Владимир Набоков
Други брегове (9)

3

Обичай от все сърце, а в останалото се довери на съдбата — такова беше простичкото й правило. „Ето запомни“ — казваше тя с тайнствен вид, предлагайки на вниманието ми някоя съкровена подробност: чучулига, литнала в мътноседефеното небе на безслънчевия пролетен ден, блясъка на нощните светкавици, които заснемаха в различни пози далечната горичка, багрите на кленовите листа върху палитрата на мократа тераса, клинописа на птичата разходка по пресния сняг. Сякаш предчувствувайки, че веществената част на нейния свят скоро ще трябва да погине, тя се отнасяше с невероятно внимание към всички белези на миналото, пръснати по родовото й имение и по съседното, на свекърва й, по земите на брат й оттатък реката. Родителите й и двамата починали от рак наскоро след нейната сватба, а преди това умрели седем от деветте им деца и паметта за целия този изобилен далечен живот, смесвайки се с веселите велосипеди и с дървените чукове за крокет от нейното моминство, украсяваше с митологични винетки Вира, Ватово и Рождествено на подробната, но малко фантастична карта. По такъв начин наследих една възхитителна фата моргана, всичките хубости на неотнимаемите богатства, призрачното имущество — и това се оказа прекрасна закалка за предназначените ми загуби. Майчините следи и белези ми бяха също тъй свидни, както и на нея, така че сега в паметта ми е сместена и стаята, предоставена на нейната майка за химическа лаборатория, и отбелязаното тогава с млада, сега почти шейсетгодишна липа нагорнище към село Грязно, преди завоя към големия Даймешченски друм — толкова стръмно нагорнище, че велосипедистите трябваше да се спешават, където, катерейки се редом с нея, й направил предложение татко, и старата площадка за тенис едва ли не от каренинските времена, свидетелка на благоприлични прехвърляния, а по време на детството ми вече обраснала с плевели и с отровни гъби.

Новата площадка за тенис — в края на онази тясна и дълга редица от възлести дъбчета, за които говорих вече — беше направена по всичките правила на строителното изкуство от работници, изписани от Източна Прусия. Виждам мама как праща топката в мрежата и тропва с краче в ниска бяла обувка. Ръководството на Майерс за игра на лоун-тенис вятърът прелиства на зелената скамейка. С добросъвестно глупави усилия бели пеперудки си пробиват път през оградната мрежа около корта. Леката блуза и тясната памучна пола на мама (тя играе с мен срещу татко и брат ми и аз се ядосвам на пропуските й) принадлежат на същата епоха, от която са и ризите и панталоните от каша на мъжете. По-встрани, оттатък разцъфналата ливада около площадката, минаващите с каруци селяни гледат с почтително учудване пъргавите господа също както са гледали волата или серсото през осемнайсети век. Татко има силен прав удар в класическия стил на английските играчи от онова време и като сверява със споменатата книга, все пита мен и брат ми дали ни е осенила благодатта — дали усещаме драйва^[1] от китката чак до рамото, както би трябвало.

Мама обичаше и всякакви други игри, а най-вече главоблъсканиците и картите. Под умело витаещите й ръце от хилядите изрязани парченца върху масата за карти постепенно възникваше картина от английския ловен живот и това, което отначало приличаше на конски крак, се оказваше част от планински бряст, а някъде неприлягащото бутонче (мамина дума за всяко заоблено нещо) изведнъж пасваше точно на петнистата конска задница и учудващо добре запълваше белотата, по-точно синевата, тъй като сукното на масичката за карти беше синьо. Това точно попълване ми доставяше като на зрител някакво и абстрактно, и осезателно удоволствие.

В началото на второто десетилетие от века бе я обзела страст към хазартните игри, особено към покера; последният беше внесен в Петербург благодарение на дипломатическия корпус, но по пътя от далечната Америка, преминавайки през сравнително близкия Париж, той стигна до нас с френските наименования на комбинациите като например brelan и couleur. Технически казано, това бе тъй нареченият draw poker с доста честите jackpot^[2] — и с джокера, който заместваше всяка карта. Мама понякога играеше до четири сутринта и по-късно си спомняше с наивен ужас как шофьорът я чакал през цялата мразовита нощ; всъщност чаят с ром в съчувствената кухня доста разкрасяваше тези вигилии^[3].

Най-любимото й лятно занимание беше ходенето за гъби. В оригинала на тази книга ми се наложи да подчертая разбираемото от само себе си за руския читател отсъствие на гастрономическо значение в тази работа. Но като се разговорих с московчани и с други руски провинциалисти, забелязах, че и те не разбират напълно някои тънкости, като например това, че гъбите козарки или, да речем, червените млечници и изобщо всичките примитивни агарикови с пластинчат хименофор напълно биваха игнорирани от познавачите, които беряха само класически здраво и заоблено изградените видове от рода Boletus, манатарката, брезовките, масловките. В кишаво време, особено през август, гъмжило от тези чудни растенийца наникваха из дебрите на парка, като ги насищаха с този мочурлив, засищащ мирис — смес от дъх на мъхове, на спарена шума и на компост от теменужки, — от който трепват и се издуват ноздрите на петербуржеца. Но през някои дни се налагаше дълго да се взираш и да шариш, докато откриеш семейство манатарки с тесни шапчици или мрамороподобен „хусар“, или блатната форма на хилавата белезникава брезовка.

Под ръмящия дъждец мама се впускаше самичка в дълъг път, взела кошничка — вечно изцапана отвътре в лилаво от боровинки. След около три часа от градинската площадка можеше да се види спретнатата й фигура с наметало с качулка как се приближава от мъглата на алеята; бисерният прах от ръмежа върху зеленикавокафявата вълна на наметалото образуваше около нея нещо като димен ореол. Ето, излязла от капещите и шумолящи сводове на парка, тя ме забелязва и лицето й веднага придобива странен, огорчен вид, което на пръв поглед би трябвало да означава несполука, но всъщност само скрива ревниво сдържаното щастие, гъбния късмет. Щом стига до мен, тя въздъхва от преувеличена умора и ръката, и рамото й отведнъж провисват, отпускат кошничката едва ли не до земята, за да подчертаят нейната тежест, нейната приказна пълнота.

До бялата, хлъзгава от влага градинска пейка с облегалка тя нарежда гъбите на концентрични кръгове върху облата желязна маса с дупка за оттичане по средата. Брои ги и ги сортира. Старите, омекнали отдолу, се изхвърлят; младите и здравите се обграждат с всячески грижи. След минута слугата ще ги отнесе в незнайно и безинтересно за нея място, но сега може да стои и тихо да им се радва. Спускайки се в червената бездна от навъсени облаци, точно преди залез се случваше слънцето да хвърли живописен лъч в градината и гъбите на масата лъсваха; върху някоя червена или кехлибаренокафява шапчица личеше залепнала тревичка; по някое защриховано извито краче бе полепнал по рождение мъх; и мъничката гъсеничка на педомерката, тръгнала към края на масата, като че наистина мереше нещо с две пръстчета на детска ръка, изопваше се бавно нагоре и търсеше неизвестния храст, от който се бе изтърсила.