Владимир Набоков
Други брегове (37)

5

Паркът, който отделяше къщата от полята и горите, беше див и гъсто обраснал в крайречната си част. Из онези места изминаваха лосове, което по-малко сърдеше нашия пазач Иван, достолепен плещест старец с широка брада, отколкото беззаконното самовнедряване на случайни летовници. Имаше и прави пътеки, и лъкатушни, всички те се преплитаха като в лабиринт. През първите години на изгнанието си мама и аз можехме още без усилие да обходим мислено целия парк, и старата, и новата част, но сега вече забелязвам, че Мнемозина започва да се сбърква и смутено да се спира сред мъглата, където като на старинни карти личат обвити в облак тайнствени бели петна — тера инкогнита.

Из неожънатите нивя оттатък парка въздухът гъмжеше от пеперуди сред дивното изобилие от маргарити, скабиози, камбанки — всичко това се плъзга сега като пъстроцветна омара пред очите ми, напомня онези прелитащи покрай широките прозорци на вагон-ресторанта безкрайно омайни ливади, които никога не ще изследва пленникът пътник. А оттатък нивята като тъмна стена се възправяше гората. Бродех с часове из дебрите, обичах да намирам дребните педомерки, принадлежащи към рода „еупитеция“: тези нежни нощни същества с размер колкото нокътче денем залепват за дървесната кора, разперили бледи крилца и повдигнали мънички коремчета. Описани са огромно количество техни видове и въпреки че природата е оцветила тези пеперудки в сивкаво (като при това точно обособява ливреята на всеки вид), гъсеничките им — а те живеят по ниските растения — са с ярките багри на цветните листенца. Бавно се движех из слънчевата зеленина, оглеждах от всички страни дънер след дънер — о, колко мечтаех през онези години да открия нов вид еупитеция! Шареното ми въображение, което сякаш ми се подмазваше и се водеше по детинския ми ум (а всъщност някъде зад сцената в конспиративна тишина грижливо готвеше разпределението на събитията от моето далечно бъдеще), ми поднасяше призрачни извадки с дребен шрифт: „Единственият известен екземпляр Enpithecia petropolitanata е бил уловен от руския ученик (или «от младия колекционер…», или още по-добре «от автора на…») в Царскоселска околия на Петербургска губерния през 1912 г.… 1913 г.… 1914 г.…“

А сетне настъпи едно неспокойно юнско утро, когато почувствувах необходимостта из основи да изследвам обширната блатиста местност оттатък Оредеж. Като изминах пет-шест версти покрай реката, накрая я прекосих по гъвкавото-дъсчено мостче, откъдето се виждаха къщурките по близкия пясъчен склон, песекинята, жълтите греди на зеления бряг и пъстрите петна дрехи, нахвърляни от селските момиченца, които бляскаха и се белееха из плитката вода, кряскаха, гмуркаха се, плискаха се, без да обръщат ни най-малко внимание на минувача, сякаш той бе сегашният ми безплътен пратеник.

На противоположния нисък бряг, където започваше арктиката, гъсто сборище дребни пеперудки, най-вече мъжки синевки, пиянствуваше върху черната кал, мазно изпогазена и наторена от кравите, и целият лазурен рой се вдигна във въздуха изпод краката ми, сетне, поблещукал, отново се спусна долу след отминаването ми.

Пробих си път сред раздърпаните ниски борчета и стигнах моя мъхест, сивкав и ръждив рай. Преди слухът ми да долови характерното жужене на двукрилите, примляскването край туфите, сподавения крясък на голямата бекасина, бях заобиколен от тези полярни пеперуди, които познавах само от научните списания, тъй като разните шметерлингсбухи^[1] с картинки за средноевропейските наивници, ако изобщо споменаваха тези северни рядкости, не смятаха за необходимо да ги илюстрират — „защото обикновеният любител едва ли ще се натъкне на тях“ — фраза, която ме вбесява и в пошлите ботанични атласи, употребена спрямо редките растения. Не само ги виждах пред очите си, не само живи, а и в естествено хармоничното им взаимоотношение с родната среда. Струва ми се, че това остро и някак приятно вълнуващо усещане за екологично единство, толкова добре познато на съвременните природолюбители, представлява ново или най-малкото по нов начин осъзнато чувство — и само тук, по тази линия, парадоксално се набелязва възможност да възникне синтез между идеята за личността и идеята за общността.

Над храстчетата боровинки с матови зрънца, някак чрез зрението стипчиви и за устата; над кафявия блясък на парливо студените прозорчета вода, където кракът пропадаше изведнъж; над дивите, самотно празнични, изправени като свещи нощни теменужки, се плъзгаше в нисък полет тъмнокафява до леко лилава северна седефка, прелиташе боровинкова жълта ливадна пеперуда, обрамчена с черно и розово, между разкривените борчета пърхаха великолепни мургави енеисови сатириди. Едва забелязвайки ухапванията на комарите, които като чер хайвер изведнъж покриваха голата ми до лакътя ръка, заставах на едно коляно, за да стисна с два пръста с мучене на най-сладко удовлетворение, да хвана през мрежичката трепетната топчица синя със сребърни точки отдолу рядкост и грижливо да освободя бляскавия малък мъртвец от гънките — а дори и върху мрежата кацаха обезумелите от близостта ми комари. Пръстите ми миришеха на пеперуди — на ванилия, на лимон, на мускус, — краката ми се измокриха до слабините, устните ми се напукаха, сърцето ми биеше трескаво, но аз все вървях и вървях, стиснал готовото за удар сакче. Най-сетне стигнах края на блатото. Склонът зад него пламтеше целият от местни цветя — от лупина, кандилки, пенстемон; лилията марипоза сияеше под пондерозовия бор; далеч горе, над границата на дървесната растителност, облите сенки на летните облаци бързаха по матовозелените планински ливади, а зад тях се издигаше скалистосив, на петна от снега, Longs Peak^[2].

Далеч се залутах, но нали миналото ми е винаги подръка, частица от бъдното е също с мен. В цветущите дебри на аризонските каньони, високо над рудоносните склонове на Сен-Мигелските планини, край езерата на Тетонския резерват и из много други сурови и прекрасни местности, където всички пътеки и урви са ми познати, всяко лято летят и ще летят откритите от мен, описаните от мен видове и подвидове. „Моето име носи“ — не, не река, а пеперуда в Аляска, друга в Бразилия, трета в Юта, където я хванах високо в планината, на прозореца на хотела за скиори — онази Eupithecia nabokovi McDunnough, която тайнствено завършва тематичната серия, започнала в петербургската гора. Да си призная, не вярвам в мимолетността на времето — на лекото, плавно, персийско време! Научил съм се така да сгъвам този вълшебен килим, че едната шарка да съвпада с другата. Дали ще се препъне, или не скъпият посетител, си е негова работа. И най-висшата наслада за мен е — извън дяволското време, но дори твърде вътре в божественото пространство — някой избран наслука пейзаж, все едно в коя географска ивица, в тундрата или сред пелина, или дори сред остатъците от някоя стара борова гора край железопътната линия между мъртвите в този контекст Олбъни и Скънектъди (там лети един от любимите ми кръщелници, моят син samuelis) — накратко, всяко кътче на земята, където мога да бъда в компанията на пеперудите и на хранещите ги растения. Ето това е блаженство и в него има нещо, което не се поддава напълно на определяне. Това е като някаква мигновена физическа пустота, накъдето се устремява, за да я запълни, всичко, каквото обичам на света. Това е като мигновения трепет на умиление и благодарност, обърната, както се казва в официалните американски препоръки, to whom it may concern^[3] — не зная към кого и към какво — дали към гениалния контрапункт на човешката съдба или към благосклонните духове, лелеещи земния щастливец.