Клара Ярункова
Братът на мълчаливия вълк (6)

Габка се беше покатерила на Марманец. За да не й стане мъчно аз се поспрях да се възхитя на смелостта й. За нея Марманец е същото, което е Герлах за алпиниста, а в действителност това е просто един грамаден гранитен камък. И така, аз се възхитих надве-натри от Габка, а после й помогнах да слезе, за да не ми се пречка, когато дойде летецът.

Само че здравата се начаках. Гостите отдавна изядоха кренвиршите с ръце, изпоизлязоха на терасата и тъкмо ругаеха обслужването, когато Юла дотича при тях с бутилки бира (разбира се, без чаши!) и започна да ги кани да се върнат в столовата. По страничните стъпала от кухнята изтича пред хижата летеца и се запъти към мене.

— Погледни — заприказва той, — как ме одраска тая Юлинка!

Ха-ха-ха! Юлинка, а! Нашата Юлинка може да залепи плесница дори на главния инженер от Брезно, но летци не бие. Поне този не би ударила за нищо на света, камо ли да го одраска. Когато мием чашите, тя ми разказва за него, та знам, че по-скоро би го увила във възглавнички и носила на ръце, ако, разбира се, не беше толкова голям. А драскотините забелязах веднага, щом летецът кацна в кухнята ни. Стори ми се, че имат връзка с Жофи и с моето предположение за нея. Когато летецът дойде, направо го запитах:

— Какво правят в Братислава нашите котета, чичо?

Всъщност аз завиждах малко на котенцата. Те си седят в Братислава, а аз през живота си не съм бил там. Но най-много исках да разбера дали предположението ми за Жофи е правилно.

— Е, братле — заизвърта летецът, — те направиха голяма кариера.

Хвърлил ги е в Дунава! — проблесна в главата ми. Свършено е с тях! Нито едно коте до сега не се е измъкнало от такава река!

Вече не завиждах на котетата.

— Какво ви направиха?! — извиках, защото ми домъчня за тях.

— Нима не виждаш какво? — посочи издрасканото си лице пилотът и отвратително продължаваше да се хили с белите си зъби.

— Нищо не е това! — закрещях аз. — Мене Жофи ме е драскала най-малко сто пъти, а пък петелът едва не ми изкълва окото, така че можех да ослепея, а Страж, като малък, ме хапеше, когато си поиска! Трябваше да ги върнете обратно, щом не можете да се занимавате с животинчета!

— Какво ти стана? — обиди се летецът.

И на всичко отгоре се обижда!

— Ако знаеш какво чудо правеха! — почна да се оправдава той. — Щом се върнех в къщи, първата ми работа беше да ги търся по цял час и повечето пъти не ги намирах. Тогава им приготвях храната, оставях я насред стаята и, ако исках да ядат, трябваше да изляза от къщи. Когато се върнех, паниците бяха празни, а от котетата ни следа. Само по изпокъсаните пердета разбирах, че когато ме няма, те седят на корниза. Веднъж едно от тях прекара три дни в шкафа и чак в неделята, като си обличах шлифера, го измъкнах от ръкава. Погледни как ме ухапа — показа ми той ръката си.

Слушах летеца, слушах го, и цялата работа около Жофи ми ставаше ясна. Все повече съжалявах, че дадохме котенцата на този градски страхливец. И това ми било летец от гражданската авиация!

— А това украшение — знаеш ли от какво е? — посочи той лицето си. — От това, че си позволих да взема собствената си шапка и да я сложа на главата си, докато в нея е благоволило да спи незабелязаното от никого коте. Виж само резултата. Интересно, нали?

Аз се засмях и внимателно огледах лицето на пилота.

Чиста работа! Трайна, дълбока индианска украса!

Сякаш пред очите си виждах сивото, нашарено на ивици котенце, което, политнало надолу, раздира лицето на своя господар с острите си ноктета.

Ех, Жофи, колко ти е умът, щом не си разбрала къде трябва да се отнасят такива деца.

— Накрая ги изловихме с моя приятел и целите издраскани, ги отнесохме в един чувал…

В чувал, страхливци!

— … в зоологическата градина. Сега хората ги разглеждат в къта за диви котки. Защото, ако искаш да знаеш, това са три чистокръвни диви котака! Лесно ти е да се нахвърляш — хвана ме той за перчема, — ама кажи честно: от къде ги взе?

Онемях от радост, че макар и пленени, нашите котета са живи. Признавам, не е леко да се живее в една стая с три диви котки.

— От къде съм ги взел ли? — нарочно казах по-бавно аз, защото забелязах, че Жофи излиза от кухнята. Почаках я да се разположи на нагрятото стъпало, да притвори очи и да задреме. — Ето там е майка им — посочих.

Летецът гледаше тъпо към Жофи. На слънцето тя искреше като най-чистия сняг, само черните петна по гърба й синееха и проблясваха.

Прикрих лицето си, за да не прочете летецът на него онова, което знаех със сигурност. Все пак той не беше толкова глупав, засмя се и каза:

— Ясно! Значи това е майката. А един хубав ден таткото дебнел в гората от някое дърво, очите му светели като тънки и силни прожектори, безшумно изпъвал острите си нокти и чакал… И ето, котката заблудена красавица приближава към него. Той измяуква с грубия си глас на див хищник, скача меко, върти се около красавицата, омагьосва я, мами я, докато милата Жофи, така или иначе, се озовава в неговото топло леговище…

— Трябва да е станало напролет — прекъснах аз летеца. — Тогава не я виждахме по цели седмици. После дойде и след четири дни изнесе котетата от бараката.

Жофи, Жофи, жалко, че не можеш да говориш! Щях да сложа на коленете си една възглавница, да те настаня отгоре, ти щеше да ми разправяш, а аз всяка вечер щях да пиша книга за джунглата — „Жофи сред дивите котки“.

Майчице, колко пари можехме да спечелим!

А сега ще си останем с пръст в устата.

Там трябва да е било страшно интересно. Неслучайно Жофи всеки ден мяучи под печката. Избира. Между кухнята и гората. Между мързелуването и красотата на свободния живот.

Е, ще видим.

Пристигна розовата шкода БА 22–09. Значи сме първи август. Откакто свят светува и аз се помня, а това са най-малко девет години, тази шкода винаги идва на първи август. Преди беше кафява като шоколад, а сега е розова като гащичките на Габка. Друга такава кола не съм виждал през живота си. Нито друго момче, което така да обича природата както Владко от шкодата.

И сега той изскочи почти в движение, разпери ръце, дълбоко пое въздух и каза:

— Поздравявам ви, гори и планини, от цялата си душа ви поздравявам!

Владко не го каза точно така (знам, че това е някакво стихотворение), каза го по-иначе, но общо взето бе подобно. Красиво. Яд ме е, че главата ми не побира хубави неща. Колкото по-красиво говори някой, толкова по-малко му разбирам. А щом не разбирам нещо, изобщо не мога да го запомня.

Когато Владко беше малък, майка му го учеше да обича природата. По време на разходките тя не го оставяше на мира: „Е, какво ще кажеш на елхичката, Владко?“. „Добро утро, дръвченце“, казваше Владко. Или: „Я помахай на птиченцето“. Владко изваждаше носната си кърпичка и махаше с нея на ястреба. На Дюмбер пожелаваше лека нощ, а на слънцето изпращаше целувки. Съща префърцунена госпожичка!

Разказах за това на Юла.

— Завиждаш му, че е възпитан добре — присмя ми се тя. — И че е по-умен от тебе.

Сигурно беше така. Но не биваше да ми се присмива. Обзалагам се, че ако и аз живеех в Братислава, щях да бъда още по-умен от него. Всъщност не му и завиждах. По-скоро ми изглеждаше глупаво.

Дори не и глупаво. Някак си се срамувах.

Веднъж, когато приказваше на една катеричка високо в короната на дървото, аз му казах:

— Ако искаш да видиш катерицата отблизо, не я викай. Скрий се някъде, не мърдай и не дишай, може и да слезе. Тя, ако искаш да знаеш, има такава опашка, дето хич не си я сънувал!

Владковата майка така мръсно ме изгледа, че предпочетох да изфирясам. А когато се скрих от погледа им, хвърлих към дървото една борова шишарка. Катерицата изприпка до края на клона, прескочи на другото дърво и дим да я няма. Чух как майка му казва: „Сбогувай се с катеричката — красавица“. А Владко вика: „Довиждане, довиждане“.

Мухльо!

Всъщност — нещастник.

После дойде случката с потока. Тъкмо си правех воденица. Това е едно мое развлечение. Винаги когато Йожо не ме вижда, правя воденици на потока. (Той пък ми ги разваля заради рибите.) И така — правех воденицата, когато изведнъж се появи Владко и закрещя с пълно гърло, за да надвие шума: „Добър ден, поточе“.

Знам, че съм глупав, но ми дожаля, а и срам ме хвана, че момчето раздава на ляво и на дясно поздрави, а никой не му отговаря. Аз не обичам да поздравявам почти никого. Идат ли насреща ми туристи, предпочитам да заобиколя през копривата, само и само за да ги избегна. А горкият Владко хаби гласа си, за да извика на потока „Добър ден“.

Та тогава вместо потока му отговорих аз. С отчетлив, ясен вик:

— Добър ден, Владко!

— Не говоря на тебе! — разяри се той. — Чуваш ли? Не на тебе!! — После сграбчи един камък и тресна с него готовата ми воденична.

Едва успях да се отдръпна. С три скока се намерих на брега. Настигнах Владо, защото той не може да тича. В този миг забелязах, че майка му седи на скалата и вие венец от троскот. Зарязах Владо и изчезнах. Дочух го обаче как реве и се оплаква.

Говедо градско, братиславско. Любител на природата!

Въртях се навън до късно вечерта. Прибрах кокошките, затворих прасенцата и започнах да майсторя под Марманец пейка. Всъщност само изнасях дъските и ги редях до скалата. Тогава бях още слабичък и не можех да забия краката. А не ми достигаше и воля, за да си легна без вечеря. Това реши съдбата ми.

— Ще те науча аз! — завъртя ми един шамар татко, щом влязох в кухнята. — Да гониш с камъни най-добрите ни гости!

Това надминаваше всичко! Смаях се. Значи с камъни! Аз?

— Измий си ръцете! — заповяда татко. — Среши се!

Исках да си доям вечерята, но татко не ме изпусна от лапите си. Отидохме в стаята на Владови да искаме прошка. Щом влязохме вътре, аз се заинатих. Знаех, че вече мога да си го позволя. Пред гостите татко не раздава шамари. Заинатих се и не гъквах. Напразно госпожата ми помагаше: „Я да видим, какво ще кажеш на Владко!“.

Нищо няма да кажа, защото съм се заинатил. Сега няма да кажа нищо, дори и да исках. Но аз не исках!

Майка му се върна при куфарите и продължи да опакова багажа. Владко седеше победоносно на леглото, а баща му пушеше до прозореца.

Сбогом тогава! Работата беше сериозна. Татко не знаеше откъде да ме подхване. Започна да ме хваща яд. Бях готов да се напляскам, но да продумам — не можех.

В последната минута една спасителна мисъл озари татко. Той ме познава и затова му е ясно, че ако съм се заинатил и не мога да говоря, то мога поне да се движа. Побутна ме напред и каза:

— Подай ръка на Владко! Мъжете се помиряват с подаване на ръка, а не като женорята с приказки. Хайде, за приятелството ви!

Направих три вдървени крачки и подадох ръка на Владо. А той магарето, дори се колебаеше! Но баща му също го побутна. Явно искаше да се прекрати опаковането на багажа.

Оттогава с Владко сме приятели!

И шоколад ми дадоха отгоре на всичко. Можеха сами да си го изплюскат, клеветници, катунари такива!

После в коридора татко ми зашлеви още един шамар — нещо напълно естествено.

Пък и имаше за какво, даже леко ми се размина.

Ето как започнаха годините на нашето приятелство. Наистина, най-добре се разбирахме с Владко през единадесетте месеца, когато не чувах нищо за него, но въпреки това всеки първи август поглеждах за розовата шкода.

Три дни Владо ми играеше страхотно по нервите. Точно както лани и по-лани. Продължаваше да обича природата. Даже нещо повече — обожаваше я.

Обожаваше значи той природата, а него пък от първата среща започна да го обожава едно куче, за което до сега не съм споменавал, а и сега не знам точно да кажа. Не знам как се казва, нито чие е, нито какво умее. Една сутрин го намерих да скимти от глад пред хижата. Нахранихме го и сега не иска да си отиде. Страж и Бой първи откриха, че песът е тъп като галош и няма смисъл да чакат нещо свястно от него. Затова му позволяват всичко. Дори може да яде заедно с тях от една паница, а това никой по света не би си позволил. Спи сгушен до Страж. Веднъж, когато едно коте се опита да направи същото, за малко не се венча със смъртта. Иначе песът е тих и скромен. Какво друго му остава след като не е нито голям, нито красив, нито умен?

Единствено мама не вярва, че е глупак. Глупците, казва, не са скромни. Е, това не знам.

Когато на първи август кучето видя Владо, сякаш откачи. Още докато Владо поздравяваше планините и горите, то легна в краката му и сложи носа си на обувките му, което на кучешки език значи, че става пълен роб на този господар.

Когато Владо се пробуди от поздравите и откри кучето в краката си, побледня и не посмя да помръдне. Изсвирих, за да не стане пак лошо и току-виж гостите обърнат шкодата и избягат. Кучето не ме послуша. Тогава Владо събра кураж, заприказва му мило и аз се уплаших, че кучето ще се разтопи от щастие. То се увиваше около краката му, подаваше непохватно лапите си, тъничко скимтеше и се опитваше да лизне ръцете на Владо. Такова нещо не съм виждал през живота си. И изглежда не само аз. Цялата хижа наблюдаваше мълчаливо този изблик, докато Владо започна малко да се възгордява. Толкова бях слисан, че се питах дали кучето не е негово. Глупав въпрос, наистина.

Как би могъл такъв клетник да дойде пеша чак от Братислава?

От този ден кучето не изоставяше Владо дори и нощем. Спеше пред вратата му, защото не го пускаха в стаята. Естествено. То имаше и бълхи. През деня играеха заедно, Владо го учеше най-различни неща и изобщо — правеше с него каквото си ще. Не можех да си представя какво ще стане с кучето, щом си отиде Владо. Сигурно ще тръгне за Братислава по следите на розовата шкода. И някъде по автострадата ще загине от жалка смърт.

Но напразно си блъсках главата, всичко свърши иначе.

Играехме си в прерията. Разбира се, кучетата бяха с пас. Отначало искахме те да бъдат апаши, а ние да ги преследваме, но не се получи нищо. Кучето не го бива за апаш. Тогава се разменихме и апаши станахме ние. Защото кучетата дори не умеят да се крият. Щом ги подгонехме, те ни изчакваха и край на играта.

Събрахме, значи, кучетата и им обяснихме, че ние сме апаши, а те — стражари. Бернардините разбраха, но оня малък хапльо все се мъкнеше подир Владко. Настъпих го по лапите и му креснах, че ние сме истински апаши и че те трябва също да ни ловят наистина, ако не искат да ги надупчим с патлаците си.

— Мене ме гонѝ, дръвнико — викнах право в очите на кучето, — щом ти е толкова мил Владо! После можеш да го боготвориш колкото щеш!

След уговорката ние закрещяхме ужасно и побягнахме. Кучетата с лай се спуснаха подире ни. Аз криволичех из прерията, докато бернардините не ме спипаха. Повалиха ме, притиснаха ме до земята и аз се предадох. Когато най-после престанаха да пъхтят в ушите ми, чух как Владо хълца и нарежда. Показа ми крака си, на който личаха два реда от остри зъби. Дори не кървеше.

— Ухапа ме мръсникът! — крещеше той злобно.

Кучето стоеше до него, превърнало се в безчувствен камък.

Боже господи, обожавам такива страхопъзльовци — посерковци! Така ги обожавам, че с най-голямо удоволствие бих ги ритнал по задника.

— Хайде, не се лигави — казах мило на Владо. Въпреки че вече не се оплаква, сигурното си е сигурно. — Нали нищо не ти направи. Истинските стражари щяха другояче да те наредят.

От играта вече не излезе нищо. Прибрахме се. Ние тримата си вървяхме съвсем обикновено, лигльото Владо накуцваше (!), а кучето беше тъжно като хипопотам, защото господарят му не го забелязваше. Поне не го руга повече. Нито го би.

Все пак Владо не е такава мръсна душица, както ми се струваше, помислих си аз. Кученцето го ядоса малко, но ядът му се изпари бързо.

Ала този път не улучих.

След обяда Владо излезе от столовата, уж на разходка. На два метра подир него вървеше кучето. Въртеше опашка, повдигаше лапи и всячески му се умилкваше отдалече.

При ледника Владо спря и се извърна.

— Е, какво има, шмекер такъв — заговори той сладко към приятеля си, — защо не дойдеш по-близо? Я виж какво ти донесох.

Кучето, много щастливо, притича. Но в същия миг то изскимтя жално, побягна, блъсна се в ледника, падна и ужасно зави. Пъхаше глава в тревата, удряше я с лапи и нареждаше като човек. Мигом бях при него. Видях, че цялата му глава е червена. Не от кръв. От червен пипер! Нашият собствен червен пипер от нашите солнички в столовата!

Ах, пор гаден, смрадлив, виж какво е измислил! Как подло си отмъсти на кучето! Толкова подло, че не биха могли да го измислят и сто змии, събрани на куп.

Изкъпах кучето в басейна и го пуснах да повърви, за да видя дали не е ослепяло. Отначало така ми се стори, но после, когато сълзите му промиха всичкия пипер, то бавно пристъпи към мене. Разбрах, че вижда доста добре.

Преди вечеря кучето срещна Владо около хижата. Спря се и го загледа от пет метра разстояние. Владо почна да го мами и да му показва празните си ръце.

Мисли си подлецът, че щом той е без характер и другите са като него.

Гледах го от Марманец.

— Ако и сега отиде да му се подмилква — казах на Габка, — така ще го напердаша, магарето, че ще ме помни цял живот.

— Не го пердаши — молеше Габка.

— Ще го напердаша — треперех аз целият.

Но кучето, макар и глупаво, показа характер. Не помръдна, само ужасно тъжно гледаше към Владо. На лапите си можеше да заповяда, но на очите, не. Познаваме това. И го признаваме. Имаше защо да му е мъчно. Не за очите. За предателството и за коварството.

Владо ритна в пясъка и си отиде.

Същата нощ кучето не спа при Страж, а на сутринта не дойде да яде. Не се показа чак до вечерта и тогава ми стана ясно, че повече няма да го видим.

Когато се стъмни и осите заспаха, аз отидох на тавана, взех в един парцал цяло гнездо и през прозореца го хвърлих в стаята на Владо.

Добър вечер, всички! И лека нощ.

Сутринта всички бяха изпожилени.

Но този път Владо дори не гъкна.