Клара Ярункова
Братът на мълчаливия вълк (12)

Седях в гората, мушнал крака в затопления от слънцето мъх и възприемах всички миризми, но никакви звуци, не долавях и най-малкото движение. Още от сутринта ми беше някак си особено тъжно. Отначало помислих, че съм гладен и взех, че се наядох. После почна да ме дразни суетнята в къщи, отидох в гората и размишлявах кой всъщност ми е направил нещо лошо. Е, случваха се разни работи, но нищо такова, за което би си струвало да се ядосвам. Накрая сред необятното прокълнато мълчание стигнах до мисълта, че съм тъжен просто тъй, без нищо. Омагьосаната гора стоеше мълчалива, нищо не помръдваше, но аз не се затичах към трепетликата, нито пък търсих някакъв самолет по небето, който да разруши прокълнатото мълчание, защото ми беше тъжно и не исках да чувам нищо.

Единствено исках да чуя хармоничката на Лива. Да свири „Акорди в пламъка“. Но нищо друго! Особено „Малкото момиче“. Нея си я слушат глупаците със зелени якета, не ме интересува как ще се говори с Лива, навърши ли шестнадесет години. „Другояче ще говорите с мен!…“ Идеше ми да се напляскам, като се сетя как ревях с писклив глас този куплет. Довечера ще скрия грамофонната плоча под покривката, за да не я пускат повече туристите. Или пък без да искам ще я счупя!

Първото нещо, което си представих щом слънцето ме събуди вчера в пет часа, бяха Ливините диаманти. Излезли са изпод земята и се сушат в дланите на паяжините. Лива ги оглежда, а после ги вижда как отново изчезват в земята.

Габка се размърда под одеялата, стана в просъница и без много-много да си отваря очите, заситни с босите си крачета към другия край на коридора, където се намира известното помещение. Наблюдавах я през отворената врата как върви и в дългата си нощничка, много малка, за да прилича на самодива, но почти толкова хубава с дългите си, вълнисти коси. Тръпнех да не би да настъпи нощничката си, но тя уверено се върна, все още полусънена и тихо затвори вратата. Тогава забеляза, че я гледам.

— Не спиш ли? — попита ме тя с тънко гласче.

— Спя — зашепнах аз, — но сънувам една толкова хубава приказка, че трябва да държа очите си отворени, за да я видя.

Тя се настани на одеялото ми и скри студените си крачета под себе си. Цялата й нощничка бе изпъстрена с джуджета.

— Хайде — каза тя и притвори очи в знак, че ме слуша.

Започнах да броя джуджетата по ръкавите й. Тя изопна нощничката си, за да не пропусна нито едно. Преброихме двадесет и две.

— Първо да ги завием — повдигнах горното одеяло от краката си и покрих с него Габка, — за да не им е студено, нали така? Защото ако настинат, ще трябва да лежат в кревата, а после кой ще изнася сутрин диамантите на въздух?

Габка коленичи под одеялото, навири задниче, подпря си главата с ръце (в такова смешно положение понякога тя дори спи) и унесено почна да гълта всяка моя дума.

Разправях й, както най-добре умеех, приказката за диамантите, за алчните брезненчани и за диамантената царкиня (разбира се, че тя беше Лива), която свири на малка диамантена хармонична. Трябваше три пъти да повторя приказката.

Габка пък ми разкри, че днес Вук няма да ходи на работа — за което се бях досетил вече сам, като видях, че не става. Но аз страшно се зачудих, за да не разваля радостта на Габка от издайничеството. Мене повече ме интересуваше защо няма да ходи на работа.

— Не знаеш ли? — ококори очета Габка.

— Не знам, разбира се. От къде мога да знам, като ме нямаше два дена?

— Днеска ще дойдат! Не знаеш ли?

— Кой ще дойде?

— Ами нали знаеш.

Не знаех. А което беше по-лошо, не знаеше и Габка. Знаеше, че някой ще дойде, но кой, не можеше да каже. С други думи: все едно че не знаеше нищо. Нали в хижата всеки ден идва някой.

— А какво общо има това с Йожо? — ядосах се аз.

— Как какво? — плесна с ръце Габка. — Писаха му!

Ей-ха? Писали на Йожо! Тогава не може да бъде никой друг, освен Яна! Само тя му пише!

Значи затова ни посрещнаха така вяло вчера, когато с чичо Ярослав нахлухме с песен в хижата! Единствена Габка дотича от прерията и запрегръща Бой, но след миг от коридора изскочи Страж и двамата с Бой започнаха да се търкалят и хапят от радост. Всички в хижата бяха под пара, но аз си го обяснявах с препълнената столова, която жужеше като кошер и с нетърпеливите туристи, които непрекъснато чукаха на кухненското прозорче. Не ми е за първи път и зная, че в такива случаи най-добре е да изчезнеш колкото се може по-далеко, иначе ще те впрегнат в работа и няма да се измъкнеш от нея чак до вечерта. Разбира се, това не се отнасяше за чичо Ярослав; той спокойно се разположи в кухнята и току започваше да описва нашия героичен поход. Едва когато за трети път установи, че никой не го слуша, той дойде при мен в стаята. Там двамата се разсъбухме и се измихме.

Чак на сутринта, когато Габка ми разкри кой ще дойде, аз си спомних, че вчера Йожо се мотаеше из кухнята и постоянно шепнеше нещо на мама с гъгнивия си глас. На отиване към нашата стая за малко не се сблъсках с него в коридора. Стояха заедно с татко и Йожо го държеше под ръка. Говореха си, че ще отидат някъде с джипката. После татко потупа Йожо по гърба и изтича в столовата.

Йожо беше захвърлил някъде и калните обувки от коридора. Когато с Габка отидохме да изкъпем Бой, не можах да си намеря ботушите.

Край фонтанчето ние отначало го поляхме с три кофи вода, а после го посипахме с прах за пране. Габка му заповяда да замижи с очи и му насапуниса муцуната, аз пък лапите и опашката. После разпенихме праха по него. Сега Бой е много послушен. Понасяше всичко като овчица, докато не му залютя на очите. Тогава изгуби търпение, изплъзна се от ръцете ни, скочи в басейна и пъхна глава под водата. На нас вече ни беше все едно, защото така или иначе трябваше да измием Бой, смеехме се като го гледахме как се потапя, и даже го насърчавахме да пръска по-силно.

Тогава забелязахме, че откъм хижата се приближава Йожо. Ама ядосан! Бой прескочи бетонната оградка на фонтана, набързо се отръска и избяга. Ние също искахме да изчезнем незабелязани, но беше късно.

— Какво правите тук?! — крясна Йожо почервенял от злоба.

— Ами какво — повдигнах рамене. — Къпем Бой.

— Погледни водата! — целия се тресеше той.

— И-и! — хвана се за главата Габка, — колко е мръсна! Само сапун!

Какво като е мръсна? И Бой беше мръсен, тогава как може водата да бъде чиста!

Това не им обичам на малките деца, че веднага се присъединяват към по-силния. Нашата Габка също. Тя самата сапунисваше Бой, а сега е готова да ме набеждава, за да се подмаже на Йожо.

— Какво си мислиш, тъпанар такъв! — беснееше Йожо. — Какво е фонтанът? Корито за къпане на мръсни кучета или какво?

— Фонтанът е украшение — каза Габка. (Любопитен съм от къде е чула това.) — За да пръска, когато Вук го пусне. И за да плуват в него рибите.

Уплаших се.

— Нали в него няма риби? — почнах да загрявам аз.

— Нали няма! — крещеше Йожо. — Нали няма! Нали има! Шестнайсет пъстърви!

— И старата! И старата пъстърва е там! — сочеше Габа. — Такава голяма! Вчера Вук я хвана с мрежата.

Кажете ми сега, не е ли за пребиване? Значи тя знае, но без дума да обели, пуска Бой да замърси водата! Скочих към басейна и потърсих с поглед старата пъстърва. Но басейнът е твърде малък, а Бой — голям и водата бе така замърсена от праха за пране, че в нея не можеше да се различи нищо.

— Дали няма да изпукат? — изплаших се аз.

— Опитай и ти да се налочиш със сапунена вода и ще видиш! — отсече Йожо, събу се и влезе да изпусне водата от басейна.

След един час старата пъстърва пляскаше с опашка по зеленясалото дъно на резервоара. Честно ви казвам, беше повече от половин метър! Йожо изплакна резервоара два пъти и пусна чиста вода на рибите. Да ги види Янчето, хи-хи.

После Габка установи, че къпането малко е помогнало на Бой.

По чистия му, жълто-бял кожух се разхождаха големи кучешки бълхи. Бяха преживели и сапунената пяна, и гмурканията. Тук вече няма да помогне друго, освен газта.

Привечер трябваше да отидем за малини. Това е сигурен признак, че наближава училището. Към края на ваканцията мама вари мармалад и сироп от малини за леля Мохилова, при която Йожо живее в Щявница.

Отиде си и Владо с розовата шкода. Казват, че искали да ме вземат за няколко дни в Братислава, но тъй като бях в Микулаш, заминали без мене. По-добре! Вярно е, искаше ми се да видя Братислава, но Владо вече не го обичам никак. А щом не обичам някого, не искам да разглеждам с него нови и интересни неща. Защото после мога да видя Дунав, замъка и не знам още какви красоти, но вече нищо няма да ми хареса, защото ми го показва човек, когото не обичам. А когато обичам някого, не трябва да ми показва и капката роса в паяжината, за която говори, а аз дори в съня си виждам бляскавия диамант върху дланта на джудже.

Аз не съм като мама, която обича всекиго. Или поне не може да се разсърди на никого. И вчера свари мармалад не само за леля Мохилова, но и за леля Тилда от Мартин! Защо?! За обидата със стоте крони ли? Ами че отгоре на всичко оная тъпа гъска ще си помисли, че го прави от благодарност! И следващия път ще изпрати на мама две крони бакшиш, изискано опаковани в дървен сандък!

А мама кога вари мармалада! Нощес! Защото през деня няма време.

Сутринта, докато й помагах да завързва бурканите, аз й казах какво мисля за това.

— Ами нали ги давам за Ивета — стъкми най-после отговора си мама, както винаги все един и същ, — да има, горката, с какво да си намаже филийка хлебец.

Чичо Ярослав пък от вчера досажда на мама. Трябвало от негово име да уговори татко да го вземе на работа в хижата. Е, аз нямам нищо против, ще ходим да търсим старите минни галерии под Гаплик, но какво ще върши чичо в хижата (искам да кажа истинска работа, каквато вършат татко, мама, Юла и Йожо), не мога да си представя. Чичо казва, че през есента би могъл да помага на чуждестранните ловци. Разправя, че господата от чужбина не се задоволявали само с ядене и спане (на нашите ловци това им стигало), а искали след вечеря да си поприказват и с някой интелигентен туземец. А за такова нещо, казва, татко трудно би намерил по-добра работна сила от чичо Ярослав. Какво пък, не си е измислил толкова лош занаят. Но, погледне ли се сериозно, според мен това е празна работа. Дори и чичо да се задоволи, както казва, само с 1200 крони заплата.

Съжалявах мама, като си представих как ще го каже на татко. Само че тя все пак му намери колая:

— Ти, Ярославе, трябва да се осведомиш в „Турист“ — каза тя на чичо. — Ние всички сме негови служители. Наистина, мъжът ми тук е управител, но той не решава приемането на нови работници.

Чичо се замисли.

— А има и друго нещо — продължи мама. — Какво ще прави Иветка без тебе в Мартин?

За леля Тилда изобщо не спомена. Добре че поне сега се въздържа! Но въпреки всичко не трябваше да им вари мармалад през нощта! Нека сами си намерят мармалад за своята Ивета. И без тях мама има предостатъчно работа. Дори много. Кога например може да си поседи като мене на затопления мъх? И да можеше, ще отиде под Шпрнагел да окопава бенюшките картофи или пък ще почне да мие седемдесетте и две прозорчета на верандата.

Майката на Лива не работи в хижата като готвачка. Те си имат готвач. Майката на Лива си облича хубавите дънки и отива в канцеларията да пише отчетите. А когато наесен мъглата й опротивее, тя отива в Пещяни да види Еста в хотелиерското училище. Също и Лива в Брезно, но за кратко.

Сега навярно Лива свири на хармоничната си. Ако беше още по-тихо, може би щях да я чуя: „Свиря, свиря на банджо, на елите свиря, свиря на сивите скали, акорди в пламъка прибавям“.

Само че това е безсмислица. Не мога да я чуя. Не мога да я чуя и добре го зная сам, а как ми се иска!

Изтегнах се на уханния мъх и гледах небето между клоните на дърветата. Да беше тук поне тетрадката със стихове на Вук. Колко ми се иска да прочета някои от стихотворенията! Не всичките. Но някои бих прочел с голямо удоволствие.

Например:

Във дърветата тъга се свива,

влачи се и влачи черно влечуго.

Отдавна бях разбрал, че това черно влечуго е също тъга. Всичко черно е тъжно.

И новото му стихотворение ми се иска да прочета. Дето се зароди, когато не можа да отиде в Ружомберок. Особено него.

Най-хубаво, разбира се, би било да си напиша свои собствени стихотворения. Само че не мога, защото не знам как. Даже ако някога все пак се случи да се науча да пиша стихотворения, ей богу, не бих искал да ми се рови в тях Габка, или който и да е друг.

Така че никога вече няма да чета стихотворенията на Вук. Само в един-единствен случай: ако сам ми ги даде.

Ще рече — никога.