Клара Ярункова
Братът на мълчаливия вълк (2)

Над долината изтрещя взрив. Ехото го поде от зъберите и още седем пъти го препрати право срещу хижата.

Още при втория гърмеж кучетата дотичаха до вратата, повалиха татко, който тъкмо излизаше, влетяха в кухнята и пет минути трепериха под масата.

— До гуша ми дойде вече! — каза татко, като се надигна от земята. — Това са баби, а не кучета. Вън, страхливци! — извика той, смъкна ловджийската пушка от закачалката в кухнята и почна да я зарежда.

Бой се напъха в най-тъмния ъгъл, но Страж продължи да седи привидно спокоен. Изпод масата се виждаха само очите му и честна дума, на тях бе изписано, че не всичко му е безразлично. Обаче да гледа злобно или пък да заръмжи срещу татко не се осмеляваше.

— Хаф, хаф — опита се Страж да смекчи татко с хубавия си плътен глас. Така баща ми го учеше да поздравява туристите.

— Я да мълчиш — не омекваше татко. — Казвам: вън!

Притичаха жените. Мама излезе от стаята, Юла от столовата, а Габка се измъкна изпод масата, където утешаваше Бой. Почнаха да молят татко, дърпаха пушката от ръцете му, а Габка обгърна краката му, за да не може да шавне.

— Хайде-хайде — каза татко, — я не ме ядосвайте! Махайте се всички! А вие марш изпод масата!

Това вече се отнасяше за страхопъзльовците.

— Слаби им са нервите — молеше мама.

Те наистина не бяха добре с нервите, откакто бомбаджиите започнаха да взривяват скалата. На два километра под хижата Държавното горско стопанство разширяваше пътя. Скалата им пречеше, затова малко по-малко я взривяваха. При всеки взрив бернардините настръхваха от страх.

— Да излапат две паници ядене нервите им са добри — крещеше татко под масата, — ама шишарка да падне от дървото, в миша дупка се напъхват от страх.

— Да, шишарка — подсмърчаше Габка, — да, в дупка.

— Стига вече! — извика татко. — Стражо, напред! Бой, напред!

Щом татко ги извика по име и им каза „напред“, знаеха, че трябва да изпълняват. Скочиха, повдигнаха масата на гърбовете си и я отнесоха почти до вратата. Сетне се присвиха и необезпокоявани, се плъзнаха покрай татко навън. Масата остана в кухнята.

— Стой — извика татко след тях. — Йожо, вземи захар — нареди той и ние тримата излязохме пред хижата.

Кучетата ни чакаха. Страж стоеше като каменна статуя. Само очите му проблясваха в черните рамки и поглеждаха към пушката. Бой въртеше опашка, извиваше цялото си тяло, танцуваше около татко и му подаваше лапа. Това също е негов трик, който може да смекчи всяко сърце, но не и на татко.

— Я стига си се втелявал! — каза му той. — Легнете разбойници!

Страж послуша веднага. Бой чак на втория път. Беше усетил, че на татко му минава яда и почна да си позволява повече. Наистина, той легна, но не опна лапите пред себе си, както се полага. Стовари се като чувал, протегна лапи във въздуха, размахваше ги и се търкаляше, за да развесели господаря.

Само че този път не успя. Татко викна още веднъж, за последен път. Бой твърде бързо се укроти и легна мирно до Страж.

После Йожо постави по парченце захар на изопнатите им лапи. Бой се разположи удобно и започна да души захарта. Бернардините обожават сладкото и точно затова татко тренираше характерите им с бучки захар. Но така, че не им разрешаваше да я изядат.

Страж имаше твърда воля и дори не погледна към захарта. Обаче Бой, клетника, изживяваше адски мъки.

Не можеше да откъсне очи от бучката, душеше я, скимтеше, а от муцуната му течаха слюнки.

— Да не си посмял! — каза татко на Бой, за да му придаде сила. Е, малко го и съжаляваше, че е такъв лигльо, че не може да си заповяда и едва не плаче за парче захар.

Щом допуши цигарата си, татко вдигна пушката, надникна през кухненския прозорец и каза:

— Жени, вървете да готвите за вечеря. Това е мъжка работа.

Разбира се, ние с Йожо сме мъже и можехме да останем.

Бой и Страж са мъже, само че страхливи.

— Слушайте, кутрета — обиди ги татко, за да се заинатят и да бъдат по-смели. — Бабите нямат място в планината. От вас искам да станете смели кучета. Сега като гръмна, ако някой мръдне или не дай си боже избяга, ще му насоля кожуха със сачми и край на преподаването. Ясно ли е?

Кучетата лежаха неподвижно и гледаха татко в очите. Стори ми се, че дори не дишат. Започнах да се страхувам за Бой, защото той не е голям смелчага. Ум има за десет кучета, но герой, честно казано, не е.

— Отворете уста, момчета — каза татко на мен и Йожо, — да не ви се пукнат тъпанчетата.

И така издумка във въздуха, че за малко не се изтърсих на задника си.

Когато отворих очи, видях, че Страж не е помръднал и милиметър. Само очите му в черни рамки изплашено мигаха. Горкият Бой също лежеше на мястото си, но нагоре с краката. Изтичах при него и го хванах за предните лапи. Най-напред той подскочи от радост, че е жив, а в следващия миг грабна захарчето, търколило се встрани, ведно с отхвърления от изстрела Бой.

— Не знам дали ще излезе нещо от него — смееше се татко и бавно приближи към Страж. — Юнак си, Страж! — потупа го той по неподвижната глава. — Истински юнак! Вземи си захарчето.

Страж достойно взе бучката от лапата си и бавно я сдъвка. Истинският мъж не показва лакомия дори и да умира от глад.

Татко подаде пушката на Йожо (на мене не ми е разрешено и да я докосна), протегна ръце и подвикна:

— При мен, разбойници! Тук, хаймани непрокопсани!

Кучетата радостно заскимтяха, изправиха се на задните си крака, а предните опряха на татковата ръка, така че стърчаха над него с цяла кучешка глава. Татко все още ги хокаше, че са го съборили, но вече не се сърдеше. Бой го лижеше от едната страна, Страж от другата и ако можеха и двамата, биха го изяли от обич.

Така те не обичат нито мама, макар че им дава да ядат, нито нас, нито дори Габка, а нея няма животно, което да не я обожава.

Така обичат само татко.