Клара Ярункова
Братът на мълчаливия вълк (17)

Убиха стария рогач! Вече няма да се блещи на татко иззад дърветата, нито да надзърта в колата му. Вече няма да угася електричеството в цялата хижа, защото не може да изпотъпче резервоара. Застреляха го.

А татко, на когото той създаде толкова ядове, не иска да иде да го види. Две години придумваше чичо Ридзик да му устроят хайка, а когато сивото прасе е мъртво, ругае и мърмори, че не иска да има нищо общо с това. Точно както едно време, когато Юла колеше петлетата на Крампулка. Не искаше да има нищо общо, но от месото яде. Аз пазех да не дойде Габка, затова видях как петлетата скачат без глави, целите облени в кръв. На Габка казахме, че ги е грабнал ястребът. Тя си поплака и почна да оглозгва пилешката кълка. Единствен, който изобщо не можа да яде пилешко, бях аз. Когато мама каза на татко да заколи петлетата, той отвърна: „Не мога, имам жалостиво сърце“. После тя му се смееше. Но стомахът ти си го бива. С мене изглежда е обратното. Сърцето ми не е толкоз жалостиво, но стомахът ми е слаб. Издържах да стоя на поста си, защото се боях, че ще дойде Габка. Но да ям не можах.

С рогача се получи същото. Татко непрекъснато съскаше срещу него, но не можеше да го види застрелян. Аз пък исках да го спася, но като не успях, искам поне да го видя за последен път.

Вечерта под одеялото проклинах училището. То бе виновно, че не можех всяка втора сутрин да вземам кучетата, да обикалям с тях гората и да прогонвам с лай дивеча на немците. Една седмица те само чакаха на пусия, не застреляха нищо и аз вече си мислех, че Стареца има достатъчно ум и сам се е укрил в Микулашкото землище. Но на него, нещастника, умът му беше само да си прави шеги с татко, но не и за сериозни неща. Или поне не му стигаше, за да надхитри горския Ридзик.

За Ридзик също си мисля нещо.

В сряда вечер нашите кучета не спаха у дома и аз много се радвах, че сами са тръгнали да скитат и да плашат животните. Не отидох да ги търся, нито позволих на Габка да вика Бой. Нека се понатичат. Искам да видя онзи елен, който няма да се уплаши от гласищата им и не избяга през девет земи в десета!

В четвъртък, на връщане от училище, ме чакаше само Страж, но чак при автобуса. Посрещна ме, но не искаше да носи нищо и непрекъснато тичаше напред — караше ме да побързам. Подозрително беше, че и Габка не ме посрещна със своите новини. В кухнята научих защо.

Бой лежеше на килима, целият трепереше, скимтеше и показваше на всички дясната си предна лапа. По козината имаше засъхнала кръв, а лапата му беше много отекла.

— Счупена ли е? — разглеждаше я татко. — Но откъде се взима тази кръв?

— Да не го е ухапала змия? — разсъждаваше Юла.

Уплашихме се, но мама каза, че не може да е змия, защото в края на август, на Вартоломей, всички змии се връщат в дупките си. После земята се затваря и ако някоя змия е била непослушна, вече не може да се вмъкне в дупката си, а погива от жалка смърт някъде из храсталаците.

— Може да е била точно такава — казах аз. — Останала е и броди навън.

Само че едва ли е така. Нощите вече са доста мразовити, а когато на змията й е студено, тя отслабва, няма отрова и дори да те ухапе, не е опасна.

— Иди в сайванта да избереш дъсчици — късаше татко превръзки от една стара кърпа.

— Две, нали? — Щом лапата е счупена, трябва да се пристегне между две дъсчици.

— Не, само една — почна да преглежда татко лапата, а Бой виеше с цяло гърло. — Подутината не бива да се притиска с дъсчица. Само ще подложим една отдолу, ще полеем раната с йод и ще я превържем.

Е, много мило, с йод! Дано само не ръфне някого от болка!

— Бягай да вдигнеш телефона — нареди татко, когато се върнах от сайванта.

Не ми се искаше да пусна лапата на Бой. Тъкмо щяхме да я намажем с йод. Но телефонът звънеше, звънеше и не спираше, така че Юла ме замести и аз се втурнах в стаичката.

— Ало!

— Дюро, ти ли си? — изломоти чичо Ридзик. — Кажи, значи на баща си, да затвори тия разбойници някъде в мазето, защото ако още веднъж ги мерна в гората, ще ги застрелям на място! Днес сутринта пуснах малко сачми под носа на единия. Засега само под носа. Ама от утре край на майтапите! Кажи на баща си. Разбрахме се, нали!

— Да, под носа! — викнах аз и обърнах слушалката така, че да се чуе гласа на Бой. Изглежда вече го поливаха с йод.

— Какво става там? — попита горският.

— Натрошили сте крака на Бой с вашите сачми! — изкрещях аз. — Така да знаете!

— Дюро, не си играй с мене! — закрещя и той. — Пуснах му ги под носа! Не съм сляп, видях точно къде удариха. В една скала! Само малко прах се вдигна и скалата се пръсна на всички страни! Не ме ядосвай, момче!

На телефона дойде татко. В кухнята беше тихо, Бой си почиваше и непрекъснато размахваше намазаната с йод лапа. Веднъж дори я помириса, но после я остави на мира. Габка й правеше вятър с учебника ми по история.

Татко се върна от телефона сърдит.

— Слушай, разбойнико! — извика на Бой. — Трябвало е да ти нашарят задника със сол, та веднъж завинаги да запомниш, че няма за какво да се мотаеш из гората! Дай насам!

Той безжалостно опипа лапата му и като разбра, че наистина е одраскана само отгоре, изхвърли дъсчицата през прозореца, а превръзките напъха в печката.

— Ще те науча аз! — ядосваше се татко. — Резнала го лекичко някаква гранитна люспица, а той вдига такава олелия, като че ли умира! Марш навън!

Бой не можеше да разбере внезапната промяна. Дори и не се канеше да става.

— Чуваш ли?! — крещеше татко. — Да те няма!

А за Ридзик си имам едно наум. Кракът на Бой от нищо не е отекъл. Ридзик наистина е способен да удържи на думата си и да застреля нашите кучета. Само защото посплашват малко дивеча и след това елените не го чакат точно там, където води чуждестранните убийци. Нали ако не беше Ридзик, старият самотник никога нямаше да попадне под мушката на немците. Той им го е поднесъл на тепсия! Такава мръсотия нашият Йожо никога не би направил. Който иска да ходи на лов при него, трябва да си търси дивеча сам. И в никакъв случай няма да покаже на някакви си чужденци тъкмо най-мъдрия рогач в целите Ниски Татри! Това няма да направи в никакъв случай!

Застреляха Стареца доста далече от хижата, някъде около Камзичка долина. Не разбирам какво е правил в нея. Долината е по-надолу от нас, далеко от пътищата, в планината. Ходил съм там няколко пъти. Горското стопанство има ловен заслон. Ключа пазят Ридзикови и в него може да влезе само онзи, когото чичо Ридзик вземе със себе си. Наскоро го боядисаха със зелена и жълта боя, за да се харесва на чужденците. Дори срещнах едно момче от селото, което за десет крони носеше в заслона стара мечешка кожа и препариран глухар от дома на горския. Около глухаря кръжаха молци, а перцата по него едвам се държаха.

Та край тази Камзичка долина падна самотният Старец.

Вечерта ловците не се върнаха у дома. Бяха се уговорили с татко, че когато уловят елена, ще останат да спят в Камзичка, а на другия ден ние трябва да им отнесем всичко, което предварително бяха написали на едно листче. Вече се надявах, че такъв ден изобщо няма да дойде и изведнъж в петък вечерта ги чакаме. Веднага разбрах, че не е на добро.

Сутринта татко ми каза:

— Побързай от училище, ще отидеш в Камзичка долина да отнесеш някои неща. Събота е, ще преспиш там и в неделя ще се върнеш.

Ще отида, защо не. И без това искам да видя горкия плешивец.

Когато се върнах в къщи и видях двете натъпкани раници и торбата с шишетата, казах:

— Е, ако мислите, че мога да ги отнеса, моля, заповядайте! Да ги повдигна не е по силите ми, но ако ме натоварите като муле, колко му е, ще ги нося!

— Я стига си плещил — даваше ми мама да ям. — Ще дойде готвач от Брезно, той ще вземе по-тежките неща. За тебе е само малката раница.

Така значи! Ще видим какво още ще си поръчат. Готвач!

— Вярно! — плесна ръце мама. — Сега трябваше да дойде с автобуса.

Наистина с автобуса пристигна някакъв господин. С шапка, дълго палто и половинки обувки. Сигурно това е готвачът. Пристигнаха и две жени, но те тръгнаха към работниците. През целия път в автобуса господинът не каза нито дума, а аз не съм свикнал да изчаквам хората. Вървя по-бързо от тях и сега пак изпреварих всички.

— Той ще е — каза татко и отиде да го посрещне.

След малко двамата седнаха в столовата. Готвачът си поотпочина, не поиска да хапне, само изпи една бира и тръгнахме.

Колкото пъти съм виждал нарисуван готвач, той винаги е бил дебел и аз бях почнал да си мисля, че това са просто измишльотини. Но изведнъж от Брезно пристига готвач и то дебел. Да беше от Братислава или от Банска Бистрица, нищо нямаше да кажа, а той е от нашето Брезно — и пак тежи навярно сто килограма.

Товара си носеше добросъвестно. Само килна шапката си назад, за да може ветрецът да охлажда потното му чело. Връзката на едната му обувка се беше развързала, но той не можеше да я види.

— Да не си настъпите връзката — реших се да му кажа аз, защото не ми се струваше нормално да вървим, без да си продумаме.

— Зарежи я — каза той, но доста по-грубо.

Готвачът млъкна, само дето фучеше като десет глигана, които ровят картофена нива. Вървеше с широка мечешка крачка и размахваше като крила полите на разкопчаното си палто.

— Брей, да му се не види, не можеха ли да си приготвят печено на шиш в хижата? — засумтя той. — Поне паралии ли са?

Не знаех. Но колите им си ги бива. Опел и мерцедес.

— Това нищо не ми говори. При тях всяка шушумига има лимузина. Мангизи дали имат. Валута! Щото, господ ми е свидетел, няма да се отърват без нищо.

Имаше право. Не е луд да бие толкова път за нищо и то с балтон!

— Ако ви е горещо — казах — да ви понося палтото.

— Откъде на къде? — учуди се готвачът. — Сега не мога да го съблека! Изпотен ли си, веднага настиваш.

Попитах го дали познава Риачековци от Брезно.

— Как да не ги познавам! — засмя се той така гръмогласно, та чак планините се изкикотиха в отговор. — Самият аз съм Риачек! Най-известният от всички брезненски Риачековци!

— А деца имате ли?

— Разбира се. Двама сина, единият завършва за инженер.

Значи не е той. Риачековци, у които живее Лива, имат момиче, Ливина съученичка.

— А има ли много Риачековци в Брезно?

— Е, има няколко — надува се готвачът, — ама много от тях отидоха да подсилят Братислава.

Не исках да разпитвам повече, но готвачът се замисли и след малко повдигна дебелия си палец:

— Единият е, дето падна във войната. Другият, Само, си е тук. Мартин е директор някъде в Хорехрони, а на брат му, Пальо, винаги му е работило добре ченето, целият град държи в ръцете си. На мене обаче нищо не може да ми се случи, Пальо ми е втори братовчед.

Ние вървяхме и готвачът изреждаше все нови и нови Риачековци, докато от двете му ръце останаха само два пръста. Изведнъж той спря, забоде очи в мене и каза:

— А какво общо имаш ти с Риачековци?

— Нищо — застинах аз, — питам просто така.

— Как нищо? — додяваше готвачът. — Разпитваш, а после нищо!

Хиляди пъти съжалих, че подхванах този разговор. Сигурно му изглеждаше подозрително.

Нима мога направо да запитам къде живее Ливка и дали я е виждал? Та после да ми подмята глупости, например както Юла? Или да й каже в Брезно, че съм разпитвал за нея!

Всъщност — какво ще да стане, ако й каже? Понякога сигурно и на нея й е мъчно, а така поне щеше да знае, че тук не сме я забравили. В къщи още не си е идвала. Нямаше късмет да се разболее, а почти всяка събота и неделя валеше. Само днес е горе-долу хубаво.

Завладя ме страшната мисъл, че тъкмо днес Ливка може да си отиде в къщи.

— У Риачекови живее Лива Смържова от Партизанската хижа — изтърсих, без да размишлявам аз. — Затова питах.

— Аха! — засмя се кръглото лице. С нищо не издаде, какво мисли. — Познавам я, познавам. От хижата под Дюмбер. Тихо момиченце. Тихо като планината.

Гледай ти! Как ме изненада този човек! И колко хубаво го каза: „Тихо като планината“.

На пътя ни се изпречи малко голо хълмче. Ненадейно духна леден вятър, повдигна шапката на готвача, описа с нея висока спирала и я запокити на земята. Едва догоних шапката.

Не можах да сдържа смеха си. И Лива е толкова тиха. Като планината.

Зад хълмчето започваше ново възвишение, последното.

— Знаеш ли дали носим подправки? — попита готвачът, когато излязохме на една полянка — Камзичката долина.

Не знам. Какво ме е грижа мене за подправките?

— Най-важното е да има сол, лук и сланина — обмисляше готвачът.

Къде ти, най-важното е да има бутилки! Познавам ги ловците.

Огледах поляната. Къде е еленът? Тук го няма. Само ловците седят по стъпалата на жълтата веранда, един даже лежи, прикрил лицето си с шапката. Когато ни забелязаха, всички наскачаха и подвиквайки шумно, разтовариха багажа от гърбовете ни.

— Отиваме да го донесем — подкани чичо Ридзик ловците. Готвачът си върза престилката и каза, че сам ще отиде на място да избере месото за печене, сърцето и не знам какво още. Аз незабелязано изчезнах в гората. Трябваше да нося един съд за дреболиите. Как не! Хич не ме е еня, помислих си поне така грубо, както каза преди това готвачът.

Домъкнаха елена. Беше той, рогачът. Очите му бяха отворени. Гледаше с тях, като през гъста мъгла. Сърцето му беше голямо и тъжно, простреляно на две места.

Готвачът разрови хубаво жаравата, изнесе от заслона някаква маса и започна сръчно да реже лука. Аз му носех дърва и приклаждах огъня, за да се натрупат въглени. Когато приготви и сланината, той взе един голям нож и разряза сърцето. Отдолу, почти наравно с дъската, нещо скръцна. Готвачът изтри ножа си. Беше ощърбен. Ощърбен от куршум. Двата са преминали, а третият е заседнал в сърцето на Стареца.

— Е-е-е, гутер шисер^[1]! — закрещя готвачът и показа куршума на господата, за да се зарадват, че и трите изстрела са попаднали точно в сърцето.

Аз взех куршума, измих го и го скрих в джоба си.

В заслона свиреше транзистор. След като подготви всичко, готвачът заби по средата на огъня триножник и окачи котлетата. Сега радиото трябваше да засвири акордите, сега, когато слагахме на огъня храброто сърце на елена.

Ловците дойдоха и почерпиха готвача с вино. Наляха и на мене.

— Пийни си, Дюро — подбутваше ми чашата чичо Ридзик. Държеше я така, че трябваше да отскоча, за да не излее виното в обувките ми.

Изпих я. Беше ми студено.

После ловците се захванаха с елена. Така подпряха главата му, че отстрани изглеждаше сякаш е заспал. Когато го приготвиха, те застанаха около него, наловиха се заедно с горския около гърлото му и нещо му пяха. После се снимаха край него, а после само един от тях, този, който го бе застрелял. Дояде ме, че е тъкмо високият, най-младият от всички. На него никак не му се пиеше и изглежда най-много му се щеше да приклажда заедно с мене огъня. Само че ловците не го оставяха на мира, крещяха около него и непрекъснато искаха да го подхвърлят във въздуха.

Вече се стъмни, а сърцето все не омекваше. Чак когато се показа червената месечина, готвачът извика:

— Чиниите, горски, давай чиниите!

Бях гладен и хапнах малко печено месо с хляб. От сърцето дори не вкусих. Нека човекоядците ядат сърцата на разумните същества! И напук си пийнах вино от едно шише край огъня.

След вечеря готвачът изнесе на верандата запалена газена лампа, окачи я на един гвоздей, донесе масата, която беше край огъня и почна да приготвя шиш кебапа за утре. Не от елена, а от свинското, което донесохме. Аз чистех картофите и ги режех на кръгчета. Гледах как в светлината на лампата дъхът ни се превръща на големи облачета пара и непрекъснато си духах на пръстите.

— Майко мила — потропваше готвачът така, че верандата тътнеше, — само да не ни затрупа сняг! — и гаврътна почти половината от шишето.

Накрая месечината се измъкна от примката на дърветата, побледня и надзърна с кръглото си лице към нас.

Господата пееха около огъня, а после почнаха да прескачат жаравата. Всъщност започна чичо Ридзик. Скокът му беше успешен, само петите му тупнаха лекичко на крайните въглени. Това подмами останалите.

— Гледай, гледай! — сръга ме готвачът. — Само ги гледай! — Сложи ръце на кръста си и светнал от радост, зачака някой от ловците да падне в огъня.

Не чака дълго. Вторият от тях скочи също като чичо Ридзик, само че не можа да запази равновесие и бавно седна в жарта. Готвачът се запревива от смях като гледаше как всички гасяха с ръце синкавите пламъчета по панталоните на скачача.

— Защо им е готвач — едва си поемаше дъх той, — като сами ще се опекат на жар по словашки! Трябва да им вземем петстотин долара надбавка за изключителното преживяване! И още сто, че им свети месечината, голяма като пъпеш! Кога друг път някой фабрикант ще има възможност да си опърли задника на месечина?

И той се смееше, смееше се и пресмяташе колко долара би могло да се вземе от чужденците, ако онзи наистина се бе опекъл, а останалите го бяха изяли.

— После ще можем да пропагандираме Словакия като земя на людоедите. Това вече го няма никъде по света! Знаеш ли колко хора биха дошли тук, за да опекат своите търговски партньори? А също съпругите и съпрузите си? Щяха да ни затрупат с валута! Ей богу, казвам ти, щяхме да се натъпчем с пари!

Аз се смеех, но готвачът изведнъж стана сериозен:

— Интересно, кой ще ми плати! На шефа му наредиха отгоре, а той заповяда на мен. Всеки обича да заповядва, само че после няма кой да плаща.

— Ами сигурно вашият шеф — казах аз. Предполагам, не си въобразява, че ще плаща татко?

— Той ли? — тресна готвачът по масата с парче свинско. — Той най-много да ми удържи два дни от отпуската, задето съм ходил тук на излет!

— А вие не му се оставяйте!

Наистина, за него това не е никакъв излет. Да мъкне раниците на ловците, а отгоре на всичко да готви и през нощта!

— Нека само се опита! — кълцаше готвачът със сатъра. — За всеки случай от тези ще си взема сам парите. И с мерцедеса ще ме свалят долу!

Какво пък, спокойно могат да го откарат.

В заслона имаше пет двуетажни кревата. Ние с готвача заехме крайния, до вратата.

Качих се да опитам горното легло. Сламеникът и зелената възглавничка бяха натъпкани със сено и целият креват миришеше като в края на учебната година, когато със свидетелство в ръка чаках автобуса не на спирката, а в някоя купа сухо сено край пътя…

Тъкмо исках да скоча на крака, когато за щастие се усетих, че лежа на втория етаж! Заслонът се тресеше и ми трябваше доста време, докато загрея в тъмнината, че това е от хъркането на ловците. Надвесих се от кревата. Под мене готвачът дишаше тихичко и равномерно. Но само той! Останалите бяха пуснали така ужасно банцигите си, че не можах да се сдържа и се разсмях на глас. Тихо се смъкнах от леглото и отворих вратата. Несмазаните панти проскърцаха, някой се размърда, но аз вече бях навън.

За щастие вечерта легнах облечен.

Не знаех колко е часът, но сигурно е било късно, защото месечината се спускаше вече зад планината. Жаравата бе полята с вода, а мъртвият елен лежеше тих и изоставен на полянката. Гледах го и ми се струваше, че всеки миг може да размърда глава, да стане и да стъпче котлетата на онзи господин, който му бе прострелял сърцето. Или да надникне през прозорчето на хижата и да потърси дали го няма татко, за да му скрои някакъв номер.

Седнах на стъпалото и в същия миг онемях. Гордите рога стърчаха към небето и като в клещи стискаха бялата месечина. Тя не можеше да се откопчи от тях и бавно, покорно се отпускаше върху мъртвото чело на елена.

Сърцето ми не е жалостиво, бях спокоен, само дето не можех да преглътна. Нещо ме болеше в гърлото. Искаше ми се тук да е Лива, за да не бъда съвсем сам със Стареца. За да може и тя да го види с бялото сияние на челото.

Зад гърба ми скръцна врата. Излезе главният стрелец, увит в одеяло. Отначало той се изплаши, после се прозя и приседна до мене. Щом забеляза рогата с месечината между тях, той също онемя.

— Ах, ах, шьон^[2] — завъздиша той.

Това ми развали настроението. Не исках да чувам никого.

— Зо айн гич — обади се той отново. — Гич^[3], разбираш ли?

Не разбирам! Но едно ми е ясно: и ти си обикновен дръвник!

Станах, оставих вратата отворена и тихо се покачих на кревата.