Владимир Набоков
Други брегове (38)

1

В железопътната агенция на Невски беше изложен модел два аршина на кафяв спален вагон: международните композиции по онова време се боядисваха така, че да имитират дъбова ламперия, и този чудесен, тежък на вид предмет с меден надпис под прозорците далеч надминаваше в подробното си правдоподобие всичките ми хубави, но явно тенекиени и обобщени влакчета с пружинки. Майка ми опита да го купи; уви, служителят белгиец беше неумолим. По време на утринната разходка с гувернантката или с възпитателя винаги се спирах и се молех пред него. Да имам в такъв портативен вид, да държа в ръцете си просто ей така вагона, който почти всяка есен ни отнасяше в чужбина, бе едва ли не същото като да бъда и машинист, и пътник, и цветните светлини, и прелитащата гара с неподвижни фигури, и шлифованите до копринен блясък релси, и тунел в планината. Отвън през витрината моделът беше по-достъпен за влюбения поглед, отколкото отвътре, от помещението, където се пречкаха някакви плаката. През пролуките на прозорците можеше да се огледа синята тапицерия на диванчетата, червеникавата шлифовка и щампованият скай на вътрешните стени, вградените в тях огледала, лампите с форма на лалета. Широките прозорци се редуваха с по-тесни, ту единични, ту по двойки. В някои купета постелите бяха разстлани!

Тогавашният величествен „Норд-експрес“ (след Първата световна война вече не беше същият), състоящ се изключително от такива международни вагони, се движеше само два пъти седмично и откарваше пътешествениците от Петербург в Париж; бих казал право в Париж, ако не беше необходимостта — о, не да се прекачват, а да бъдат премествани в съвсем същата кафява композиция на руско-германската граница (Вержболово-Ейдкунен), където широкият руски коловоз се заменяше с тясната европейска линия, а брезовите дърва — с въглища.

В паметта си мога да разплета най-малкото пет такива пътешествия до Париж с Ривиерата или Биариц накрая. Избирам само това през 1909-а година. Струва ми се, че сестрите ми — шестгодишната Олга и тригодишната Елена — останаха в Петербург, наглеждани от бавачки и лели. (Според думите на Елена не съм прав: те също били участвували в това пътуване.) Татко с пътно каскетче и велурени ръкавици е седнал с книга в ръка в купето, в което пътуват с Макс, тогавашния ни гуверньор. Брат ми Сергей и аз сме отделени от тях с обща за двете купета тоалетна стаичка. Следващото купе, съседно с нашето, е заето от мама и нейната възрастна камериерка Наташа и с потиснатия дакел. Нечетният Осип, камериерът на татко (десет години по-късно педантично разстрелян от болшевиките, задето взел нашите велосипеди, а не ги предал на народа) дели четвъртото купе с външен човек — с френския актьор Фероди.

През април същата година Пири достигна до Северния полюс. През май в Париж пя Шаляпин. През юни, угрижен от слуховете за новоизлюпените цепелини, американският военен министър заяви, че Съединените щати имат намерение да създадат въздушен флот. През юли Блерио с моноплана си прелетя от Кале до Дувър (с малко отклонение — изгубил посоката). Сега беше август. Елхите и блатата на Северозападна Русия отминаха на свой ред и на другия ден при леко увеличената скорост се смениха с германски борове и калуна. На подвижната масичка мама играе с мен на карти. Макар че денят още не е започнал да притъмнява, нашите карти, чашата, нишадърът във флакончето и — в друг оптичен план — ключалката на куфара демонстративно се отразяват в стъклото на прозореца. През поля и гори, в изненадващите урви, посред бягащите къщурки, призрачни, частично представени картоиграчи залагат никелови и стъклени жетони, които плавно се хлъзгат по пейзажа. Интересно е, че ето сега в Орегон, през 1953 година, където пиша това, виждам в огледалото на хотелската стая същите тези копчета на същия, сега петдесетгодишен, майчин несесер от свинска кожа с монограм, който мама е носила още през сватбеното си пътешествие и който половин век по-късно аз нося със себе си: това, че от предишните ни вещи са оцелели само пътните, е логично и символично.

„Стига вече, а? Ти май се умори“ — казва мама, а след това се замисля, като бавно размесва картите. Вратата към коридора е отворена, през коридорния прозорец се виждат телеграфните жици — шест тънки черни черти върху бледното небе, — които се вдигат все по-високо, с трогателно упорство, всеки миг ще стигнат горния край на рамката, но пак ги поваля с един удар злобният стълб и се налага отново да тръгват с нов устрем отдолу.

Когато по време на такива пътувания се случеше „Норд-експресът“ да забави ход, за да пропълзи величаво през някой голям немски град, където едва не задява фронтоните на къщите, изпитвах двойна наслада, каквато задънената последна гара не можеше да ми достави. Виждах как целият град с трамваите като играчки, със зелените си липи на овални поставки от пръст и с тухлените си стени с олющени стари реклами на мебелисти и пренос-превоз влиза в нашето купе, вдига се в стенните огледала и изпълва до горе коридорните прозорци. Този допир между експреса и града ми даваше и повод да си представя, че съм ей онзи пешеходец и от негово име да се опиянявам от вида на дългите кафяви романтични вагони с черните хармоники помежду им и с огнените от залеза метални букви („Compagnie Internationale…“); те бавно преминават през делничната улица и постепенно завиват и всички прозорци припламват край последните къщи.

Понякога това пренареждане на зрителните впечатления ми отмъщаваше. След дългата върволица колебливи, тесни сини коридори, които се изплъзваха изпод краката ми, спретнатите маси до широките прозорци на вагон-ресторанта с белите конуси на сгънатите салфетки и аквамариновите бутилки с минерална вода отначало изглеждаха прохладно и стабилно убежище, където всичко примамваше — и перката на вентилатора, и фигурките швейцарски шоколад в лилав станиол до приборите и дори мирисът и люлеенето на многоокия бульон в дебелоустите купи, но с наближаването на фаталното последно ястие все по-натрапчиво се усещаше, че прозрачният вагон с цялото си съдържание, включително и потните, клатушкащи се еквилибристи-лакеи (колко ужасно напираше единият върху масата, пропускайки другия зад себе си), е инкрустиран немарливо и невнимателно в пейзажа, докато този пейзаж сам по себе си се намира в сложно многообразно движение — дневната луна бодро пътува заедно с нас, до равнището на чинията на плавно ветрило се разтварят ливадите в далечината, близките дървета пък летят насреща с невидими люлки и изведнъж в съвсем друг бяг се отдалечават на скокове, като се превръщат в зелени кенгурута, докато през същото време успоредният коловоз се слива с друг, а сетне с нашия и зад него насипът с примигащата трева мъчително се надига, надига — докато цялата тази бъркотия от скорости не принудеше младия наблюдател да върне току-що погълнатия омлет с горещо сладко.

Едва през нощта се оправдаваше напълно вълшебното название „Compagnie Internationale des Wagons-Lits et des Grands Express Européens“^[1]. От моята постеля под леглото на брат ми (Спеше ли той? Беше ли изобщо там?) наблюдавах в полумрака на купето как плахо се движеха и доникъде не стигаха предметите, частите от предмети, сенките, частите от сенки. Нещо дървено пукаше леко и скърцаше. До вратата на тоалетната се люлееха на закачалката дрехи или сенки от дрехи, в такт с тях се люлееше пискюлът на синия абажур, закрил отдолу лампата на тавана, която будуваше над лазурния плат. Тези клатушканици и размествания, тези нерешителни приближавания и въвличания трудно се съчетаваха във въображението ми с дивия полет на нощта вън, която — знаех — препускаше стремглаво сред дългите искри.

И вкъщи се мъчех, да примамвам съня, като пусках съзнанието си в някакъв привичен кръг — представях си например, че съм машинист на влак, а тук наистина влакът ме носеше напред. Реалността, прихлупена от дрямката, блажено забулваше съзнанието ми, докато подреждах всичко толкова хубаво — безгрижните пътници (грижата бе моя, грижата ме омайваше) се гордееха с машиниста си властелин, пушеха цигари, разменяха си разбиращи усмивки, лягаха си, дремеха, а обслужващият персонал (всъщност нямаше къде да го дяна) след тях гуляеше във вагон-ресторанта; самият аз с очила на автомобилен състезател и целият в машинно масло и сажди се подавах от локомотива и се напрягах да зърна през вятъра рубинената точка в черната далечина. Но сетне, вече насън, виждах съвсем, съвсем друго — цветното стъклено топче, което се беше търкулнало под рояла, или локомотивчето играчка — паднало на една страна, то още продължаваше да върти бодро бръмчащите си колела.

Сънят ми понякога се прекъсваше, когато влакът забавяше ход. Тихо крачеха светлините покрай нас; на минаване всяка от тях надникваше през една и съща пролука и светлинният пергел полека измерваше мрака на купето. Влакът се спираше с проточена въздишка на уестингхаузовите си спирачки. Отгоре внезапно падаше нещо (например очилата на брат ми). Най-интересното бе да пропълзя до другия край на леглото — съпровождан от преобърнатата завивка, — да откача внимателно щорката от долното копче и да я вдигна до половината (по-нататък не я пускаше ръбът на горното легло). Вън се ширеше приказен свят — приказен, защото го издебвах случайно и незаконно, без ни най-малката възможност да взема участие в него. Като сателити на огромна планета бледните нощни пеперуди се въртяха около газовия фенер. Разлистен на части вестник пътуваше, подкарван от тласъците на вятъра, по излъсканата пейка. Някъде от вагона се дочуваха сподавени гласове, уютно покашляне. Нищо особено забележително нямаше в случайната част от безименната гара, невинно разголена пред мен и студена като краката ми, но, кой знае защо, не можех да се откъсна от нея, докато тя самата не отпътуваше — боже мой, колко гладко се отделяше от мястото си моят вълшебен „Норд-експрес“.

На другата заран вече се белееше и препускаше край нас мътната Белгия; кафето с мляко и отвратителен каймак някак бе в унисон с изгледа през прозореца, с мокрите нивя, с осакатените иви по радиуса на канавката, с колоната тополи, зачеркнати от ивица мъгла. Влакът пристигаше в Париж към четири следобед и дори ако само пренощувахме там, винаги успявах да си купя нещо, например малка медна Айфелова кула, доста грубо покрита със сребърна боя — преди да вземем по обед „Сюд-експреса“, който по пътя за Мадрид ни закарваше към десет вечерта в Биариц, на няколко километра от испанската граница.