Владимир Набоков
Други брегове (68)

4

През двайсетте години емигрантски живот в Европа посвещавах чудовищно количество време на измислянето на шахматни задачи. Това сложно, възхитително и безсмислено изкуство стои някак обособено: с обикновената игра, в борбата на дъската то е свързано само в смисъл, както, да речем, еднаквите свойства на топката се използуват и от жонгльора, за да създаде крехкия си художествен космос във въздуха, и от тенисиста, за да разгроми колкото може по-бързо и категорично противника. Характерно е, че шахматистите — независимо дали са обикновени любители или гросмайстори — слабо се интересуват от тези изящни и чудати главоблъсканици и макар да чувствуват чара на заплетената задача, изобщо не са в състояние да я измислят.

За такова съчинителство е нужен не само опит и изтънчена техника, но и вдъхновение, а това вдъхновение е от някакъв сборен музикално-математико-поетичен тип. Случваше се през някой спокоен ден между две празни занимания, в килватера на случайно проплавала мисъл, внезапно, без всякакво предупреждение да почувствувам приятно потръпване на мозъка, където да се набележи зачатъкът на шахматна композиция, която ме подготвя за нощ на труд и задоволство. Внезапният проблясък можеше да се отнася например до нов начин да се слее в стратегическа схема еди-каква си засада с еди-каква си защита; или пък пред очите ми за миг се появяваше в стилизиран и затова непълен вид разположението на фигурите, което би трябвало да изрази изключително мъчна тема, преди изглеждала неосъществима. Но най-често това биваше просто движение в мъгла, маневра на привидения, бърза пантомима и в нея участвуваха не различни фигури, а безплътни силови единици, които, вибрирайки, влизаха в оригинални сблъсъци и съюзи. Усещането беше, повтарям, твърде сладостно, и единственото ми възражение срещу шахматните композиции е, че заради тях съм изгубил толкова часове, които тогава, през най-плодотворните ми, кипящи години, отнемах безгрижно от писателството.

Познавачите различават няколко школи в изкуството на задачите: англо-американската съчетава чистотата на конструкцията с ослепителното тематично хрумване; с нещо приказно поразяват оригинално-уродливите триходови композиции на готическата школа; неприятни са с пустотата си и с лъжливия си блясък произведенията на чешките композиционисти, ограничили се в изкуствени правила; навремето си Русия е изобретила гениални етюди, сега обаче прилежно се занимава с механично натрупване на сиви теми с цел за ударно преизпълнение. (…) Лично мен в задачите ме запленяват миражите и измамите, изведени до дяволско съвършенство, и макар че по въпросите на конструкцията съм се старал по възможност да се придържам към класическите правила като например единство, точност, икономия на силите, винаги съм бил готов да пожертвувам чистотата на рационалната форма пред изискванията за фантастично съдържание.

Едно е да се запалиш от някаква задача, друго — да я създадеш върху дъската. Умственото напрежение стига до налудничава крайност; представата за времето изпада от съзнанието; ръката на строителя напипва в кутията необходимата пешка, стиска я, докато мисълта се колебае дали е необходима запушалка, дали може да се мине без преграда — и когато юмрукът се разтваря, се оказва, че е изтекъл цял час време, изпепелено в нажежения до сияние мозък на съставителя. Постепенно дъската пред него се превръща в магнитно поле, в звездно небе, в сложен и точен уред, в система от атаки и припламвания. Офицерите се движат през нея като прожектори. Конят се превръща в лост, с който опитваш и наместваш, и наново опитваш, като извеждаш композицията до точка, в която чувството за изненада трябва да се слее с чувството за естетическо удовлетворение. Колко мъчителна биваше понякога борбата срещу топа на белите, когато трябваше да огранича силата му заради избягването на двойно решение! Работата е там, че съперничеството в шахматните задачи не е между белите и черните, а между автора на задачата и въображаемия събеседник (също както в произведенията на писателското изкуство истинската борба се води не между героите на романа, а между романиста и читателя), затова до голяма степен ценността на задачата зависи от броя и качеството на „илюзорните решения“ — на разните привидно силни първи ходове, на лъжливите следи и на другите заблуди, хитро, и внимателно подготвени от автора, за да може да уплете с невярната нишка на Лъже-Ариадна влезлия в лабиринта. Но каквото и да се каже за изкуството на задачите, едва ли бих могъл докрай да обясня бляскавата му същина. Това творчество има допирни точки с авторството и най-вече с писането на тези невероятно сложни по замисъл разкази, където авторът в състояние на ясно ледено безумие си поставя единствени по рода си правила и прегради; превъзмогването им дава чудотворния тласък за съживяването на цялото създание, за превръщането му от кристал в жива клетка. Когато обаче изграждането на задачата наближи края си и изваяните фигури, вече видими и нагиздени, се появят за генералната репетиция на авторовата мечта, мъчението се заменя с чувство на почти физическа наслада, в чийто състав между другото влиза това безименно усещана за „съзвучие“, толкова познато на детето, когато в леглото мислено преповтаря не урока, а подробния образ на утрешното си развлечение и чувствува как очертанията на въображаемата играчка учудващо точно и приятно прилягат към съответните ъгълчета и трапчинки в мозъка. В подреждането на задачата съществува същото удоволствие: гладко и удобно едната фигура минава зад другата, за да може в сянката и сред тайната на хитроумната засада да запълни квадрата, и има приятно плъзгане на добре смазаната и полирана машинна част, леко и точно движеща се и така, и така под пръстите, които вдигат и поставят фигурата.

Спомням си една определена задача, най-хубавото ми произведение, върху което работих два-три месеца през пролетта на 1940 година в тъмния вцепенен Париж. Най-сетне настъпи, нощта, когато успях да въплътя странната тема, с която си блъсках главата. Ще се опитам да обясня тази тема на читателя, който не играе шах.

Тези, които изобщо решават шахматни задачи, се делят на наивници, на умници и на мъдреци — или другояче казано, на начеващи, опитни и изтънчени. Задачата ми бе насочена към изтънчения мъдрец. Наивникът новак изобщо не би забелязал нейните поанти и доста бързо би намерил решението й, като би отминал заплетените мъчения, очакващи опитния умник в нея, защото този опитен умник би пренебрегнал простотата и би се хванал в орнамента и илюзорното решение, в „бляскавата“ паяжина от ходове, базиращи се върху твърде модерна и „напредничава“ в изкуството на задачите тема (а тя се състоеше в това, че докато губят черните, белият цар парадоксално изпада в шах), но това напредничаво „решение“, което авторът много внимателно, с изобилие от интересни варианти бе предложил на отгатващия, напълно се унищожаваше от скромен до нелепост ход на едва забележима черна пешка. Умникът, преминал през този пъклен лабиринт, се превръщаше в мъдрец и едва тогава стигаше до простичкия ключ на задачата, както ако някой би търсил най-краткия път от Питсбърг за Ню Йорк и би тръгнал, изпратен от шегобиец, през Канзас, Калифорния, Азия, Северна Африка и Азорските острови. Интересните пътни впечатления, уелингтъниадите, тигрите, гонговете, разните живописни местни обичаи (например сватба някъде в Индия, когато младоженецът и младоженката три пъти обикалят свещения огън в земно огнище — особено ако човек е етнограф) компенсират с лихвата досадата на остарелия пътешественик и след всичките приключения простичкият ключ доставя художествено удоволствие на мъдреца.

Спомням си как бавно се отърсих от омаята на шахматната мисъл и ето върху грамадната английска марокенена дъска на бели и червени квадрати безупречното положение се балансира като съзвездие. Задачата действуваше, задачата живееше. Моят Staunton’ски шах (през 1920 година чичо Константин го подари на баща ми), великолепните масивни фигури с бархетни подложки, натежали от олово, с пешки, високи шест сантиметра, и царе почти десет, важно лъщяха с лакираните си изпъкнали части, сякаш съзнаваха ролята си на дъската. На същата дъска, която точно се побира на ниската масичка, играят Лев Толстой и А. Б. Голденвейзер на 6 ноември 1904 година стар стил (рисунка на Морозов, сега е в музея на Толстой в Москва) и до тях на овалната маса под лампата се вижда не само отворената кутия за фигурите, но и хартиеният етикет (с надписа Staunton), залепен от вътрешната страна на капака. Уви, ако се вгледа човек в моите двайсетгодишни (през 1940 година) фигури, може да забележи, че се е отчупило връхчето от ухото на единия кон и основите на две-три от пешките са изронени като ръбче на гъба, понеже съм ги разкарвал много и надалече, докато съм сменил над петдесет квартири през европейските си години, обаче върху кралския топ и върху челото на кралския кон се е запазило още очертанието на червена коронка — подобно на кръглата точка върху челото на щастливеца индус.

Часовникът ми — ручейче на времето в сравнение със заледеното му езеро върху дъската — показваше два и половина през нощта. Беше месец май — към 19 май 1940 година. Наскоро, след няколко месеца ходатайства, молби и разправии, успях да мушна подкуп на необходимия плъх в необходимия отдел и с това да го накарам да издаде необходимата visa de sortie^[1], която на свой ред ми даваше възможност да получа входна виза за Америка. Загледан в шахматната си задача, изведнъж почувствувах, че с приключването на работата по нея благополучно е дошъл краят на цял период от живота ми. Европа не пораждаше нищо друго у мен освен скука и отвращение. Облекчението, което изпитвах, придаваше известна нежност на тишината. Изпод дивана надничаше детско камионче. В съседната стая ти и нашият малък син спяхте кротко. Лампата на масата беше с нощна шапчица от синя хартия (военна предпазливост) и поради това електрическата светлина оцветяваше изваяния от цигарения дим въздух в лунни оттенъци. Непроницаеми завеси ме отделяха от затъмнения Париж. Вестникът на дивана съобщаваше с едри букви, че Германия е нападнала Холандия.

Пред мен е листът калпава хартия, на който през онази лилаво-черна парижка нощ нарисувах диаграмата на задачата си. Белите: цар на a7, дама b6, топ f4 и h5, офицери e4 и h8, коне d8 и e6, пешки b7 и g3. Черните: цар e5, топ g7, офицер h6, коне e2 и g5, пешки cЗ, c6, d7. Белите започват и дават мат в два хода. Решението съм посочил в следващата глава. А лъжливата следа, илюзорната комбинация е такава: пешката отива на b8 и се превръща в кон, след което белите с три различни очарователни мата отговарят на трите различни разкрити шаха на черните, но черните разрушават цялата тази блестяща комбинация, защото, вместо да дадат шах, извършват мъничък, безсмислен наглед изчаквателен ход на друго място на дъската. В единия ъгъл на листа с диаграмата е поставен същият печат, с който нечия неуморна и безделническа ръка е украсила всички книги, всички книжа, които съм изнесъл от Франция през май 1940 година. Това е кръгъл печат колкото копче и цветът му е последната дума на спектъра: violet de bureau^[2]. В центъра се виждат две ръкописни букви, главно „R“ и главно „F“, инициалите на френската република. От другите букви, малко по-дребен шрифт, по периферията на печата се образуват интересните думи „Contrôle des Informations“^[3]. Вече мога да обнародвам тази тайна информация.