджира.

На Бъдни вечер татко го пусна вътре, но чак в девет часа, след вечерята, когато с остатъците от коледната трапеза храним всички живи твари в къщи. И на кокошките Юла отнася трохички, за да снасят яйца, и на прасетата, за да се угояват и да направят до януари дебела сланина. Бой беше щастлив и добър, даже не виеше, когато пеехме коледни песни. На мене ми се искаше да погледам телевизия (работи едва от два дни), но столовата беше пълна с хора, те седяха около дръвчето, осветено от електрическите свещи и пееха. Дори не бяха включили телевизора. На нашите дръвчета горят обикновени, восъчни свещи, които леко димят, обгарят игличките и цялата стая така мирише на бор, че да ти се доплаче, а мама, честна дума, наистина проронва няколко сълзички, когато запеем на два гласа „Овчари стадо пасяха“. Щом татко загаси лампата, в светлината на свещичките Вук тайно целуна ръката на мама, аз го забелязах и ми стана мъчно, че не седя по-близо до нея. Избрах си поне една свещ на дръвчето, гледах я как гори и си представях, че може би точно в този миг Лива също гледа някоя подобна свещ и си мисли за мен. Сигурно. Нали и те, също като нас, не могат да седнат на вечеря, докато не обслужат гостите. А сигурно и техните гости не си поръчват после нищо, за да могат домакините да се навечерят спокойно, за да могат поне веднъж на празника да поседят заедно, да помълчат и да си спомнят за тези, които им са скъпи. Както Лива за мене. Кой знае дали Смържови украсяват върховете на своите дръвчета. Ние не. Всяко дръвче има най-отгоре нещо като кичурче и то пречи да се постави шареното стъклено острие, а мама пък не позволява да режем връхчетата, защото до една година казва, някой от семейството щял да умре. Татко се смее, но не ги реже. И на мене повече ми харесват елхичките с обикновени, зелени връхчета. Само на дръвчето в столовата има тържествен връх със звънчета. Това вече не се отнася до нашето семейство. Гостите не знаят за връхчетата и биха се учудили, ако дръвчето не завършва с някаква украса.

— Отивам да погледна в столовата — стана татко, — да не измрат хората от жажда.

Той също не издържа дълго в семейния кръг.

— Ставай, Бой — извика татко от кухнята. — Трябва да се връщаш в каторгата си.

Ние се надявахме, че ще го забрави. Но къде ти, татко да забрави! Мама почна да го моли, но Бой покорно се надигна и тръгна в тъмното към синджира. Изглежда наистина се е променил. Гризе го съвестта и сам иска да изтърпи справедливото наказание.

Истината е, че ние още повече го съжалявахме заради покорството му. За магията на коледната вечер, която така мълниеносно се стопи пред него, нещастника.

Тогава с Йожо решихме, че ще измъкнем Бой от татко, когато тръгнем с шейната да посрещаме Яна. Ще пристигне сама, един ден преди Нова година, вече е сигурно. Йожо помоли мама и тя писа в Ружомберок да пуснат Яна без страх при нас, ние ще я пазим. Отговориха, че познават Йожо (ами?, а от къде?!) и на драго сърце ще поверят за няколко дни Яна в ръцете на неговите уважаеми родители. (Хайде честито, вече си имаме и годеница.) Йожо е поканен у тях за Великден. (Това пък какво значи? Вук изобщо няма да се връща в къщи, така ли?!)

Дадох на Йожо да разбере, че никак не съм възхитен от решението му. Не ми обърна внимание, дори не се разсърди, както преди. Опрял глава, с лакът на коляното си, той тихичко подсвиркваше и ме следеше с поглед. После неочаквано сграбчи водната чаша от масата и ми я хвърли. Мигновено улових чашата, хвърлих му я обратно, той отново на мене, а аз на него.

Това е една стара наша мъжка игра на изненада, остра наблюдателност и тиха бързина. Играе се с чаша, шише или чиния, с една дума с нещо, което би се счупило, ако падне на земята. До сега нито веднъж не сме счупвали нещо.

Подхвърляхме си доста дълго чашата и аз вече се готвех да избягам през вратата, но чашата литна подире ми. Едва я улових.

— Йожо, искаш ли да се ожениш? — попитах го аз с чаша в ръка.

— Когато те отгледам, сополанко! — разсмя се той и заповяда: — Хвърляй!

Но аз не хвърлих повече.

— Слушай, братко — наподоби Йожо баща ни, — твоята грижа е шейната и Габа. Едва на второ място слагам приличното ти поведение. Не защото ще ти бъде много лесно, див си доста. Но защото Яна е най-милото момиче на света и с нея никак не е трудно да се отнасяш възпитано и внимателно.

Виж го ти! Намерил се кой да ме учи! Значи аз съм див, а?! А той не е! Според мене тъкмо той е истински луд. Ха-ха-ха!

Какво пък, добре. Щом шейната, нека е шейната. Звънчета има. Ако женихът си поръча, ще я накича и с панделки.

Само че не зная какво ще стане с Бой, след като днес горският рог, а донякъде и ние, разсърдихме татко. Ядосан ли е той, дори не слуша какво искаме, а направо забранява. Главно на мене. На Йожо вече по-рядко.

Наистина до утре може да му мине сто пъти.