Клара Ярункова
Братът на мълчаливия вълк (25)

До вечерта не откриха Яна.

Около девет часа доведоха насила Вук.

Оттогава стоеше в стаичката, гледаше в тъмнината и не проронваше дума. Беше облечен с мокрото яке, само обущата си събу още вечерта, когато видя, че Габка развързва връзките им. Татко му сложи един стол до прозореца, а Юла донесе чай.

— Йожко, пийни си малко — молеше го тя, — поне глътка, Йожко.

Юла посъветва татко да му налеят в чая ром. Така, казва, щяла да поотслабне мъката, заседнала в душата му.

— Да може да поплаче — наля тя още една чашка ром в чая, — да може да пророни поне няколко сълзи, сърцето му ще се очисти от най-черната скръб.

И отново, за кой ли път, уговаряше Вук с чаша в ръка. Най-после той се обърна, погледна Юлка и на една глътка изпи целия чай. За първи път от сутринта слагаше нещо в устата си.

Отидох да попитам Юлка какво ще стане, ако мъката, заседнала във Вук, не се очисти.

— Сърцето му може да окаменее — каза, — но той е млад, още е момче, ще му олекне като се изплаче.

— Няма да се изплаче — уплаших се аз, защото си спомних колко тъжен беше Вук, когато Яна не дойде през лятото, но дори тогава не плака, а отиде самичък в гората.

— Не се страхувай — каза замислено Юла, — плачът е дар, даден единствено на човека. Но само истинският човек може да плаче.

— Какво, плачът е дар?!

— Да — кимна тя, — голям дар. Помага на човека да преживее всичко. И да продължава да е жив дори след такива нещастия.

Никога не съм чувал Юла да говори така неясно. Исках да науча нещо повече, но тя не каза друго, а аз не знаех как да я разпитвам по-нататък. Само едно нещо ми дойде наум, докато гледах спокойното лице.

— Не ти ли е мъчно за Яна?! — извиках.

— Тихо, Дюрко — кимна тя към стаичката. — Страшно ми е мъчно за Яна. Но много повече за Вук. А най-много — за майка й и за баща й.

Представих си как утре ще дойдат родителите на Яна. Вече им изпратихме телеграма. Утре ще дойдат!…

— Това ще бъде най-страшното — прошепна Юла и аз нищо, нищо, нищичко не можех да кажа.

В кухнята пак дойде пияният турист. Не знам как се казва, но го познавам, често ходи на Дюмбер.

Хората седяха в столовата и чакаха Нова година. Мисля, че никой не спеше. От нас само Габка. Юла я сложи в своя креват. И от гостите едва ли някой спеше. За вечеря Юла сготви зеле с наденици, а после само поднасяше студеното ядене на всеки, който беше гладен. Татко не наливаше ни вино, ни други напитки в малките маши. Остави всички шишета на масичката до телевизора, на телевизора постави голям поднос с чаши, така че всеки да си взима каквото му трябва и сам да си записва сметката. Сега никой няма да вземе да ни излъже! И да ни излъже — махна с ръка татко — нека му тежи на съвестта. Хората седяха, попийваха си, но никой не пееше и не пускаше музика.

А онзи мъж, един от четиримата, които тръгнаха за лавината заедно с нас, час по час влизаше в кухнята и всеки път все по-пиян минаваше в стаичката, а след това помежду ни отиваше до кревата, където лежеше мама, както си беше облечена от сутринта, без да си свали дори престилката.

— Чуйте ме, майко — приклякваше той до кревата, — не плачете. Чувате ли ме?

Не плачете, казваше, а по страните му се стичаха сълзи.

— Не бива да се измъчвате заради това писмо.

Вече знаеше с какво не може да се примири мама — задето сама писа на Янините родители, че кани Яна, задето е трябвало да внимава за нея, а не е внимавала. Бедната ни мама си е втълпила, че тя е виновна за всичко, че ако не беше тя, Яна щеше да живее. Когато в два и половина се върнах, мама припадна, а аз и Юла трябваше да я свестяваме с оцетни компреси. Оттогава лежи изтощена от плач и не иска да доживее утрешния ден, за да не поглежда в очите родителите на Яна.

— Тъй й било писано, майко! Вие сте само оръдие на съдбата — хвана я за ръка гостът. — Чувате ли ме? — наведе се съвсем близо до лицето й, — трябвало е да напишете писмото! И да не сте го написали, съдбата щеше да я настигне другаде. Никой не може да промени това, което е написано в книгата на съдбата! Никой на тоя свят!

Погали мама по лицето и бавно се изправи на крака. Помогнах му. Беше доста пиян, но аз знаех, че това, което казва, помага малко на мама, то помагаше и на нас, останалите, и може би действително всичко беше така, както казваше той.

Разбира се, мама не може да е виновна за смъртта на Яна. Нито Вук! Той просто я обичаше, а това не е никакво престъпление! Не е престъпление и това, че искаше да й покаже къде живее, че искаше да й покаже горите, сред които е израсъл и сред които искаше да живее с Яна, като стане лесничей. Познавам Вук и съм убеден, че всичко, което прави, го прави истински, и че истински много обичаше Яна.

Като стана, гостът се обърна към нас. Вдигна ръка и тържествено каза:

— Природата е силна. Тя дава живота, тя го взема. Днес е взела от вас. Покорете й се! Имала е право. Никой друг няма право да взема живота, но природата — винаги! И би трябвало малко да поспите. Поне вие, момчета.

Погледнах го ужасен. Да поспим? Вук?!

— Знам аз — поклащаше той тежката си глава, — знам. Всичко знам.

Хвана се за вратата и излезе в кухнята.

В стаята пак настъпи тишина. И аз отново почнах да мисля за Яна. Дори да не исках, не можех, бях безпомощен, всички мои мисли се устремяваха в студената нощ — там под лавината.

Не можех да не мисля за Яна, когато слагах цепеници в печката, за да бъде топло до сутринта. Не можех да не мисля за нея, когато Юла ми даваше чай. Не можех да не мисля за нея, когато с ужас си представих, че ще легнем да спим под топлите одеяла…

Насилих се да мисля за Юло Мравец. Планинската служба го откара с шейна до селото, а оттам — с линейка в болницата. Натрошен е, но все пак живее! Юла ми разправяше, че когато го карали покрай нас, мама изтичала при него, а той почнал да вика, че не е виновен за нищо. От вълнение му станало толкова зле, че по устните му избила кръв. Юла искала да му налее в устата ром, за да не усеща така силно болката, но той стиснал зъби и извърнал глава. Зная, Юло мрази алкохола. Изпотените спасители пийнали и бързо, но внимателно, продължили пътя си.

Кой знае какво му е на него, горкия. Освен от болките, навярно и той се измъчва като мама. Че е измислил Козия рид. Но кой можеше да предположи? Кой можеше да знае какво ги чака там?! Нали никой, нито татко, нито Смържови не си спомнят да е падала някога лавина под Кози рид. По склона на Дюмбер падаха често, от Ганел също. Лани там една огромна лавина изпочупи гората и до сега си личи откъде е минала. Но под Кози рид лавини никога не е имало.

И все пак, все пак, по-добре да бяха отишли другаде. По-добре Юло никога да не бе се досещал за Кози рид.

Как изобщо се е сетил за него? Та нали е само едно такова мъничко странично баирче, а не някакъв голям хребет, като Ганел или Баран. И е по-стръмно, и е голо, изложено на вятъра, да се чудиш как се е задържал по него толкова сняг.

Неколцина от подбрезовската група си заминаха вечерта, защото Анча плачеше и искаше да отиде при брат си. Упрекваше се, че не си е заминала веднага с него, но нали тогава всички вярваха, че колкото повече души работим, толкова по-бързо ще спасим Яна. Самият Юло й заповяда да остане. Анча го послуша и замина едва вечерта с двете момичета и едно момче.

Другите момчета останаха и тъжно седяха на сламениците в общата спалня. В столовата тяхното кътче зад дръвчето остана празно. Как можеха да седнат там, когато Юло не беше сред тях, а Яна не беше вече между живите!

Сетих се как танцувахме в нашата стая. Скочих от столчето. Повече не можех да издържам при Вук и мама, не можех да издържам и при татко, който седеше и цели часове нямаше какво да каже. Поне да дойдеше пияният гост!

Седнах. Но след миг отново станах, хвърлих една цепеница в печката и отидох при момчетата в общата спалня.

Те седяха подпрени на стената и разправяха как се случило всичко.

От миналата година, когато в мъглата изгубиха един свой приятел (но го намериха), те ходеха в планината като предварително избираха помежду си някой, обикновено Юло Мравец, който водеше групата и всички трябваше да го слушат. Той решаваше кога и къде ще се ходи, в какъв ред ще се изкачват, за да не изостават по-слабите. Избираше пистите според възможностите на скиорите, определяше къде ще се съберат всички и на тренировъчните поляни прикрепваше по-слабите към по-добрите, за да ги учат. Ако Юло случайно го нямаше, командир ставаше някой друг, но никога Лайо. В хижата на него обикновено му правеха „мечка“, а отгоре на това, той пущаше по някоя и друга крона в общата каса. С „мечка“ се наказваше бунта, а с крона — ропота. Не се плащаше само когато роптаеше мнозинството. Тогава командирът свикваше старшините на съвет и понякога отменяше заповедта. По пътя към Кози рид се оказало, че Яна има нужда от треньор. Вук помолил Юло лично да се заеме с нейното обучение и то веднага, още при изкачването, за да не губят излишно време. И той знаеше, че Юло Мравец е много добър скиор.

— По по-леко, Юло, не я преуморявай — бил казал Вук.

— Остави това на мене — смеел се Юло и веднага почнал да запознава Яна със своята обикновена, но сурова школа. Учил я как да бяга със ски, как да диша правилно и как да се изкачва. И тъй като Вук му се бъркал, той го назначил за почетен командир и го изпратил напред с останалите.

— Смеехме се — спомняха си момчетата, — и за да бъде пътят ни още по-весел, започнахме да питаме Йожо за всичко. Той не знаеше задълженията на командира, но отговаряше остроумно.

— И на глупости — припомняше си Лайо. — Когато хорово го попитахме с кой крак да тръгнем — с левия или с десния — той заповяда: със задния. А когато Анча Мравцова поиска да узнае дали може да се върви с шапки, той каза: не! Бойните шлемове да се сложат по моя заповед!

— Така лека-полека изкачихме две трети от Кози рид и мислехме, че е достатъчно. После…

После никой не искаше да разправя. Никой не можеше да се сети в чия глава се родила мисълта да пресекат напреко склона, да се раздалечат на еднакво разстояние един от друг и спускайки се всички заедно, да започнат да отъпкват ската.

Първите четирима преминали безпрепятствено по една и съща следа. После излезли от нея, отишли в другия край на пистата и се приготвили за спускането. Тогава в долината се появил Юло Мравец и Яна, съзрял веригата горе, затичал се и почнал да вика нещо.

Лайо твърди, че викал „говеда!“, а лицето му било ужасено и злобно.

Ернест пък чул „гледай!“ и видял засмяно лице.

Не знам, но повече вярвам на Лайо.

Защото Ернест напуснал групичката пети, чул Юло и все пак тръгнал по водоравната следа след четиримата. Не изминал и десет метра, когато усетил, че снегът под краката му се движи.

— Хвърлих се по очи срещу склона, притиснах се в него с цялото си тяло, вкопчих се в него с ръце и крака, и после не помня нищо — почти изкрещя той, бледите му, опулени очи пробягваха по лицата ни, скочи, почна да рови в раницата си и после с треперещи ръце запали цигара.

— По-нататък не помня нищо, нищо! — продължи тихо той. — Бях пети… Пред мене четирима… и Юло крещеше…

— Стига, Ернест — погледна ме Лайо, — това не води до никъде.

Значи Юло викал… Да, и звукът причинява лавините. Помня, веднъж тук снимаха някакъв филм и тогава си направиха с динамит колкото искат лавини. Но с динамит! Не с човешки глас!

— Да знаехте — говореше Ернест, вече сам за себе си, — да знаехте какво е да нямаш нищо под краката си, само празнота и да чувстваш, че не можеш да се задържиш, че снегът не може да те задържи, разкъсва се и бавно…

— Стига!

Ернест не се задържал. Отначало по корем, после със страхотни премятания застигнал края на лавината. Лавината минала през клека, а той се уловил. Нищо не му станало, само се понатъртил и разрязал дясната си длан на някакъв остър отломък. Докато копал на лавината, дори не забелязал раната. И през нощта все още беше превързан само с окървавена носна кърпичка.

— Сядай, Ерно — каза му едно от момчетата. — Няма смисъл.

Искаше ми се да изкрещя: „Няма смисъл, няма смисъл! Сами сте причинили лавината, отрязали сте я. Не с някакъв огромен нож, а със собствените си ски. Вие, вие, вие сте виновни за всичко! Чудесно знаете, че така не трябва да се върви, дори човек да е сам, а камо ли когато под него има хора!“.

Повече не можех да стоя при тях. Предпочитах да бъда при мама и татко, защото по-добре беше да не се говори нищо. И при Вук исках да бъда. Станах и понечих да си тръгна.

Наистина, Вук!

— А къде беше брат ми? — попитах.

— Там горе. С нас.

Седнах отново. Кръвта застина в жилите ми и не можех да направя крачка.

Ернест допуши цигарата си. Лежеше по корем на сламеника, обгърнал главата си с присвитата в лакътя ранена ръка. Видях възелчето на носната му кърпа, напоено с кръв. Възелче на бяла кърпа със синьо по края — и ние имаме такава. И голямата подутина между редките, несресани коси на Ернест.

Исках да го докосна и да му кажа, че този разговор наистина е ненужен. Исках да кажа, също като онзи гост, че никой не може да промени съдбата и че лавината е била съдба на Яна.

Но колкото и да исках, не можех, не бях способен. Пред очите ми постоянно беше онзи техен разрез под Кози рид, началото на нещастието.

Защото ако им кажех, трябваше да кажа и на Вук, щом е бил горе с тях. А това е невъзможно. Невъзможно! Не би го понесъл никой. Нито той, нито аз.

После Лайо разправяше как спасили Юло Мравец. Докато викал, той се отдалечил от Яна. Лавината го подхванала с края си, затрупала го и вероятно почупила ребрата му. Но по щастлива случайност самите те го намерили след петнадесет минути. Преди още скиорите от насрещния склон да вдигнат тревога в Партизанската хижа, където е Планинската служба.

Търсили дълго онова, което открил детекторът. Цели два часа. И намерили — ските на Яна. И двете.

Било решено.

Вече никой не си мислел, че Яна е някъде другаде, изгубена и ранена, но другаде.

Копали звездообразно на още две места. Тъмнината била гъста и черна. Изтощените хора едва се виждали помежду си. След десет часа напразно търсене, мъжът от Планинската служба събрал капналите хора и казал:

— Продължаваме работа утре от осем сутринта. Моля всички да си идат по хижите. Към горната ще ви водя аз, към долната господин Трангош.

Като видял, че някои държат в ръцете си лопати, добавил:

— Инструментите ще оставим тук. Съберете ги на куп.

Хората стояли тъжно и не бързали, макар че малко от тях били хапвали нещо от сутринта. Тогава, изглежда, командирът се сетил за онзи, който си бе отишъл шумно, и казал:

— Планинската спасителна служба ви благодари.

Спомних си за Смържови и за „клончетата“ и вълнообразните линии, които Лива рисуваше по снега.

Лайо обърна часовника си към светлината и каза:

— След малко ще бъде полунощ.

Стана, а след него наставаха и другите. Само Ернест не помръдваше.

— След пет минути — наблюдаваше часовника си Лайо, — след четири… — погледна към Ернест. Всички насядаха бавно по местата си и повече не следиха минутите.

Излязох в коридора. Кучетата спяха. Не можех да ги упрекна в нищо. През целия ден бяха с нас на лавината, пъхаха се в тунелите, душеха, скимтяха и като всички нас, бяха безпомощни срещу снежната грамада.

Вратата на столовата се отвори. Няколко души с чаши в ръка отидоха в кухнята да честитят Нова година. След тях несигурно вървеше пияният. Запъти се направо към стаичката. И направо към мама. За миг постоя при нея, готвейки се да произнесе поздравление, но после размисли и не каза нищо.

Бързо взех едно столче и го сложих до кревата, за да остане по-дълго между нас.

— Аз пия, майко — седна той, — и имам защо. Мене никой не ме обича. Всичко ме разочарова… Знаете ли какво значи всичко? Това значи… Не само жена ми. Ех — прекара ръка по челото си, — много пих. Ама исках да ви обясня… че планината винаги ме утешава. За да не се сърдите на нея… тя е единственото сигурно нещо на този свят… единствената неизменност… — загледа се в мама и млъкна.

Видях, че и Вук го слуша.

— Днес не можете да го разберете — продължаваше той. — А на планината й е безразлично… Тя стои и ще стои все така една и съща, дори когато нас отдавна няма да ни има, нито нашите деца… Там е цялата работа.

Напразно се мъчиш, човече, мама не може да те разбере. Нито днес, нито когато и да било не може да се съгласи с тебе, защото тя не обича планината и открай време живее в нея насила.

— Мине, не мине, и планината взема своята жертва — повдигна рамене мъжът. — Днес взе момиченце. А по-добре да бе взела мене, стария пън. Отдавна сам се предлагам… Да, така е…

Отидох в кухнята, за да видя къде се дяна татко. Зърнах го през отвореното прозорче. Влизаше в столовата. На главата си имаше заснежен овчи калпак.

Значи навън вали сняг.

Хората се обърнаха към татко. Той спря за миг, свали калпака от главата си и каза:

— Желая на скъпите ни гости честита Нова година!