Владимир Набоков
Други брегове (47)

1

Бях на единайсет години, когато татко реши, че получаваното от мен домашно образование може полезно да се попълва от училището. През януари 1911 година бях приет в третия семестър на Тенишевското училище: семестрите бяха общо шестнайсет, така че третият отговаряше на началото на втори гимназиален клас.

Учебната година продължаваше от първите дни на септември докъм десети май с обичайните празнични прекъсвания, по време на които гигантската елха докосваше с нежната си звезда високия таван, изрисуван на бледозелени облаци, в една от долните зали на нашата къща или твърдо свареното яйце се спускаше с овален звук в кипналата лилава бездна.

Когато, камериерът Иван Първи (по-късно взет войник) или Иван Втори (той се задържа до времето, когато започнах да го изпращам с романтични поръчки) ме събуждаше, вън още се ширеше мургава мъгла, ушите ми шумяха, прималяваше ми на стомаха и електрическата светлина в спалнята дразнеше очите ми с мрачния си йоден блясък. За половин час трябваше да подготвя премълчания вчера урок (о, щастливо време, когато мозъкът ми можеше да заснеме десет страници за също толкова минути!), да се окъпя, да се облека, да се набрекфастя^[1]. Затова сутрините ми бяха претъпкани и се наложи временно да отложим уроците по бокс и по фехтовка с учудващо гумения французин Лустало. Той продължаваше да идва почти всеки ден, за да боксира и се сражава с рапири с татко, а аз глътвах чаша какао в трапезарията на долния етаж и се втурвах оттам, вече навличайки палтото, през зеления салон (където толкова дълго след Коледа миришеше на мандарини и на бор) към библиотеката, откъдето долиташе тропот и тътрене на подметки. Там намирах баща си, висок, стегнат мъж, който изглеждаше още по-снажен с белия си спортен костюм и с черната си изпъкнала мрежеста маска: той се фехтуваше необикновено мощно, движеше се ту напред, ту назад по намазания с колофон линолеум и възгласите на сръчния му противник — „Вайег!“, „Котрег!“ — се смесваха със звънтежа на рапирите. Запъхтян леко, татко сваляше маската от потното си розово лице, за да ме целуне. В тази част на обширната библиотека приятно се съчетаваха науките и спортът: кожата на подвързиите с кожата на боксовите ръкавици. Дълбоки клубни кресла с дебели седалки бяха наслагани тук-там покрай стените, изпълнени с книги. В единия край проблясваха металните пръти на изписания от Англия пънчбол^[2] — тези четири пръта подпираха покривообразна лакирана дъска, от която висеше голям, крушообразен, издут кожен чувал за боксови упражнения; при известна сръчност можеше така да се удря по него, че да се чува картечното „ра-та-та-та“ от блъскането по дъската и веднъж през 1917 година този съмнителен звук, проникнал през плътно затворения прозорец, привлече цяла тумба въоръжени до зъби улични бойци, веднага убедили се впрочем, че не съм полицейски пристав в засада. Когато през ноември същата картечна година (с която очевидно завинаги свърши Русия, както навремето си бяха свършили Атина и Рим), ние напуснахме Петербург, библиотеката на татко се разпадна, една част отиде за свиване на цигари, а някои доста странни остатъци и бездомни сенки се появяваха — като на спиритически сеанс — из чужбина. Така през двайсетте години една находка с наш екслибрис ми попадна на улична сергия в Берлин, при което доста уместно тя се оказа „Войната на световете“ от Уелс. Изминаха още години — и ето че държа в Нюйоркската обществена библиотека екземпляр от каталога на бащините книги, отпечатан още когато стояха живи и пълнокръвни по дъбовите рафтове и свенлива стара библиотекарка работеше по картотеката, сгушена в едно кътче. Той отново надяваше маската и се възобновяваше тропотът, нападенията и трепкането на рапирата. Забързвах се обратно по същия път, по който бях дошъл, сякаш репетирах днешното си посещение. След гъстата топлина на вестибюла — там зад тежката решетка, която грамадният син на портиера можеше да вдигне с една ръка, в камината пращяха брезовите дърва, студът вън стягаше дробовете ми с ледена ръка. Преди всичко поглеждах кой от двата ни автомобила, бенц или уолзли, ме чака, за да ме откара в училището. Първият бе управляван от кроткия бледолик шофьор Волков; това бе лимузина миши цвят. (А. Ф. Керенски по-късно го поиска за бягството си от Зимния дворец, но татко му обясни, че колата е слаба и стара и едва ли подхожда за исторически пътешествия — не е като дивната пътна карета на прабаба ни, с която тя услужила на Людовик за бягството му във Варен). В сравнение с безшумната електрическа карета, която го предхождаше, линиите на бенца поразяваха с динамичността си, но на свой ред започнаха да изглеждат старомодни и консервативно квадратни, щом новата ни дълга черна английска лимузина от ролсройсово потекло взе да споделя с него гаража в двора на къщата.

Започнеше ли денят с пътуването с новата кола, значи започваше добре. Пирогов, вторият ни шофьор, беше доста независим дребен дебеланко, напуснал царската си служба, защото не пожелал да отговаря за някакъв мотор, който не му харесвал. Рижавата външност на закръгления Пирогов си подхождаше с лисичето кожено палто, облечено върху кадифената му униформа, както и бутилкообразните му грамадни кожени ръкавици. Ако задръстване в уличното движение накараше този дребен шишко внезапно да удари спирачките — яко да натисне педала, — вратът му, отделен от мен чрез стъклената преграда, се зачервяваше, което впрочем се случваше и когато се мъчех да му предам нещо през не особено разговорливия рупор и стисвах пискливата тромба, облечена в бледосив плат и с мрежа, чийто бледосив шнур стигаше до шофьора. Пред тази скъпоценна градска кола той предпочиташе торпедоопела, червен, с червени кожени седалки, който използувахме на село; с него ни караше по Варшавското шосе, отворил заглушителя, със скорост седемдесет километра в час, което ни се струваше тогава шеметно; как гърмеше вятърът, как миришеше прахолякът след дъжда и тъмната зеленина на полята — а сега синът ми, харвардски студент, небрежно взема същото разстояние за половин час, пътувайки просто ей така от Бостън до Алберта, до Калифорния или до Мексико. Когато през 1915 година Пирогов бе призван в армията, замени го Циганов, възлест, кривокрак, черен, с някак див израз в жълтите си очи; той някога бил автомобилен състезател, участвувал в международни състезания и си счупил три ребра в Белгия. През лятото или през есента на 1917 година той реши въпреки енергичните възражения на баща ми да спаси страстно обичания от него уолзли от възможна конфискация, поради което го разглоби на части, а сетне ги изпокри по различни, известни само нему места, и вероятно татко щеше да го даде под съд, ако не бяха му попречили по-важни събития. Не зная защо, но по петербургските паважи снегът и поледицата не пречеха толкова на автомобила, колкото например в асфалтирания Бостън четирийсет години по-късно — на географската ширина на Неапол и при доста по-съвършените коли. Не помня лошото време някога да ми е попречило да стигна до училището само за няколко минути. Нашата розова гранитна къща се намираше на №47 на Болшая Морская. До нея бе къщата на Огински (№45). Сетне идваше Италианското посолство (№43), Германското посолство (№41) и обширният Мариински площад, след който номерата на къщите продължаваха да намаляват по посока на Дворцовия площад. Вляво от Мариинския площад, между него и великолепната, но дотеглива Исакиевска катедрала, имаше градинка; там веднъж сред листата на съвсем невинната липа бяха намерили ухото на терориста, загинал при небрежното до лекомислие преопаковане на смъртоносния си товар в една наета от него стая наблизо до Дворцовия площад. Същите тези дървета (сребърен филигран над хълмчето, от което се пързаляхме шумно с шейни през детството) станаха свидетели как конните жандарми, укротяващи Първата революция, поваляха със сполучливи изстрели, сякаш гърмяха по врабчета, дечурлигата, накатерили се по клоните.

Щом свърнеше по Невски, автомобилът пет минути караше по него и колко ми беше весело да изпреварваме без усилия бързите пръхтящи коне — на някой увит в шинел гвардеец с лека шейна, запрегната с чифт врани коне със синкава мрежа. Завивахме наляво по улицата с чудесното име Караванная, завинаги свързана за мен с магазина за играчки на Пето и с цирка на Чинизели, от чиято заоблена каменна стена се подаваха каменни конски глави. Най-сетне през канала криввахме по Моховая и там спирахме пред вратата на училището. Префучавах през входа, затичвах се през тунелния проход и пресичах широкия двор към училищната врата.