Клара Ярункова
Братът на мълчаливия вълк (7)

Отидох да изтупам одеялата от нашата стая. Разбира се, не доброволно. От възпитателни съображения. За да не изгния от мързел, докато навън вали. Или да не свърша на бесилката, защото мързелът ражда всички земни грехове. Това са все мамини поговорки. Веднъж й казах, че, честна дума, и крадец трябва здравата да поработи, докато незабелязано обере някоя банка, а после пък кой знае колко още се измъчва, докато похарчи спечелените с пот пари! Та затова например кражбата не може да произлиза от мързела. Мама се разсмя, но нищо не се промени. Това, което веднъж е научила в Бенюша, тя ще си го повтаря цял живот, дори да й се присмиват къде-къде по-важни господа от мене.

Тъкмо затова аз не й се присмивам.

А щом тя вярва на пословиците, разбира се, че ще иска да спаси от бесилката собствения си син.

И така, когато вали и не мога да тичам навън, аз лъскам бравите, точа ножовете, чукам галета или мета тавана.

Днес мама измисли одеялата, което не бе най-лошото. Отворих прозореца над кухнята, легнах на най-близкия креват и зачетох татковата книга „И сам воинът е воин“. Чуех ли, че някой излиза на плочника, аз провесвах от прозореца едно одеяло и го изтъ̀рвах отгоре му, та всички да видят, ѐ, че не мързелувам, а напротив, усърдно воювам срещу бесилката. Това не ми пречеше да чета. Воинът знам почти наизуст и го чета, не защото не знам какво ще стане по-нататък. Знам по-добре и от писателя. Аз го чета за друго: представям си колко тъжен и самотен е бил Голдринг вечер или нощем, когато не е могъл да заспи. Как, навярно, понякога дори е плакал, задето е така страшно сам, напълно сам сред вълците, хиените и гестаповските мъчители и не само че не може да ги застреля, ами трябва мило да разговаря с тях. По цели години не смее никому да каже как се чувства, нито пък може да се напие, та поне веднъж да забрави всичко, както оня учтив немец Лютц. Препрочитам непрекъснато книгата и си мисля, дали бих издържал, ако съм на негово място. Честна дума, не знам. Може би когато стана по-голям. Като Йожо. Той и сега издържа на всичко, има желязна воля и никога, никога не плаче.

Замислих се и не чух стъпките на плочника.

— Дюрко — извика мама, — какво правиш?

— Тупам, мамо — скочих и грабнах сгънатото одеяло от кревата на Йожо. Нещо изпадна от него, тупна на пода, но аз бях вече до прозореца и изтърсвах одеялото.

— Тупай, тупай, синчето ми — похвали ме мама. — Ама здраво, та после хубаво да спите. Габка ще ти донесе ябълка.

— Няма нужда, мамо — викнах бързо аз.

Не ми е притрябвала Габа с нейното кудкудякане. Доволен съм, че мога да остана самичък малко. Ако не сред фашистите като разузнавача Голдринг, то поне в нашата стая.

Сгънах одеялото, сложих го на кревата и се приготвих отново да се задълбоча в четенето. Тогава съзрях черната тетрадка на пода. Вдигнах я. На корицата нямаше никакъв етикет. Вътре тетрадката бе изписана с познат почерк.

Стори ми се, че е нещо от училище.

Прочетох два реда:

Искам да кръстосвам океанските вълни.

Искам да обичам всички хубави жени.

Ихаа! А аз си мислех, че го е писал брат ми Йожо. Ако се гледа първия ред. Но ако се гледа втория, сигурен съм, че не го е писал той. Вук не обича жените. А красивите направо мрази. Когато татко му нареди да качи куфара на някоя до първия етаж или пък зимно време да й намаже ските, той го прави, но страхотно се мръщи. Знам защо. Веднъж една такава красавица с виолетов клин го подръпна за перчема и се опита да го погали по бузата. Вук се изтръгна от ръцете й и оттогава не поздравява жена, освен ако е някоя бабичка от Прага.

Още веднъж прочетох за жените.

По-натам следваше:

Искам да погледам нюйоркските сгради,

тъмна глутница сред ледени грамади.

На Екватора да хапна ананаси,

звездни красоти да снимам от дома си.

Пеш през Андите да мина в надпревара,

от камилски гръб да обозра Сахара,

в азиатски джунгли тигри да улавям.

Значи трябва да спестявам, да спестявам.

Досега спестил съм трийсет крони само

и спестеното не е голямо…

Смаях се. Значи все пак Йожо го е написал! В края на учебната година той си бе спестил тридесет и две крони от джобните, които татко му пращаше в Щявница.

Съвсем се обърках. Затворих тетрадката и се канех да продължа четенето на воина, когато се сетих, че над думите „не е голямо“ стоеше звездичка. В книгите звездичката показва, че има някакво обяснение. Може би звездичката щеше да ми обясни нещо, което ми изглеждаше невероятно.

Намерих я, заедно с обяснението към нея в долната част на страницата: Края на стихотворението ще преработя, след като видя колко пари ще изкарам през лятото.

И тъй, звездичката ми обясни поне едно нещо: в тетрадката е писал Йожо и никой друг. От първи август той е на работа. Но не ми обясни другото, което никак, ама никак не разбирам. Не за целия свят и за звездните красоти, а онова за жените.

И още нещо издаде звездичката; в тетрадката са написани стихотворения. Значи не записки от училище, както си мислех, нито пък дневник или други тайни. Стихотворенията не са тайна. Можем да ги видим във вестниците, христоматиите, списанията, с една дума почти навсякъде. Стихотворенията се съчиняват, за да ги четат хората.

Прочетох следното:

Гърми светът.

От кабели безбройни омотано,

овързано от линии въздушни постоянно

обезумяло от бучене на мотори

и от отровни гъби

трепери Земното кълбо.

Напуща своето въртене безопасно.

Ридай светът.

Земя, стресни се, носиш ти живот и люде,

кой тук преди зората ще ги буди,

ако от Слънцето далеч заскиташ

и на всемирния котел на дъното замъкнеш

дечицата, цветята и сърните.

Чуй, тихо плачат рибите и пенят се водите.

По гърба ми пробягнаха тръпки, плъзнаха се надолу по раменете ми и усетих как кожата под запретнатите ми ръкави настръхва. Ако това е стихотворение, то, честна дума, е ужасно. Мислех, че стихотворенията се съчиняват само за хубавите неща. Че са просто като чуруликането на кривочовките, когато прелитат клека. В училище сме учили много стихотворения, но даже не си спомням за какво бяха. Май повечето за родината, партията, армията и други подобни. Също и поздравителни. Аз винаги се съсредоточавах на последните думи от редовете, тия дето си приличат. Назубрех ли тях, после на дъската от паметта ми изскачаха цели редове като риби от вода. Но да се вглеждам за какво става дума, не се досещах и ми беше много трудно.

В стихотворението на Йожо не забелязвах думите, но нещата, за които те говореха, бяха страшни.

И да ви кажа, достраша ме. Щом и рибите плачат, работата е лоша. Защото животните усещат всичко преди човека.

Може пък Йожо просто да си измисля!

Но това за кабелите, самолетите, автомобилите, ракетите и атомните избухвания е наистина! Понякога, ако туристите са по-малко, нас също ни разрешават да гледаме телевизия в столовата. Оттам зная, че е истина.

А може Йожо да е измислил само нещо. Нещо взима от действителността, а нещо си измисля. Та нали всичко в стихотворенията е истина! Съмнявам се например че рибите могат да плачат.

А не бях го прочел и до края!

Върнах се отново при плачещите риби. По-нататък следваше:

Но викам: Престанете. Стига. Габка

във тишина голяма спи най-сладко.

Нареждам и на Слънцето: изгрявай

и Дюро по носа с лъчите си задявай,

задявай всички, да не се успят —

момчетата, ленивците големи —

да се събудят птиците навреме,

с безстрашие света да надарят.

Скочих от кревата и дълго, много дълго стоях изправен насред стаята. Странни, необясними мисли се въртяха из главата ми.

Вече не ме беше страх, но ми стана тъжно. Отначало не знаех защо, но после се оказа, че е за Габка и Йожо. За Габка, че е толкова малка и могат да й се случат какви ли не страшни неща. За Йожо пък че е толкова голям и силен, та чак на слънцето заповядва. И всичко заради нас, за да не се случи нещо на Габка, на мене, на всички деца, цветя и животни. Бях много тъжен и едва сдържах сълзите си, защото обикновено Йожо не ни обича кой знае колко, но в това стихотворение ни обичаше. В това стихотворение той ни обичаше най-много от всичко на земята.

Докато четях редовете, аз се чувствах малък, макар че никак не съм малък, наопаки, за годините си даже съм много дълъг. И се възхищавах на Йожо, че не се е уплашил от космическия ужас, ами вика и се нахвърля срещу него, както веднъж, преди години, когато се връщахме по тъмно от училище и ни нападна глутница подивели кучета. Тогава аз плаках от страх и сълзите замръзваха по страните ми, но Йожо се изпречи срещу кучетата, развика се, дори запрати по тях в тъмнината шушоните, а накрая и чантата си. Кучетата видяха, че не се страхуваме, подвиха опашки и ни пуснаха да минем. Все си мисля, че това изобщо не бяха кучета, а вълци. Защото скимтяха и виеха в тъмнината като вълци.

Гледах стихотворението и се усещах така малък, както тогава, през оная зима.

Но в същото време усещах и смелост. Можех да се изпреча срещу всичко, което се опита да напакости на Габка и изобщо на малките деца. Знам защо Йожо е написал, че птиците придават смелост. Птиците не се страхуват от нищо. Пеят, дори ако в долината лежи мъгла, гъста като мляко и никой нищо не вижда. И птиците не виждат нищо и биха могли да се страхуват, но те не се страхуват, а пеят по-силно от друг път, за да придадат смелост на останалите същества.

Стоях насред стаята и не разбирах как едно момче може едновременно да бъде щастливо и тъжно, уплашено и смело. Бях толкова объркан, че трябваше да кажа гласно името си, за да се убедя, че това тъжно, щастливо, уплашено и смело момче наистина съм аз. Казах гласно и името на брат си. Йозеф Трангош — Вук, поет.

За миг се почувствах много горд.

Но веднага и съвсем скромен, защото аз едва мога да напиша едно просто съчинение, та камо ли пък стихове.

Размърдах се, взех второто и третото одеяло от леглото на Вук и ги изтупах през прозореца. Хем мама да не ми напомня за бесилката, хем да се отблагодаря някак на поета. Ходех из стаята, за да чуват долу как трополя, тупах одеялата и ги сгъвах, но през цялото време бях неспокоен, вече не ми се искаше да послушам тихия дъждовен шепот, да легна на кревата и да мързелувам.

Дотича Габка с една ябълка и пъхна любопитно нос в черната тетрадка.

— Изчезвай, Габо — казах й възпитано аз, — какъв смисъл има да надничаш, като не можеш да четеш?

— Кой, аз ли не мога? — загледа се тя в буквите. — Ето това е Т. А пък до нея е Ъ.

Погледнах и ябълката ми преседна.

Бързо прочетох стихотворението:

Във дърветата тъга се свива,

влачи се и влачи зло влечуго

и чудовища нападат диво.

Мечът пада от ръцете отмалели

и една камбана бие на умряло.

Тебе все те няма.

Изтръгнах тетрадката от ръцете на Габка. Оставаше да го прочете и това петгодишно хлапе! Юла няма акъл в главата, сигурно я е научила вече цялата азбука!

— Махай се! Не чуваш ли? — почнах да играя аз като в театъра. — Крампулка те вика. — За щастие, тъкмо тогава Крампулка се разкудкудяка силно. Габка забрави за азбуката и изтича. От всички кокошки по земята тя най-много обича Крампулка.

Стихотворението беше кратко и напълно се различаваше от предишните две. Изненадах се, че все пак Йожко малко се бои, когато нощува сам в гората. Въпреки това винаги остава до сутринта. А аз вече си мислех, че има железни нерви. Като престане да вали, ще погледна в колибата на дървото дали няма някакъв меч. Погребалната камбана си е измислил. Такива неща в планината няма, няма ги и в селото. Там всъщност няма никакви камбани.

Последният ред е за Яна от Ружомберок. Тъкмо четиво за Габа! Веднага щеше да разпита Йожо и щеше да ме натопи мене. Той не позволява да го разпитват за нищо, камо ли за Яна. Ех, хубаво щях да се наредя!

Прелиствах Йожовите стихотворения и ставах все по-неспокоен. Ако той искаше да ги чете всеки, можеше да ги отпечата във вестниците и по-лесно да припечели, отколкото на строежа на пътя. Изведнъж ми хрумна, че ако ме спипа сега, щеше да ми зашлеви няколко плесника, макар че обикновено той с нас не се бие.

Реших да сложа край на тая работа. Ще изтупам леговището на Габа, а после ще скрия тетрадката там, където си беше.

Мъкнех одеялата, а Вук не излизаше от ума ми. Как може да бъде толкова двуличен? Наистина той се учи добре, но въпреки това хората си мислят, че е малко тъп, защото въобще не говори. И не само хората, аз също мислех така. Само мама не е съгласна. Но че е поет, дори и в съня си не би предположила. Това го открих аз.

Не знаех, че и хората се прикриват като животните. Нашият Вук е като скален орел. Стои ли неподвижен, орелът прилича на скучен сив гранит, но стига само да разпери крила и да полети към небето, на всеки му става ясно, че над планината кръжи царят на птиците.

Бих дал милион крони, ако можех да си поприказвам за това с Вук. Разбира се, милион все още нямам, но знам, че дори да имах, нямаше да ми помогне. Той си е такъв. Не го е еня за нищо — освен за Яна.

А тя мръсницата, три седмици вече не му е писала. Ако пристигнеше писмото, поне един ден можеше да се поприказва с Йожо. Както онзи път на Седлото. Наистина и тогава бог знае колко не приказвахме, но с него винаги е интересно.

Само че оная коза не пише. Момичетата са глупави като гъски и не ме интересуват. Да ги обиждам, не ги обиждам, но ужасно ми досаждат. Не ми досажда само Моника от „Воина“, която помагаше на френските партизани, но нея гестаповците я прегазиха с един автомобил, когато караше велосипеда си по шосето.

Яна не познавам, но на драго сърце бих се срещнал с нея, за да й кажа някои работи.

— Мамо — надвесих се от прозореца и извиках към кухнята, — колко е часът?

— Дванайсет — подаде глава Юла и ми хвърли нещо, завито в хартия.

Хванах го. Суров картоф! После полетя и една кифла, но не я хванах. Крампулка дотича, клъвна я и почна да вика пиленцата. Страж се приближи с бавни крачки, джафна към квачката, разпръсна пиленцата и бързо излапа кифлата.

Ние с Юла се разсмяхме. Тя отдолу, а аз отгоре.

— Значи дванайсет? Сигурна ли си, че не е повече? — попитах още веднъж.

— Дванайсет и пет — поправи се Юла, — гладен ли си вече?

Ами, гладен! Искам да разбера дали случайно Йожо не се навърта вече около къщи. Но щом е дванайсет, още е рано. Той се връща от работа в два.

Взех тетрадката със стихотворенията и се заклех, че само ще надзърна в нея. Ще прочета едно-единствено стихотворение. Тетрадката беше почти пълна, но нещо ме спираше да се ровя повече в нея. Ще прегледам само още едно стихотворение. Последното, след което идат празни листа. Най-новото.

— Последно слънце. Алена чиния над билото запрати

мъглата сива.

Последният ми ден. С венци зелени клек

накичи неговия тих ковчег.

Сред самота голяма, искам да отида

и ще отида.

Сред самота голяма дето малки самотни няма,

където няма да си ти,

дори и ти,

а само аз. Велик, щастлив и мълчалив

какъвто никога не си ме виждал — жив.

Вцепених се и цяла вечност не можах да помръдна. В главата ми напираха ужасни мисли.

Всъщност къде е Йожо? Кой знае дали изобщо някой работи на пътя! Та нали от сутринта вали! А днес дори не съм го виждал!

Боже господи? Какво става с него?

Изтичах надолу по стълбите, исках да попитам мама, но по дяволите, можех ли да й кажа такова нещо?!

Втурнах се през пълната столова и изскочих на дъжда. Ръсеше съвсем ситно, но дори и да лееше като из ведро, аз пак бих се впуснал да търся Йожо.

Тичах, а подир мене тичаше и последният ден, подскачаше ковчегът, окичен с клек, търкаляше се кървавият слънчев диск. Йожко, братко! Йожко! Вук!!

Гърдите ми свиреха, мисля, че дори плачех, повтарях с отслабнал глас, че ще я убия, ще убия Яна, ако това се окажеше последният ден на Йожо.

Нещо започна да ме пробожда от едната страна, когато зад завоя изплува участъкът от пътя, по който се работеше.

Нямаше жива душа. Краката ми тежаха, сякаш бяха от олово.

Запътих се към бараката.

В този миг иззад взривената канара се появи Вук! Главата и гърбът му бяха покрити с книжен чувал от захар. Буташе по една дъска колибка, пълна с камъни. Дъската под него се люлееше и отстрани изглеждаше, като че ли танцува отгоре й. Стори ми се, че дори си подсвирква в такт с крачките.

Отначало страшно се зарадвах, но после се стъписах, защото не знаех какво да му кажа.

— Дюро, какво правиш тук? — учуди се той, щом ме съзря.

Мина ми една спасителна мисъл:

— Тренирам бягане!

— В дъжда? — остави количката той. — Полудял ли си?

Друго не можах да измисля.

— Ела си в къщи! — Погледнах го в лицето.

— Глупаво теле — каза Йожо и продължи с количката.

Стоях там наистина като теле. Не исках да се прибирам веднага. На връщане Йожо остави количката и ми заповяда:

— Марш в бараката!

В бараката седяха двама бомбаджии и петима работника. Бяха запалили огън и пушеха. Йожо дойде след мене, съблече брезентовото си яке и ми го хвърли. Изтрих главата си с носна кърпа.

— А бе момче, не се трепи толкова — каза на Йожо един стар работник, — ще се сецнеш и няма да пораснеш като хората, ами ще си останеш дребосък.

Всички се разсмяха. И сега Вук беше най-висок от всичките.

— Или пък искаш да се жениш — дразнеше го друг — и ти трябват пари за жена?

Йожо се изчерви като рак. Изтръпнах, но излишно.

— Аз, чичо, обичам да работя на дъжд — отговори той възпитано.

Я гледай ти!

После ме премери с поглед, та мъжете да видят, че той също има на кого да заповядва и строго изсъска:

— Следващият път ще те хвърля в реката и ще се понесеш към Бистра като дънер!