Владимир Набоков
Други брегове (57)

2

С настъпването на зимата безразсъдният ни роман бе пренесен сред градската, доста по-малко внимателна към нас обстановка. Всичко това, което можеше да изглежда — и наистина така изглежда за мнозина — просто атрибути на класическата поезия като „горските сенки“, „усамотение“, „селска нега“ и прочие Пушкинови галицизми, внезапно придоби важност и значение, когато наистина се лишихме от селското си убежище. Стаите под наем, съмнителните, както се казва, хотели, сепаретата, целият трафарет на френските влияния върху родната книжовност след Пушкин беше, да си призная, извън дръзновенията на шестнайсетгодишния тенишевец. Негласните срещи, толкова приятни и естествени на село, сега се обърнаха против нас; и тъй като и за двама ни бе непоносима мисълта да се срещаме у нас или у тях под неизбежното чуждо наблюдение, а нямахме достатъчно лукавство, за да предвидим колко бързо бихме се справили с това наблюдение, Тамара със скромната си сива шубичка и аз с бокса в кадифения джоб на палтото бяхме принудени да се скитаме по улиците, по заледените петербургски градини, из тесните пресечки, в които крайбрежната улица се разпадаше и където се случваше да се натъкнем на хулигани — тези постоянни търсения на подслон пораждаха странно усещане за бездомност: оттук започва темата за бездомността — смътният увод към по-късните, доста по-сурови скиталчества.

Ние бягахме от училище: не помня как се справяше Тамара, а аз подкупвах портиера Устин, който отговаряше за долния телефон (24–43), и Владимир Василиевич Гипиус, който се обаждаше често от училището да пита за моето влошило се здраве, не ме виждаше в клас, да речем, от понеделник до петък, а във вторник отново се разболявах. Седяхме по пейките на Таврическата градина, смъкнали отначало снежния чул от студената седалка, а сетне и ръкавиците от горещите си ръце. Посещавахме музеите. В делник сутрин там беше дремливо и празно, климатът беше оранжериен в сравнение с външния, зад източния прозорец, където червеното като зрял портокал слънце висеше ниско в замръзналото сивкаво небе. В тези музеи издирвахме най-далечните, най-невзрачните залички с малки мургави холандски пейзажи с кънкьорски развлечения сред мъгла, с офорти, които никой не идваше да гледа, с палеографски експонати, с потъмнели макети, с модели на печатарски машини и тям подобни сиромашки нещица, сред които някоя забравена от посетителите ръкавица направо излъчваше живот. Една от най-хубавите ни находки беше незабравимият килер, в който бяха наслагани стълбички, празни рамки, четки. В Ермитажа, както си спомням, имаше все пак някакви кътчета — в една от залите сред витрините с египетските калпаво стилизирани бръмбари, зад саркофага на някакъв жрец по име Нана. В музея на Александър Трети трийсетата и трийсет и третата зала, където свято се пазеха такива академични безсмислици като например картините на Шишкин и Харламов — някоя „Просека в гората“ или „Глава на циганче“ (по-точно не си спомням) — се отличаваха с кътчета зад високите стъклени шкафове с рисунки и ни оказваха нещо като гостоприемство, докато не ни улавяше грубият инвалид. Постепенно от големите и прочути музеи преминавахме в малките, в Музея на Суворов например, където сред херметичната тишина на една от малките стаи, пълна със старинни доспехи и прокъсани копринени знамена, восъчни войници с високи ботуши и зелени мундири стояха на почетен караул пред нашата безумна непредпазливост. Но където и да се отбиехме, рано или късно един или друг белокос пазач с велурени подметки се втренчваше в нас и се налагаше отново да се преселваме другаде — в Педагогическия музей, в Музея на придворните карети и най-сетне в миниатюрното хранилище на старинни географски карти — и оттам отново на улицата, сред вертикално падащия от Света на Изкуството едър сняг.

Привечер често се скривахме на последния ред в един от кинематографите на Невски, в Пикадили или в Паризиана. Филмовата техника безспорно напредваше. Още тогава, през 1915 година, имаше опити да се усъвършенствува илюзията с въвеждането на цветове и звуци: морските вълни, боядисани, в нездрав син цвят, се търкаляха и се разбиваха в ултрамариновата скала, в която със странно чувство познавах Rocher de la Vierge^[1], Биариц, прибоя на международното си детство и докато това море се плакнеше като бельо в синка, специална машина се занимаваше със звукоподражаване, като издаваше съсъка, който никога не можеше да се спре заедно с морската картина, а все продължаваше още две-три секунди, когато вече примигваше следващата: доста бодро погребение под дъжда в Париж или хилави окъсани военнопленници, до тях подчертано гиздавите наши юнаци, които са ги взели в плен. Доста често за название на кинопрегледа, кой знае защо, служеше цял цитат като: „Прецъфтяха отдавна хризантемите в парка“, или: „Със сърцето като с кукла той игра и сърцето като кукла разби“, или: „Не й досаждайте с въпроси“ при което се започваше с това, че двамина твърде любознателни интелигенти с изкуствени бради изведнъж скачаха от пейка на булеварда, който носеше по-скоро името на Достоевски, отколкото на Блок и жестикулирайки, настъпваха срещу някаква уплашена жена, като значи й задаваха някакви въпроси. През онези години звездите от женски пол имаха ниски челца, разкошни вежди, със замах изрисувани очи. Един от любимците на екрана беше актьорът Мозжухин. Някакво руско филмово дружество бе купило красива извънградска къща с бели колони (тя приличаше малко на вуйчовата, което ме трогваше) и тази къща се появяваше във всичките филми на това дружество. По фотогеничния сняг към нея се приближаваше с бърза шейна Мозжухин, с палто с астраганена шал-яка, с астраганен калпак, и устремяваше светлостоманен поглед от тъмнооловната очна кухина в осветения прозорец, в същото време прочутият мускул на челюстта му се движеше под стегнатата кожа на скулата.

Когато студовете отминаха, ние много се лутахме през лунните вечери по класическите пустоши на Петербург. Из простора на дивния площад пред нас беззвучно изникваха различни градоустройствени призраци (придържам се към лексикона, който ми харесваше тогава). Гледахме от долу на горе гладкия гранит на стълбовете, полирани някога от робите, наново ги полираше луната и те се въртяха бавно над нас в полираната нощна пустота, отплаваха във висинето, за да подпрат там тайнствените заоблености на катедралата. Спирахме се някак на края — сякаш това беше бездна, а не височина — на страховитите каменни грамади и в лилипутско благоговение отмятахме глави, срещайки все нови видения из пътя си — десетина атланти или гигантска урна до желязната решетка, или този стълб, увенчан от черен ангел, който в лунното сияние безнадеждно се напъваше да стигне подножието на Пушкиновия стих.

По-късно, през редките минути на униние, Тамара казваше, че нашата любов някак не могла да издържи онова трудно петербургско време и била прорязана от тънка дълга пукнатина. През всичките три месеца не преставах да пиша стихове за нея, до нея — по две-три „парчета“ на седмица; през 1916 напечатах сборник и останах поразен, когато тя ми посочи, че повечето от тези стихотворения са за раздели и загуби, тъй като по странен начин началните ни срещи в лиричните алеи, сред селската усамотеност под шумола на листата и шепота на дъжда, през онази безпризорна зима вече ни се струваха невъзвратим рай, а тази зима — изгнание. Бързам да добавя, че тази моя първа стихосбирка беше изключително слаба и изобщо не биваше да се издава. Съвсем заслужено веднага я съсипаха малцината рецензенти, които я забелязаха. Директорът на Тенишевското училище, В. В. Гипиус, който с псевдоним Бестужев пишеше стихотворения и те ми изглеждаха тогава гениални (и досега ме побиват тръпки от някои останали в паметта ми редове в удивителната поема за сина му), веднъж донесе екземпляр от моя сборник в класа и подробно го направи на пух и прах сред всеобщия или почти всеобщ смях. Той беше голям хищник, този червенобрад огнен господин в странно тясната си жилетка под винаги разкопчаното сако, което някак летеше около него, когато той устремно крачеше през салона за почивка, мушнал едната си ръка в джоба на панталоните и вдигнал едното рамо. Значително по-известната му, но по-малко талантлива братовчедка Зинаида, когато срещнала на заседание на Литературния фонд баща ми, който май беше председател, заявила пред него: „Моля, предайте на сина си, че никога няма да стане писател“ — сетне трийсет години не можа да ми прости своето предсказание. Някой си Л., журналист, човек добър, нуждаещ се и невеж, в желанието си да изрази благодарност към баща ми, че му оказал някаква материална помощ, написа възторжена статия за жалките ми стиховце, към петстотин реда, от които капеха сладникави похвали; татко научил за нея и успял да попречи на публикуването й, ясно си спомням как четохме писарския почерк на ръкописа и издавахме звуци — смесица от скърцане със зъби и тънък стон, с какъвто у нас сдържано реагирахме на безвкусицата, неудобното положение, пошлата грешка. Тази история ме излекува завинаги от всякакъв интерес към бързата литературна слава и бе вероятно причина за почти патологичното ми безразличие към „рецензиите“, лоши или хубави, умни или глупави, което по-късно ме лиши от много остри изживявания, присъщи, както разправят, на авторските натури.

От всичките ми петербургски пролети тази пролет на 1916 година ми изглежда най-ярката, защото си спомням такива образи, като: златисторозовото лице на моята красива, на моята мила Тамара с непознатата за мен голяма бяла шапка сред зрителите на футболното състезание, по време на което рядка сполука съпровождаше моето вратарство; едва доловимия вятър и първата пчела на първото глухарче на две крачки от мрежата на вратата; бученето на камбаните и тъмносините бразди на свободната от ледовете Нева; пъстрата от конфети кал на Конногвардейски булевард по Връбница, писъка, пляскането, новата американска игра, при която дребни предметчета се издигаха и спускаха сред люляковия спирт в стъклените тръби, почти като асансьорите в прозрачните, изцяло осветени нюйоркски небостъргачи; пеперудата траурница — връстница на нашата любов, — излетяла след презимуването и приличаща върху облегалката на пейката в Таврическата градина под лъчите на априлското слънце своите изподраскани черни крила с избледнял до бяло кант; и странно развълнувания въздух, опиянението, слабостта, непоносимото желание отново да видя гората и полето — в такива дни дори Северянин ми се струваше поет. Тамара и аз цялата зима мечтаехме за това завръщане, но едва в края на май, когато ние, тоест Набокови, вече се бяхме преместили във Вира, майката на Тамара най-сетне отстъпи пред молбите й, като отново нае виличка в нашите краища, поставяйки при това, доколкото си спомням, едно условие на дъщеря си, което тя прие с кротката твърдост на Андерсенова русалка. Веднага след пристигането й ни обгърна упоителното младо лято и ето — виждам я, надигнала се на пръсти, за да дръпне надолу клонка на песекиня със сбръчкани плодове, и дървото, и небето, и животът искрят в засмения й взор, и от веселите й усилия на горещото слънце по жълтата й лятна рокля се плъзва тъмно петно под вдигнатата ръка. Отивахме много надалеч, из горите оттатък Рождествено, сред покритите с мъх дълбини на боровата гора, и се къпехме в едно заветно езеро, и се кълняхме във вечна любов, и беряхме колцовски цветя за венци, които тя като всяка руска русалка умееше тъй хубаво да вие, а в края на лятото тя се завърна в Петербург, за да започне работа (тъкмо това бе условието, което й бе поставено), а после няколко месеца изобщо не я видях, погълнат поради душевната си пипкавост и сърдечната, си бездарност от разнообразни похождения, с каквито според мен трябвало да се занимава младият литератор, за да натрупа опит. Тези преживелици и усложнения, тези женски сенки и измени, и отново стихове, и неприятности с белите дробове, и санаториумът сред планинския сняг, всичко това сега, при възстановяването на миналото, не само никак не ми е изтрябвало, но дори донякъде измества фокуса и колкото и да въртя винтовете на насочената памет, много нещо вече не мога да различа и не зная например как и къде сме се разделили с Тамара. Впрочем има и друга причина за това помътняване: в разгара на срещите си твърде усърдно бяхме свирили на струните на раздялата. През това наше последно лято, сякаш я репетирахме, се разделяхме навеки след всяка среща, всяка нощ, на пепелявата пътека или на стария мост със сгънати върху него сенки на перилата, между небесната месечина и речната, аз целувах топлите й, мокри клепачи и свежото й от дъжда лице, тръгвах и веднага се връщах, за да се сбогувам с нея още веднъж, а сетне дълго се катерех нагоре по стръмнината към Вира, превит о̀две, и натисках педалите в плътния, чудовищно мокър мрак, вземащ символичната форма на някакъв ужас и мъка, на някаква зловещо надигаща се сила, която не можеше да бъде смазана.

Разкъсваща душата мрачна яркост ми припомня вечерта в началото на следващото лято, 1917 година, последните припламвания на още свободната, на още приемливата Русия. След цяла зима необяснима разлъка изведнъж във вилния влак видях отново Тамара. Само няколко минути между две гари постояхме един до друг с нея на площадката в гърмящия вагон. Беше ме обзел никога преди това неизпитван смут; задушаваше ме смесица от мъчителна любов към нея, от съжаление, учудване, срам и дрънках фантастични дивотии; тя обаче спокойно ядеше шоколад, внимателно отчупваше квадратчета от дебелото блокче и ми разказваше за канцеларията, в която работеше. От едната страна на платното, над синкавото блато, тъмният дим от горящия торф се сливаше с догарящите развалини на оранжевия залез. Интересно дали бих могъл да докажа чрез някакво печатно свидетелство, че тъкмо през тази вечер Александър Блок е отбелязал в дневника си този дим, тези багри. На всички е известно какви залези горяха поличбено тогава над димна Русия и по-късно, в полубиографичната си повест, сметнах, че имам право да свържа това със спомена за Тамара, но тогава не ме интересуваха; никаква поезия не можеше да украси страданието ми. Влакът спря за минута. Чу се простодушното цвърчене на щурче и като се извърна, Тамара наведе глава и слезе по стъпалата на вагона в наситената с жасмин тъма.