Клара Ярункова
Братът на мълчаливия вълк (8)

Зад хижата направихме състезание по скок. С двата крака едновременно да скочиш на стената. Когато стигнахме финала, бяхме останали само петима. Девет души отпаднаха в предишните кръгове, повечето бяха брезненчани, пристигнали с два семейни автобуса. Едно от момчетата имаше съдийска свирка. Стояхме в редица с лице към стената. Момчето изсвири, ние скочихме и всички финалисти се изтърсиха по задник. Ивета, моя втора братовчедка, се разрева.

Мама я чу, надзърна от прозорчето на килера и викна:

— Дюро, ще ти съдера кожата така, че и баща ти няма да те познае! Съсипи си новите панталони и ще тръгнеш на училище с парцалив задник! Човек не вижда от вас ни празник, ни делник… А ти, Иветке, се прибирай! Не си играй с тези мърльовци.

Мама, горката, е лицемер. Нахока ме, както никога досега, а се ядосва за нещо съвсем друго…

Ядосва се, че е дошъл чичо Ярослав с Ивета и не се знае за колко дълго. Сам чух, като ги посрещахме, че той каза неопределено на татко:

— Тилдушка, жена ми, преболедува, та ни праща да ти погостуваме.

— Какво й е? — попита татко.

— Нерви, баджанак — отвърна сериозно чичо. — Нуждае се от малко спокойствие, от почивка. При нейната нежна конструкция…

Аз не обичам леля Тилда, макар че е братовчедка на татко. Маже си косата с подсладена вода и постоянно натяква на всички, че била много нежна. На мене хич не ми изглежда такава, защото сам видях как изяде наведнъж три бифтека, но щом го казва тя, сигурно е истина. Всеки би трябвало да знае дали е нежен, или не е. Не на всеки му е безразлично, както на мене или на Йожо.

Така и леля Тилда е нежна, но аз не я обичам. Този път тя не дойде, защото лани се скара с мама, че не сме давали плодове на Ивета. Мама се разсърди, защото на Ивета даваше и тогава, когато за нас нямаше и ние с Йожо мълчаливо негодувахме. Лани леля Тилда каза: „Това не е среда за моето дете, повече няма да я пусна тук“. Мама извика: „Слава богу“, а татко ги откара.

Но „детето“ е отново тук. И отгоре на всичко — не е само.

— Е, заповядайте — каза татко.

— Що се отнася до жена ти — протегна се чичо и хвана татко за копчето, — Тилдушка ти предава, че вече не й се сърди. „Терезка е простовата жена“, поръча ми тя да кажа, „но има добро сърце. Не се колебая да й поверя отново най-скъпоценното си съкровище“.

Честна дума, не знам дали татко не трябваше да отговори нещо. Струва ми се, че трябваше.

Тогава чичо Ярослав погали по главата най-скъпоценното съкровище и каза:

— Върви, душко, да поздравиш леля Терезка.

Ех, ама че нерви има моят баща!

Ивета се затича, влетя в кухнята и скочи на врата на мама. И никак не беше нежно. Съвсем обикновено, досущ като между хора, които се обичат. Мама също я притисна. На нея винаги й домилява, щом види някое слабичко и бледо дете. Мигом забравя всичко. Освен това тя има поговорка, че децата не са виновни за делата на родителите си.

Е, ако и сега се е оплакала на баща си, значи е също като своята майка. Но не ми се вярва. Ивета е ревла и не става за нищо, но обожава мама. У нас винаги наддава поне с три кила. В къщи те ядат само майонеза и кренвирши, само че не какви да е, казваше леля Тилда. Нежни, франкфуртски.

Габка подскачаше около Ивета и щеше да се пръсне от възторг пред бялата й чантичка.

— Олеле — хвана се за главата Ивета, — да не забравя! Лельо Тереза, това ти праща мама.

Тя разкопча чантата и се преструваше, че търси в нея, но разбира се, само за да види Габка гребенчето, огледалото, бродираната кърпичка и малкото биберонче. Да види и да й завиди. Накрая Ивета извади от чантичката напарфюмиран плик и го подаде на мама. На него с големи, завъртени букви, беше написано: „Госпожа Тереза Трангошова“. Вътре имаше прегънат лист, на който пишеше: „За сдобряване и грижите за И“.

Мама се навъси. Даже хартийката миришеше. И то отвратително. Но аз си помислих, че не мразя чак толкова леля Тилда.

Листът беше сгънат още веднъж. Там бе написано: „Още малко търпение“. После още веднъж. Там стоеше: „Вече приближава“. А на последния лист с печатни букви: „ВИЖ!“.

От листа изпадна банкнота от сто крони.

Мама ни изпрати навън, отиде в стаята зад кухнята и хич не бях сигурен дали не плаче.

Направих марка на Ивета. Тя не падна, но все пак от моя страна това бе дивотия. Ядосвах се, че не мога да си отмъстя, ритах наред всички камъни, после отидох под навеса и разсякох един чвор, с който никой не се бе справил досега, а когато ядът ми премина, нещо ми дойде наум.

Пристигне ли тая гадна фукла, ще хвана с чатал някоя змия, няма да гледам дали е пепелянка или е смок, а ще я хвърля жива върху леля Тилда. Нека си изкара акъла, щом си мисли, че може да обижда мама, само защото е от Бенюша и не е свършила четири класа от гимназията като нея. Камила градска, глупава!

После отидох при мама, но тя бе вече в кухнята, слагаше зеленчуци в говеждата супа и се правеше, че все едно нищо не се е случило.

Но аз и на татко ще кажа какво си мисля! Наесен, когато отидем в гората за дърва. Тогава не бързаме, слагаме котелките на пъновете, обядваме и си приказваме. Там дори аз си позволявам всичко.

Сега на голямата маса в кухнята се храним осем души. Две деца (Габка и Ивета), два броя младежи (Йожо и аз), родителите, Юла и чичо Ярослав. Открих го в понеделник, когато валя цял ден. Старите гости си отидоха, нови не дойдоха и затова вечеряхме всички заедно, не като друг път, когато първо яде младежта и се рита под масата.

Дръпнахме масата от стената и чичо Ярослав веднага се настани на почетното място. Бях любопитен дали не е забравил своя фокус.

Когато Юла донесе супата, чичо стана, поклони се на мама като в театър и издекламира:

— Наистина, аз съм най-старият между вас, но все пак мисля, че почетното място принадлежи на нашата домакиня, на скъпата и мила Терезка.

И тръгна да целува ръка на мама. Значи не е забравил!

Мама, разбира се, не му позволи, известно време те весело се дърпаха, после мама го шляпна по приведената глава и каза, както в предишните години:

— Не си толкова стар, Ярослав, още много вода има да изтече, докато ожениш дъщерята.

Е, което си е вярно, чичо Ярослав е твърде стар. А Ивета твърде малка.

Вече мислех, че мама ще забрави най-главното. Но тя не забрави.

— А къде работиш сега, Ярко? — попита тя.

Каза „Ярко“, за да смекчи неприятния въпрос. Такава е, ще попита и за неприятното, но винаги някак си меко.

Оказа се, че никъде. Точно както предишните години. Сега обаче чичо се оплаква от лумбаго. Преди беше жлъчката, а още по-преди — нервите.

— Много ли те боли? — интересуваше се мама. — Ама разбира се — веднага си отговори тя. — Ако му няма нищо, човек не може да издържи толкова години без работа, нали, Ярко?

Ние се хранехме и татко мълчаливо огризваше едно ребро. Той не обича чичо Ярослав и аз добре знаех какво си мисли сега: Мрази ли някого, мъжът не се заяжда с него като жена. Или ще цапардоса лентяя по мутрата, или ще мълчи. Да го цапардоса не може заради Тилда и затова мълчи.

Аз пък бих цапардосал леля Тилда, а не чичо Ярослав. И страшно удоволствие изпитвам като слушам как мама се заяжда, защото нейното не е заяждане. Тя просто казва какво си мисли, но с това не иска да цапардоса никого, а тъкмо то е хубавото. Знам, че когато чичо Ярослав дойде при нас, тя се ядосва, но знам също, че приготви ли се да си върви, тя ще го задържи. Поне да се наядат с Ивета, защото в къщи няма да видят готвено цяла година.

Чичо Ярослав знае това и се прави на глупак, само когато предава заръките на скъпата си отвратителна съпруга. (Би ли посмял да не ги предаде!) Но предаде ли заръките, той искрено обича мама.

Щом се нахранихме, чичо се хвана за кръста и почна да обяснява на мама какво нещо е лумбагото, как боли, а понякога направо измъчва човека. Например и сега.

Мама го съжали, донесе дългия сив татков пуловер и предложи на чичо да си го облече. Щял да покрие и болнавия му кръст. Той едва го намъкна на широките си плещи. Изправи се иззад масата, перна главата си в лампата, изопна ръце като криле на пингвин и накрая внимателно, покрай лампата, промуши и главата си. Вчеса с ръка гъстите си, леко посивели коси. Страничното осветление хвърляше матов отблясък върху неговото тъмно лице и здрави зъби.

— Е, Ярослав — изгледа го мама, а Йожо вече предварително се подсмихваше, — бая има да се измъчи това лумбаго, докато умори мъж като тебе.

— Ах, деца мои — изпъна чичо гръдния си кош, — не съм вече това, което бях…

— Съдрал си се от работа — не издържа все пак татко и се заяде с него като жена. После стана. — Отивам да видя какво му е на динамото.

Повече от час електричеството премигваше, ту светеше нормално, ту изведнъж заплашително гаснеше и се виждаше нажежената до червено жичка в крушката. Тогава вече не седяхме край масата, а се разположихме кой където свари. Чичо Ярослав вече не беше в добро настроение. Притихнал, той се опираше с лакът на коляното, а голямата му глава висеше тъжно. Дощя ми се да го заговоря за сребърното чукче, мините и рудата. Това е любимата му история. Мама разтребваше масата, чичо стана и взе парцала, макар че водата за съдовете едва бе започнала да се стопля.

— Ярослав, ще пийнеш ли кафе? — попита мама, извади от бюфета мелничката за кафе, взе парцала от чичо и пъхна мелничката в ръцете му, за да има какво да прави. Юла гребна с една малка тенджерка вода от котела и я постави на огъня.

Чичо смля кафето, внимателно държеше мелничката и в един такъв тъжен миг, когато крушката светеше само със слабата си червена жичка, рече, без да се обръща към никого или може би към всички:

— Омръзнах вече на хората, а най-много на себе си.

— Би трябвало да почнеш работа, Ярко — каза мама, но това съвсем не приличаше на конското евангелие за мързела и бесилката.

— Колко пъти почвах вече, Терка! Какво съм виновен, че винаги попадам на началници, които са кретени или мошеници. Имаше дори един престъпник. По разпределение.

— Не трябва да обръщаш внимание на тези неща, Ярослав — подаде му мама кафето. — Началство винаги е имало и ще има.

— Как да не обръщам внимание? — проблясваха злобно очите на чичо. — Вземе ли те на мушка такъв негодник, почва да те подмята като мръсен парцал.

Чичо повиши глас. Бой се сепна, изскимтя под масата и почна да си мърда краката на сън. Дишаше ускорено, като че наистина бягаше, а това е най-смешното нещо на света.

— Защо ще те вземе на мушка? — каза мама.

— Защо, защо! — разсърди се чичо. — Заради истината! Защото виждаш всичките му машинации и не си мълчиш. Нямаш представа на какво е способен такъв простак, види ли някой по-умен от себе си! Веднага свиква заводския или партийния комитет и ако не е лумбагото, ще те изрита като куче.

— Хайде де, заради истината ли? — смая се мама.

— Разбира се, в заповедта за уволнение няма да ти напишат: уволнен, защото е казал истината. А ще напишат: за лоша трудова дисциплина или някоя друга подобна дивотия.

Бой престана да сънува. Чичо продължаваше да държи речи, вече целият разпален. Но мама не се предаваше.

— Не трябва веднага да се отчайваш. Порядъчните хора винаги държат на истината — каза тя.

Майчице! Чичо така подскочи, та чак разля малко от кафето си. После отново седна.

— Порядъчни хора! Къде има сега порядъчни хора?! Всички са подлеци, лъжци и страхливци!

Страж скочи и изръмжа заканително. Изплашени, момичетата затвориха чантата. Йожо се бе прибрал отдавна в нашата стая. На мене не ми се искаше да си отида, слушах чичо, но си мислех, че не е прав с хората. Лично аз познавам доста хора, които не са нито подли, нито нечестни, нито страхливи. Сред момчетата познавам и подлеци, но ми се струва, че те са много по-малко.

Изглежда чичо също забеляза, че този път не е прав.

— Вижда се, Терезка, че не живееш между хора, а между дървета — каза той.

Значи не е забелязал. И за втори път не излезе прав.

Защото, ей богу, мама живее между хора. Между дърветата сади само картофи.

Електричеството постоянно мъждукаше и на два пъти съвсем угасна за около минута.

Под прозореца татко викна на Йожо. Изтичах в коридора.

— Спи вече — казах бързо.

— Тогава ела ти. С какво си се обул?

Намъкнах гумените ботуши, които винаги ме чакат в коридора до вратата.

Отправихме се към водохранилището. Татко казваше, че е прегледал динамото, въглените са наред. Повредата навярно е в резервоара, а не в електростанцията. Електростанция казваме на навеса, построен над динамото, за да го пази от дъжд.

Вървяхме нагоре през гората. Ако човек иска водата да върти динамото, тя трябва да пада отвисоко. Татко светеше пред себе си с голямо ловджийско фенерче. Аз вървях по петите му, но въпреки това имах чувството, че нещо отзад ще ме събори. Обичам, ей така, да се страхувам. Понякога нарочно чувам след себе си стъпки или пращене. Представям си как вече ме хваща някое животно или по-скоро призрак. Кръвта застива в жилите ми, но не улавям татко, нито пък ускорявам крачка. Вървя бавно и отмерено. Така тренирам характера си.

Гората беше влажна, мъхът опияняващо миришеше. Вече не валеше. Щом стигнахме при резервоара, татко освети най-напред околната гора. Събудените дървета затанцуваха от движението на фенерчето и уплашени, сякаш побягнаха в тъмнината.

Когато токът угасне, най-често намираме филтриращото решето на резервоара така замърсено, че водата не може да преминава през него. Обикновено резервоарът е закрит с дъски, за да не падат в него листа, защото тук растат и букове.

Обикновено, значи, резервоарът е покрит. Но този път! Дъските намерихме разхвърляни, а краят на едната белееше, сякаш някой бе отцепил част от нея. Резервоарът беше затрупан с пръст. Наистина, водата вече си бе прокопала каналче, но ситото така се огъваше под натиска на тинята, че едва пропускаше по няколко капки вода.

Дълго наблюдавахме разрушителното дело. После татко започна да ругае.

— Краката ще му потроша на тоя мухлясал старец! Ама аз ще те издебна тебе, свиньо мръсна непотребна!

Мръсната непотребна свиня е старият елен рогач, личен враг на татко. Миналата седмица баща ми се разхождал из гората и той пак му се присмял между дърветата. Вече няколко пъти се изпречва на пътя, когато татко се изкачва с джипката нагоре към хижата. Не се бои ни от мотора, ни от фаровете. Отмества се, чак когато татко го бутне с радиатора, но стои в края на шосето и нахално наднича под платнения покрив на колата, за да види какво има вътре.

А сега изпотъпка резервоара.

Татко прочеса още веднъж гората със светлинния сноп.

— Покажи се поне, дяволе! — извика той. Беше убеден, че Стареца ни наблюдава отнякъде и се кикоти.

Не носехме лопата, затова трябваше да разчистя пръста с голи ръце. Тогава започнах да ругая и аз. Любопитен съм кой не би ругал, когато ледената вода едва не начупва пръстите му.

На връщане вървяхме бавно, не напряко, а по обиколната пътека. Ръцете ми горяха в джобовете, тук-таме по стръмнините се подхлъзвах. Говорехме си за стария елен. Броди винаги сам, а такъв може да нападне и човек, макар че иначе елените не ядат хора. Той също няма да те изяде, ха-ха — само ще те убие с рогата си. Ако, разбира се, му позволиш.

От лани татко уговаряше чичо Ридзик да му направят хайка, но чичо отлага Стареца за тая есен, за някакви немци. Още напролет му съобщили за тях от горското управление. И не само за тях, а за още куп други чужденци.

Когато пристигнат, ще обиколя с Бой и Страж цялата гора и така ще насъскам и разлая кучетата, че да прогонят всичкия дивеч чак зад микулашкото землище. На немците пък бих пожелал да ги нападне нашият самотен Старец. Само че ще ми бъде мъчно за него. Куршумът си е куршум, той еднакво пробива сърцето, както на страхливия, така и на смелия. Предпочитам да прогоня Стареца.

На татко не казах нищо за плана си. Той едва ли чака чужденците. Есента е мъртъв сезон и ако не са ловците, не бихме имали никакви гости в хижата.

Когато наближихме електростанцията, видяхме, че всички крушки в хижата греят като ясно слънце. В светлината на кухненския прозорец чичо Ярослав си миеше зъбите. Плюеше наоколо бяла пяна, от време на време плискаше с канчето голия си гръб и подскачаше като побъркан.

— Мисли си, че е сред диваци — ядоса се татко, — затова подскача така.

А което си е вярно, във всяка стая имаме водопровод и умивалник.

— Какво беше станало, шефе? — екна гласът на чичо, веднага щом ни съзря.

— Нищо — каза татко. И додаде по-сдържано: — Лека нощ.

Аз останах да разкажа всичко на мама и също отидох да спя.

Но още дълго се въртях в леглото и мислих за стария рогач. Кой знае, може би наистина има разум, щом устройва такива шеги на татко. Ама щях да се пукна от смях, ако той наистина ни е гледал от гората и се е кикотил, докато ние чистим с ръце затрупания резервоар!