Владимир Набоков
Други брегове (69)

1

„О, как гаснат — в степта, в степта отминават годините!“ Годините гаснат, мила моя, и когато напълно се отдалечат, никой няма да знае това, което знаем ти и аз. Нашият син расте; розите на Пестум, на мъгливия Пестум, прецъфтяха; хора неумни, с големи способности в математиката, бодро достигат до тайните сили на природата, предсказани от кротки, с ореол от бели коси и също не особено съобразителни физици (за свое тайно учудване). А затова май е време, скъпа, да разгледаме старите снимчици, пещерните рисунки на влакове и аероплани, залежите от играчки в килера.

Да надникнем още по-нататък, а именно да се върнем в майското утро на 1934 година в Берлин. Чакахме дете. Откарах те в болницата до Байришер плац и в пет сутринта си тръгнах за вкъщи към Грюневалд. Пролетни цветя украсяваха оцветените фотографии на Хинденбург и Хитлер по витрините на магазините за рамки и за цветя. Крайно леви групи врабци свикваха гръмогласни събрания из люляковите храсти на градинките и в липите по тротоарите. Прозрачното разсъмване разголи едната страна на улицата, другата обаче все още се синееше от студ. Сенките с различна дължина постепенно се скъсяваха и свежо миришеше на асфалт. Сред чистотата и пустотата на непознатия час сенките падаха от необичайна страна, сред пълно разместване, нелишено от известна изящност, също както в огледалото на бръснаря се отразява част от тротоара с безгрижните минувачи, отдалечаващи се в абстрактен свят, който изведнъж престава да бъде забавен и облъхва душата ти с вълна от ужас. Когато мисля за любовта си към някого, имам навика да прокарвам радиуси от тази любов, от нежната ядка на личното чувство към чудовищно изплъзващите се точки на вселената. Нещо ме кара колкото мога по-съзнателно да съизмервам личната любов с безличните и неизмерими величини — с празните пространства между звездите, с мъглявините (самата им отдалеченост е вече вид безумие), с ужасните клопки на вечността, с цялата тази безпомощност, студ, световъртеж, стръмнини на времето и пространството, които преминават по необясним начин от едно в друго. Така през някоя безсънна нощ разраняваш нежното връхче на езика си, като безкрайно проверяваш с него острия ръб на счупен зъб, или също, докоснал нещо друго — рамката на вратата, стената, — трябва неволно да преминеш през цял строй докосвания до различни плоскости в стаята, преди да върнеш живота си в предишното равновесие. Няма как, трябва да възприема плана на местността и някак да отпечатам себе си в него. Когато този бавен и беззвучен взрив на любовта избухва в мен, като разтваря своите топящи се краища и ме обгръща със съзнанието за нещо много по-истинско, нетленно и могъщо от целия комплекс вещества и енергия, в който и да било космос, тогава трябва мислено да се ощипя — дали не спи разумът ми. Трябва да извърша светкавична инвентаризация на света, да направя цялото пространство и време съучастници в смъртното ми чувство на любов, за да мога като болка да уталожа смъртността и да си помогна в борбата срещу глупостта и ужаса на това унизително положение, в което аз, човекът, съм могъл да развия у себе си — безкрайност на чувството и мисълта при крайността на съществуването.

Тъй като в метафизичните въпроси съм враг на всякакви обединения и не желая да участвувам в организирани екскурзии по антропоморфни парадизи, се налага да разчитам на собствените си слаби сили, когато мисля за най-хубавите си изживявания, за пламенната грижа, преминаваща почти в захлас, с каквато се отнесох към нашето дете още в първия миг от появата му на този свят. Да си припомним нашите открития (има такава idée reçue^[1]: „всички родители правят тези открития“): идеалната форма на миниатюрните нокти на бебешката ръка, която ти ми показваше без думи върху дланта си, където тя лежеше като останала от отлива малка морска звезда; епидермата на крака или на бузата, която ти предлагаше на вниманието ми с димно-отдалечен глас, сякаш нежността на осезанието можеше да бъде предадена само от нежността на живописна отдалеченост; нещо неясно, изплъзващо се в синевата на очния ирис, сякаш удържал сенките, попити от древните баснословни гори, където е имало повече птици, отколкото тигри, повече плодове, отколкото бодли, и където в пъстрите дълбини се е зародил човешкият разум; а също първото пътешествие на малкия в следващото измерение, в новата връзка между окото и предмета, тайнствената връзка, която възнамеряват да обяснят същите бездарници, дето правят „научна кариера“ благодарение на лабиринтите с дресирани плъхове.

Най-близко до зараждането на разума (и в човешкия род, и в отделния човек) според мен е може би онзи дивен подтик, когато, взрян в бъркотията от клонки и листа, изведнъж разбираш, че приеманото дотогава за част от тази пъстрота всъщност е птица или насекомо. За да се обясни началното разцъфване на човешкия разсъдък, струва ми се, следва да предположим пауза в еволюцията на природата, животворна минута на мързел и отмала. Борба за съществуване ли — каква глупост! Проклятието на труда и на битките води човека обратно към глигана. С теб често сме се смели на маниакалния блясък в очите на някоя домакиня, когато в хранителните си и разпределителни замисли е зареяла изцъклен взор из моргата на месарницата. Пролетарии, разединявайте се! Старите книги грешат. Светът е бил създаден в деня за почивка.